Откъс от втория том на сборника „Сън и екзистенция“ на КХ – Критика и Хуманизъм, който добавя интерпретациите върху текста на Лудвиг Бинсвангер на швейцарския психиатър Роланд Кун и френския феноменолог Анри Малдине.

Преди няколко месеца представихме първата част на сборника „Сън и екзистенция“ на Издателска къща КХ – Критика и Хуманизъм, съдържащ едноименния текст на Лудвиг Бинсвангер. Именно той поставя началото на дългата традиция на екзистенциалната психоанализа и е редно да бъде откроен подобаващо сред плътния днес контекст от коментарни и популяризаторски текстове в това поле, налични вече и на български. В първата част бе включен и един легендарен текст на Мишел Фуко: въведение към студията на Бинсвангер.

И ето че сега вече разполагаме с втория том на този издателски проект, който добавя приноса по същата тема на известния швейцарски психиатър Роланд Кун, обсъждащ значението на „Сън и екзистенция” за психотерапията; както и на забележителния френски феноменолог Анри Малдине, който търси какъв е смисълът и каква е същността на света и на ониричния аз в „Сън и екзистенция“.

Втората част на проекта има амбицията да послужи не само на психолози, психиатри и психотерапевти, но и на философи, антрополози, културни теоретици, историци, литературоведи.

Представяме ви тома чрез извадки от уводната бележка на съставителя Антоанета Колева, обясняваща движещите мотиви за раждането на тази книга на български език и щастливите „родства по избор“ с изследователи от Франция и Швейцария, в които се е появила тя. Представяме и кратък осветляващ откъс от текста на Роланд Кун.

Л. Бинсвангер, Р. Кун, А. Малдине, „Сън и екзистенция“ 2, КХ – Критика и Хуманизъм, 2018 г., превод Светлана Събева, Паула Ангелова.

Антоанета Колева

Посоки на значението, посоки на смисъла

Уводна бележка
[със съкращения]

Това е втората част на един засега двоен издателски проект.
През декември 2017 г. публикувахме първата част на Сън и екзистенция: издание, което съдържа два ключови текста за психологията, психиатрията, психотерапията, философията и антропологията: „Сън и екзистенция“ на Лудвиг Бинсвангер и „Въведение към ‘Сън и екзистенция’ на Лудвиг Бинсвангер“ на Мишел Фуко.

Първият текст се смята за начало на нещо, което с го­дините променя названието си: от „феноменологична антро­пология“, повлияна решаващо, макар и не само, от Едмунд Хусерл, през Dasein-анализа[1], повлияна решаващо и само от Мартин Хайдегер – и първоначално смятана от Бинсвангер само за посока на теоретични изследвания в психиатрията, но постепенно превърнала се и в практическа посока, посо­ка на психотерапия, – към онова, което днес, преминавайки през ред други имена, е прието да се нарича екзистенциална (психо)анализа, а по-късно и още по-обхватно: екзистенциална психотерапия. С други думи, жестът на Бинсвангер е родилен пробив, текстът е акт за раждане на традиция. Съз­дава направление, което търси в основополагащите измере­ния на екзистенцията, на човешкото съществуване, условия за възможността на „биването-болен“, които да са и условия за възможност на разбирането от страна на психотерапевта (независимо дали той е психиатър или хуманитар).

Другият текст, включен в първата част на изданието Сън и екзистенция, „Въведението“ на Мишел Фуко, не е някакво стандартно за този жанр контекстуализиране на основопола­гащия текст на Бинсвангер, а е отваряне на всъщност много повече региони на мислене и употреба, към които Фуко, чрез добавени оригинални идеи, кара мощно да се застичат не­видимите подпочвени води, бучащи изпод Бинсвангеровия текст. Един по-близък анализ на Фукоянския текст би открил в него резките очертания на радикално нова теория на въоб­ражението, спрегната с теория на изразяването – макар това да означава отиване от Фуко отвъд Dasein-анализата. Един специализиран фукоянски прочит би видял в текста първа проява на онова, което ще се превърне в differentia specifica на Фуко през годините: търсенето на исторически променящи­те се условия за възможност на даден социален феномен. Но не е цел на настоящата бележка да влиза в теоретични раз­исквания на този впечатляващ текстови жест на Фуко, опрян колкото на Бинсвангер, толкова и на Фройд, Хусерл, „старата съновна“ поезия, озаренията на съвременника му Рьоне Шар и дузина теоретици на съня и психе.

Настоящата книга е втора част на проекта.
Тя се роди от нашите издирвания на текста на Анри Малдине, коментиращ Бинсвангер, на които бе откликнато топло и вдъхновяващо от страна на великолепния човек и специалист, какъвто е професор Андре Сож, президент на Международната асоциация „Анри Малдине“ във Франция. Но кой е Малдине, вторият „герой“ в тази втора част на про­екта Сън и екзистенция, редом с Бинсвангер?

