0
4030

Сънуване и психоанализа

Защо сънуваме и как да изследваме собствените си сънища? „Човекът, който дължеше живота си на един сън“ (изд. „Критика и хуманизъм“) от Феликс де Менделсон като повод за дискусия.

Представянето на книгата „Човекът, който дължеше живота си на един сън“ (изд. „Критика и хуманизъм“) от виенския психоаналитик Феликс де Менделсон (в края на септември тази година) бе съпроводено от пърформанс по текста на автора и дискусия под наслов „Сънуване и психоанализа“.

Феликс де Менделсон (1944-2016) е международно признат психоаналитик и групов аналитик, университетски преподавател във Виена и Берлин, известен публичен интелектуалец. Книгата му е вдъхновена от една идея, която може да работи както за специалисти и обучаващи се в областта на психоанализата и други психотерапевтични направления, така и за всеки читател: да опознаем собствените си сънища, за да подобрим своя личен и социален живот. В нея сънищата се изследват в богатия контекст на тълкуванията им от древността до нашето свръхтехнологизирано съвремие. Предлага ни се да тръгнем към изненадващи посоки на мислене: например „социалното сънуване“ и връзките му с несъзнаваното на всяка група или общност, креативността в съня. Тя дава и практически съвети за изследване на собствените ни сънища. Можете да я прочетете, казва авторът, така, както предпочитате да се отнасяте към тях – да запомните това, което ви е впечатлило, и да осъществите в личния си живот онова, което ви е развълнувало истински. Текстът не просто събира плодовете на дългогодишни изследвания на сънищата, но и подпомагащо представя как се тълкуват реални сънища (на пациенти на автора, на исторически личности, както и негови собствени, записвани в продължение на десетилетия).

В дискусията участваха Давид Иерохам (психиатър, психотерапевт), Теодора Карамелска (преводач на книгата, социолог), Карл Голинг (психоаналитик, Университет „Зигмунд Фройд“, Виена), Изабела Доерлайн (психоаналитик, IPOM, Мюнхен, Психоаналитичен семинар Инсбрук), Валентин Калинов (философ), Цветелина Йосифова (автор на послеслова, психотерапевт), Антоанета Колева (редактор на книгата и модератор на дискусията).

***

Теодора Карамелска: Когато започнах да превеждам книгата, прочетох едно любопитно интервю с Ферикс де Менделсон, публикувано през 2004 г. в австрийския вестник „Ди Пресе“. Там той цитира думи, приписвани на Анна Фройд, че всъщност психоаналитиците са много лоши познавачи на човека. Вероятно думите са адресирани към собствения ѝ баща, но тя има предвид това, че потънали в кабинетите при разположените в кушетките им пациенти, аналитиците много често пренебрегват ресурсите на всекидневието. Обърнали поглед към несъзнаваното, те не си дават сметка какво се случва с техните клиенти или пациенти във всекидневните практики. Тези всекидневни практики, в които ние общуваме, разговаряме, натъкваме се на различни противоречиви за самите нас ситуации, всъщност са един много ценен ресурс, с който можем да работим и да се справяме дори без помощта на психоаналитичното учение. Към този всекидневен ресурс Менделсон причислява и сънищата. В тази книга той обаче се опитва да не ги разглежда като феномен сам по себе си, а по-скоро да ги впише, от една страна, в една дълга историко-културна традиция на тълкуване и разбиране на сънищата, а, от друга страна, да покаже как различните културни контексти гледат на интерпретирането на сънищата. Това, което е най-ценно като послание на книгата, е как самите ние можем да използваме сънищата си и да се справяме в различни ситуации.

Второто нещо, което искам да кажа за книгата, е, че тя е написана с много ирония и самоирония. Авторът привежда много от собствените си съновни истории и то със страхотно чувство за хумор. Разбира се, това чувство е насочено и към двама от основните протагонисти в книгата, а именно Фройд и Юнг.