Анри Малдине (1912-2013) е забележителен френски фе­номенолог, университетски учен философ, работил винаги в контакт с психиатрични институции, тъй като заниманията му съчетават основно философия и психиатрия (но с подчер­тано внимание и към изкуството и естетиката). Автор е на немного книги, които започва да публикува късно, едва след 60-годишна възраст. През 1976 г., на втория Симпозиум „Луд­виг Бинсвангер“, Малдине произнася впечатляващ доклад именно върху „Сън и екзистенция“, който бива публикуван десетилетия по-късно, с ред смислови неточности, дължащи се на неправилна транскрипция на текста. В изложението си Малдине се концентрира върху времето и пространството на съня, съсредоточени в „събитието“ (важна за него катего­рия), с подчертано внимание върху човешкото „присъствие“ (типичен френски термин за Хайдегеровото Dasein) в съня и с осезаем акцент върху езика. Редно е да отбележим нещо колкото любопитно, толкова и в някакъв смисъл важно, като една неочаквано появила се посока на допълнителен смисъл от работенето заедно днес, през граници (в случая границите на България-Франция-Швейцария): професор Андре Сож, когото вече споменах, преработи изцяло текста на Малдине въз основа на архивните записи именно заради българското издание, което държите в ръце. В това начинание му помагаше още един великолепен човек – ерудитът Лизелоте Рутисхаузер, дългогодишна секретарка на психиатъра Роланд Кун, този след­ващ герой в нашия втори сборник. Но кой е Кун?

Роланд Кун (1912-2005) е практикуващ швейцарски психиатър, а по-късно успоредно с това и университетски преподавател: знаменита фигура в световните психиатрич­ни среди, когото специалистите познават като създател на първия антидепресант. Всъщност именно с негово посред­ничество през 1954 г. се осъществява от Жаклин Вердо първият френски превод на Бинсвангеровия текст „Сън и екзистенция“. Роланд Кун e дълги години (от 1939 до 1980) глава на прочутата психиатрична клиника в Мюнстерлин­ген, Швейцария: легендарно място, чийто редовен „карна­вал на лудите“ – наследено от Средните векове събитие, при което психичноболните биват „пускани“ навън и дегизира­ни, с маски, дефилират из улиците на града – посещава през 1954 г. и младият Фуко. Това събитие го белязва дълбоко и рязко затвърждава теоретичните му интереси по посока на темата за лудостта.

Роланд Кун също пише кратък, но много важен интер­претативен текст върху Бинсвангеровия „Сън и екзистен­ция“ – той привидно се върти основно около употребата на една елегия на Рилке при Бинсвангер, но всъщност катего­рично утвърждава определена гледна точка за отношението пациент-психотерапевт, т.е. вълнува се от екзистенциалното отношение между лекаря и болния. Оригиналът на текста е на немски език и той никога досега не е бил публикуван, публикацията му предстои. Текстът на Кун е излизал само във френски превод, но (и тук гореразказаната история около текста на Малдине се повтаря) пак поради дефекти в хартиеното копие и в аудиозаписа от симпозиума, където е произнесен – публикуван с неточности. И отново: професор Андре Сож, с помощта на Лизелоте Рутисхаузер, преработи заради българското издание превода на френски, верифици­райки го с немските записи (това е и причината българският превод да следва немския оригинал, разбира се, но и да се съобрази с новоизготвения прецизен френски превод). И двата текста, на Анри Малдине и на Роланд Кун, предстои да излязат в изчистените си от грешки версии на оригиналните езици, но колкото и да не е за вярване – едва след българската им публикация. В някакъв смисъл интересът на българската група, обединена около това издание и проблематиките по специфичното „засрещане“ на философия, „онирознание“, науки за психе, практическа грижа за човека, съумя неочак­вано да стимулира издания или усъвършенствани преизда­ния на оригиналите.
[…]
И нека […] изведем напред само една сред всички възможни „посоки на значение“ или „посоки на смисъл“ на издателския ни проект: чрез съживяване на важни текстове той цели да провокира – отново да провокира – към мисле­не на пътищата за съчетаване на хуманитарни занимания, каквито са философията, психологията, антропологията… с „естествено“научни, каквато е медицината, и по-специал­но психиатрията. Поставя отново въпроса за естеството на „естествени“ науки като психиатрията и пробва да разпитва доколко е живо търсенето на философски основания за нея, подобно на онова, което е движело Бинсвангер и обсъжда­щите текста му. Пита доколко заразна е тази възхитителна по плодовете си обзетост на психиатрите от философията. Названието „психотерапия“ тук липсва само привидно – за­щото тя не просто не е „невидимо разкрачена“ между някак­ви два материка, на хуманитарното и на естественонаучното, а може да се окаже единното пространство за разгръщане на всички тези посоки от смисли, посоки от значения. Роланд Кун припомня как според Цицерон истинското лечителско изкуство за душата било философията. А лечителското из­куство за душата днес? Можем ли в търсенето на отговори за този въпрос да тръгнем от мястото на съня в грижата за себе си, в разбирането на съществуването и в непрекъснато­то чертаене на посоки на смисъл за това съществуване?
***
Роланд Кун

Относно текста на Лудвиг Бинсвангер „Сън и екзистенция“ и неговото значение за психотерапията

През есента на 1930 г. Лудвиг Бинсвангер публикува текст, озаглавен „Сън и екзистенция“, в Neuen Schweizer Rundschau [Нов швейцарски обзор]. На 24 септември 1940 г. той гостува на „Referierabend“ [вечерна дис­кусия], както се наричаше тогава, в психиатричната клиника в Мюнстерлинген**. В неговия дневник има бележка за това от 25 октомври 1940 г. В края на она­зи вечер получих от Бинсвангер отпечатък на текста „Сън и екзистенция“ с лично посвещение и {развъл­нувано} устно пояснение, че текстът е бил замислен като въведение в разработвания от него по онова вре­ме метод на „феноменологична антропология“, както сам го бе нарекъл.
[…]
Студията на Бинсвангер „Сън и екзистенция“ е на­писана в състояние на скръб и поради скръб след само­убийството през пролетта на 1929 г. на неговия тогава млад, изключително талантлив първороден син. Пър­вите три страници са посветени на „преживяването… на безпаметно разочарование [Enttäuschung]“, което може да се предаде чрез „поетично сравнение“: сякаш сме „паднали от небесата като ударени от гръм“. Тъкмо в противоположния смисъл, когато изпитваме радост, се чувстваме „като на небето“. Така Бинсвангер по­казва „обща[та] посока на значението на… пространствеността за… Dasein“.
[…]
Са­мият Бинсвангер в напреднала възраст сподели с мен, че смята този текст за една от най-съществените си работи. Отправната точка за него е излагането на един конкретен пример, пресъздаден в „цялото“ на физио­логично-психологичните функции на живота. Но това е само единият „полюс“ на психотерапевтичния акт. Към него се добавя „другият полюс, екзистенциално­то отношение между лекаря и болния“, което „тряб­ва да бъде отношение на взаимно доверие“, за да има психотерапевтичен ефект. Бинсвангер се връща към въведеното в „Сън и екзистенция“ понятие „екзистенциална посока на смисъл“и показва защо психотерапевтичното отношение не е преди всичко пренос върху терапевта на някакво по-ранно отношение от жизнената история на пациен­та, както смята Фройд, а напротив, по-скоро е нещо „комуникативно ново“, нов „творчески акт“. Впо­следствие Бинсвангер продължава да развива своята Dasein-анализа, ориентирана към цялостните исто­рии на болните, обемащи всички измерения на живо­та им, с което на задния план на Dasein-анализата се появяват психотерапевтичните аспекти. […]

Когато днес споменаваме работите на Бинсван­гер заедно с тези на други автори, които са работили и публикували в същата тази посока на Dasein-анализа […], става ясно следното: Dasein-аналитичният на­чин на мислене и процедиране e психотерапевтичен сам по себе си, тъй като се занимава с отношението между болния и лекаря – доколкото мисленето и процедиране­то достигат до екзистенциалните структури и ги прояс­няват: те са структури, които правят възможно болният да разбира себе си по-добре. Онова, което Бинсвангер oбозначавa навремето с термина „жизнено-функцио­нален“, днес се появява във формата на психофармакология и психопатология, на тяхното най-високо ниво на развитие понастоящем като науки. Онова, което Бинсвангер нарича навремето „вътрешна жизнена история“, която пре­праща към едно психотерапевтично случване, е не само подреждане заедно на съдържания от жизнената исто­рия, а е тяхното структуриране чрез методи, които са философски изучавани и обосновани. С това в началото на 2000 г. придобива aктуалност едно прозрение, което произхожда от самото начало на нашето летоброене. Имам предвид изречението от Тускулански беседи на Ци­церон: Est profecto animi medicina philosophia, „А несъмне­но лечителското изкуство за душата е философията“.

Превод от немски Паула Ангелова

[1] Dasein – поради значението му на terminus technicus и при Бинсвангер, запазваме в оригинал това централно – и всъщ­ност непреводимо като мисловен идиом, подобно на cogito, lo­gos и т.н. – понятие от екзистенциалната аналитика на Мартин Хайдегер, с което се обозначава човешкото битие в неговото ето-тук, като прорез в битието (срв.: М. Хайдегер, Битие и вре­ме, С., 2005, Акад. изд. „М. Дринов“, прев. Д. Зашев; също: М. Хайдегер, Същности, С., 1999, Гал-и-Ко, прев. Д. Денков и Х. Тодоров; бележка на Светлана Събева, преводач на текста на Лудвиг Бинсвангер в двете части на Сън и екзистенция.
** Психиатрична клиника в Швейцария, чийто главен лекар, а след това директор (до 1980 г.) е Кун; бел. пр.