Цветелина Йосифова: В тази книга Менделсон излага себе си на голям риск, защото представя много материал, който в едно наше ежедневие, в едно наше нормално съществуване ние не разказваме на никого или разказваме рядко на много близки хора и то когато съумеем да го разкажем. И след това остава едно чувство, че сме разказали нещо, което не е то. Ние сме разказали нещо друго, то вече се е отместило и се е случило по различен начин. Затова винаги остава едно чувство за голяма уязвимост и оголеност, след като разкажем някакъв наш сън. Аз мисля, че когато човек пише за своите сънища, той се подлага на експеримент и не знае как ще бъде възприет. Подобен експеримент се наблюдава през цялото време в книгата. В нея има много теоретичен принос, но тя може да се чете и като роман, който съдържа различни истории, а човекът, който е основно действащо лице, се превъплъщава в различни образи – минава се през библейски тълкуватели на сънища като Йосиф и Даниил, минава се през различни исторически личности и накрая този роман се завръща към автора като към основно действащо лице. Книгата не е сложна и непонятна, тя не е недостъпна литература, написана на професионален език, авторът казва много сложни неща по много прост начин, а това според мен е умение, което имат малцина, за него се изисква известен талант. Неслучайно Менделсон е наричан талантливото дете на виенската психоанализа.

През цялото време и в цялото повествование авторът се опира в много голяма степен на книгата „Тълкуване на сънищата“, която Фройд издава през 1900 г. Фройд счита, че в тази негова книга се съдържа концепта на цялата психоанализа и затова тя представлява едно място, към което той винаги се завръща. Менделсон също се завръща към тази книга – може би като една опора.

Изабела Доерлайн: По повод на интервюто с Феликс де Менделсон, за което споменахте, искам да кажа, че това е много типично за него, аз го познавах. Това, което ме впечатлява в книгата, е, че Феликс си представя тълкуването на сънищата така, както си го представят примитивните племена от Мали, само че на едно друго, по-високо ниво – за да оставим съня да действа и да можем да го разтълкуваме по-основно, ние не трябва да го разбиваме на множество малки детайли и да тълкуваме отделните детайли, а трябва да го сглобим като нещо цяло и да оставим цялото да действа върху нас.

Карл Голинг: Аз също познавах Феликс, запознах се с него във Виена още когато бях млад психоаналитик. Тълкуването на сънища е нещо, с което се занимавам от десетилетия. Запознах се с много течения и насоки, които казваха: ние се занимаваме с психоанализа, ние сме с психоаналитична насока. Но това често имаше много малко общо с разбирането на Фройд за психоанализата и тълкуването на сънищата. Всъщност вярно е това, че цялата психоанализа може да бъде открита в „Тълкуване на сънищата“. Но е нужна и собствена интелектуална работа, за да може да се усвои това знание.

Валентин Калинов: Мисля, че хубавите книги са хубави най-вече с това, че задават въпроси. В този смисъл книгата на Феликс де Менделсон действително споделя много въпроси, защото е написана от един много широк хоризонт. В нея може да срещнете Юнг, може да срещнете Фройд, разбира се, може да срещнете една доста добра невропсихология и неврофизиология. Аз няма да говоря за книгата обаче, защото проблемът, който тя поставя, е по-сериозен от самата книга, а това е проблемът за съня. Ще взема повод от прекрасното заглавие на тази книга, което е прекрасно в степента, в която е и ужасяващо – „Човекът, който дължеше живота си на един сън“. Бихме могли да попитаме кой е този човек. И вероятно един възможен отговор би бил – това е всеки човек. И ние всъщност бихме могли да кажем на този всеки човек: ето те тебе, сън си ти, от сън си дошъл и в сън ще се превърнеш. И наистина човек се появява на света преди да го има, човек се появява в сънищата на своите родители. А дали когато аз казвам сън, всъщност нямам предвид желание. Може би двете са едно и също. Да, човекът се появява най-напред в желанието и в съня. От друга страна, човекът се превръща в сън, защото накрая, след смъртта му той идва в сънищата. Човек изглежда е направен от сънища, които запълват този разлом и този процеп в битието. И ето тук, в това пространство се появява страшната тема за дълга. Дългът е сериозно нещо, защото той се свързва с вината, както хората, които са изкушени от психоанализата, знаят. Той се свързва с вината и с изкуплението. Но има едно подробност, която често забравяме – че времето на човека, времето на съзнанието или онова, което философи като Едмунд Хусерл наричат времесъзнание, е възможно само като отношение или като ритъм на смяна между будност и сън. Някои философи като Хайдегер например ще кажат, че има изначална времевост, времевеене, битието и времето, които се разкриват едно спрямо друго и т.н. Но все пак не бива да се забравя, че ние имаме време – каквото и да било, включително времето на историческите епохи и на цивилизациите – което се наслагва и надстроява над едно изначално явление от неврофизиологичен произход, а именно смяната на будността със съня. И нашето минало, настояще и бъдеще се конституират както в живота на съзнанието в будност, така и ни достигат в едни други пространства, които са пространствата на съня. С това обаче аз не искам да кажа, че сънят е прекалено дълбока работа в смисъла, в който психоанализата често го представя. Има множество теории през ХХ век, които дават много добри обяснения на това кои са онези структури, които отговарят за сънищата. Те според едни изследователи не са свързани със структурите, които отговарят за съзнателната дейност, за мисленето, за висшия пилотаж на човешкия дух, а с много по-примитивни, много по-базисни структури, които винаги теглят към предчовешкото. И именно тук се появява това, което наричам задължение и дълг. Ако има един сериозен въпрос, който сънят поставя, това е въпросът, който се поставя със самото даване на съня, с това, че сънят тежи на плещите на човека, че сънят се дава като нещо, което човекът не може да заобиколи, че именно сънят се дава, че е дадено такова нещо в битието на човека той да сънува и сънувайки, да се потапя в едно напълно различно състояние от състоянието на неговата будност, и в това напълно различно състояние той да чете и да се опитва да се докосва до самия себе си. Сънят тежи и ни задължава.

Освен книгите на Менделсон и Фройд има още една велика книга в историята на сънотълкуването. Тя принадлежи на един грък, това е книгата Съногадания, която принадлежи на Артемидор Далдиански и на първите страници на която четем следното определение за съня: сънят казва онова, което е, битието, онова, което е около нас. И всички преводачи на книгата превеждат този израз като: сънят казва истината. Сънят ни казва истината, продължава Артемидор, защото той поощрява душата към творчество и увеличава нашата предприемчивост. Артемидор казва: сънят бута душата напред, за да се приближи тя до своето бъдеще. Човекът да се срещне, бих продължил аз, не с онзи, който е бил, а с онзи, който ще стане. Сънят отваря пространство на нещо, което предстои да се случи. Защото прави са всички жреци, шамани, гадатели в един генерален смисъл – сънят ни води към нашето бъдеще. Сънят е място на човешката свобода, бидейки пасивност. Именно в състоянието на свръхпасивност сънят ни бута към нещо, което ще ни се случи. Въпросът е да се запитаме какво е онова, което ще се случи. Дали наистина ако сънуваш, че ти пада зъб, твой близък човек ще почине? Не, разбира се. Случването на съня се осъществява само на едно-единствено място и това е в терапевтичния кабинет. Всяко разказване на съня прави от съня нещо и го полага в биографията на субекта, и кара субектът да направи нещо от своята биография. В този смисъл аз споделям възгледа на един от големите аналитици на ХХ век – Жан Лапланш, който казва, че психоанализата е антихерменевтика. Това е абсолютно еретична мисъл. И всъщност няма нищо по-ужасно от онези страници на Фройд, в които ние четем, че чадърът е мъжкият полов орган, кутията е влагалището и т.н., един каталог от символи на съня. И Лапланш казва: да четем първичния Фройд, да видим Фройд от раждането на психоанализата, Фройд от Сънят на Ирма и ще видим, че там няма символизми, там няма стандарти, има нещо друго – асоциации, хрумвания, да се оставиш сънят да те води, да се разклоняваш и никъде да не спираш, да практикуваш свободата да си в съня и от съня да правиш нещо друго, което да те засяга. Да, радикална е тезата на Лапланш, той казва: когато Фройд започва да изрежда и да прави каталог на символите, символите заглушават асоциациите и символизацията е едната страна на репресията. Да заглушиш несъзнаваното, това означава – видиш ли чадър, виждаш фалос, виждаш ли ябълки, виждаш гърди… Споделям тази теза, защото смятам, че психоанализата ни говори от позицията не на това какви сме били, а от позицията на това какви винаги, във всяко едно отношение ни предстои и ни остава да станем.

Давид Иерохам: Изказвам възхищение от тази подредена мисъл, от тези подредени думи. Като че ли Лапланш е прародителят на човечеството… За съжаление обаче това не е така… Атанас Далчев има едно стихотворение, което завършва така: И за да виждам ясно сънищата, аз лягах си със очила. В психоанализата мен ме вълнува естетиката. Мисля, че тълкуването на сънищата е част от естетиката на терапевтичния процес. Ако един терапевтичен процес е успешен, той винаги е естетичен. Той никога не е караница, не е обяснение, той е като произведение на изкуството. Специално тълкуването на сънищата допринася за това, защото много психоаналитици са се досетили – преди Лапланш, – че когато се тълкува един сън, ние се опитваме да посредничим на една среща между сънуващия и този, който иска да разбере съня. Два аза – когато ние сънуваме, има един аз, който е в съня, и има един аз, който по времето на сънуването иска да разбере този сън и какво става с него. Когато хората си разказват сънищата, независимо къде, тези, които слушат, се опитват даже несъзнавано да срещнат тези две лица. Срещата никога не е успешна. Винаги остават пробиви. И аз отново ще напомня, че много повече ние се сещаме и си спомняме за нашите неуспешни срещи, а не за нашите успешни срещи. Неуспешните срещи, там, където липсва срещата, това е тази поредица, която върви с нас в живота.

Ще кажа и нещо друго, Фройд не е правил каталог на символи. От Фройд идва това, че ние не тълкуваме съня, ние тълкуваме сънуващия. Ние можем да извлечем съня като нещо, можем да го изсмучем и да кажем: ето ти, това е сигналът, ще вървиш напред. Няма такова нещо, ние тълкуваме сънуващия и съня като част от раждането на мислите на човека, защото сънуването е част от способността ни да мислим. Всяко нещо, което разбираме в нашия живот, преди това ние го изсънуваме. Защото това, което се говори за съня – че е първичното, първобитното… Но това не е нито първично, нито първобитно, това е нашата житейска практика, това, което наричаме живеене. То започва с усещания, с емоции, за които нямаме още думи, това е пред думите. Те влизат в нас и в един момент ние започваме да виждаме насън, започваме да виждаме образи. И това е нашият сън, това е нашият живот. Без сън и сънуване няма мислене, но сънуването не може да се вземе и да се откъсне от живота. Ние непрекъснато сънуваме, ние и сега сънуваме, в будно състояние сънуваме. Двата процеса – съзнавано и несъзнавано, вървят успоредно. Действително класическото фройдианство се опитва да обясни поведението, изобретявайки несъзнаваното, ние си обясняваме нашето поведение през несъзнаваното. Ясно е, че ние се движим от раждането към смъртта. Аз бих казал, че тези движения са едни абсолютни истини и абсолютна реалност. В копнежа ни да постигнем абсолютната истина, включително сънувайки, ние вървим към абсолютната реалност, ние никога не можем да достигнем нито до едното, нито до другото. Някъде по средата се опитваме да трансформираме нашите усещания, нашите емоции, нашите чувства, те да се превърнат в мисли, те да останат някъде там в несъзнаваното и при необходимия момент това несъзнавано да може да ни ги подава в нашите мисли, в нашия мисловен процес.

Аз съм съгласен с това, което каза Изабела Доерлайн, че Менделсон като че ли не обръща такова внимание на детайлите, а просто вижда съня като нещо цялостно. Работата със съня е деликатна, тогава излизат наяве всички не още добре обговорени понятия в психоанализата като интуиция, като емпатия. Защото движението ни е към познанието, към все повече и по-голямо познание. Към сънищата аз мисля, че трябва да се подхожда като към аналогово мислене, като към модели, а не да стоим в клишетата и в думите. Защото сега има твърде много думи и твърде малко истински отношения и чувства.

На главната страница: Анри Русо, Спяща циганка, 1897 г.