0
2035

Съпругата на писателя

Люба Мутафова е съпруга на Генчо Стоев и майка на децата му – Динко, Калин и Неда. Тя е на 92 години, родена е на 26 август 1927 г.

Влизам в стаята ѝ в 11 часа на 12 май 2019 г., неделя. Да я зарадвам, че утре, на 13 май, излиза новото, за пръв път цялостно издание на трилогията „Цената на златото. Завръщане. Досиетата”.

Тя е станала още по-крехка от последния път, когато я видях, преди около година. Прилича на статуетка от най-фин порцелан.

През годините съм я виждал неколкократно. Първия път беше още преди 10 ноември. Тогава с Калин и Неда тя живееше в апартамента на „Цариградско шосе”, където е писана първата книга от трилогията – „Цената на златото”. Бях отишъл на гости на Калин, по онова време той се беше запалил по фотографията, беше си оборудвал малка фотолаборатория вкъщи, щеше да ми показва как се промиват снимки.

После веднъж я видях с Неда в градинката на „Солунска” преди площад „Славейков”, седяха на една пейка, обадих им се, седнах и аз на пейката и си поприказвахме. Те ми се похвалиха, че е излязла публикация на Неда в „Родна реч”.

Видях я веднъж, когато отидох да взема с колата Генчо Стоев от апартамента му на 17-ия етаж в писателския блок на „Незабравка”, течеше Панаира на книгата в НДК и той имаше представяне на своя книга.

Видях я, когато се бяха преместили в новото жилище в „Младост”, бях минал да занеса едни въпроси за интервю на Генчо Стоев.
Видях я на погребението на Генчо Стоев на 24 октомври 2002 г.
После я виждах още няколко пъти.

Седнах на стола до леглото ѝ.
Попитах я как са се запознали с Генчо Стоев.

„Аз завърших руска филология. И започнах нещо като стаж в издателство „Народна младеж”. Дадоха ми да редактирам пътепис на известен наш журналист, от 250 страници трябваше да го направя 150. Свърших работата, предадох ръкописа. При нас в издателството работеше Ангел Каралийчев. Един ден ме среща и вика: „Браво, момиче!”. И така започнах работа там. Може да се каже, че Ангел Каралийчев ме „назначи”.

Първо бях в обществено-политическата редакция, после ме преместиха в отдел „Художествена литература”, в преводната редакция. Бяхме колежки с Христиана Василева. При нея идваха различни български писатели, там бях виждала Генчо Стоев, но го познавах само по лице.

В неделя с мои приятелки, десетина момичета, ходехме на Витоша. Една неделя сутрин отивам на „Света Неделя”, откъдето потегляхме към планината, но се оказа, че съм закъсняла, другите вече са заминали. В този момент идва една позната, и тя закъсняла. И тъкмо се чудим какво да правим, когато срещаме Генчо Стоев и Иван Иванов, автор в издателството, те също се бяха запътили към Витоша. И тръгнахме заедно.

Шеги, закачки, разговори, игри. Този ден ни беше много весело. Генчо веднага много ми хареса. Рекох си, ако срещна такъв човек, ще се влюбя. Сядаме да обядваме и аз забелязвам, че той не яде чесън. И много се разстроих. Реших, че си има приятелка и затова не яде чесън. И дори на слизане от планината скришом си поплаках. (Чак после, когато се сближихме, разбрах, че има алергия от чесъна.)

Сетне Генчо започна да се отбива през издателството, но вече не идваше при Христиана, а при мен. Но аз в началото бях много сдържана, нали мислех, че си има приятелка.

След два месеца подписахме.”

На четящата публика е известен обществено-политическия карцер, в който Вълко Червенков напъхва Генчо Стоев с мнението си за първата му книга с очерци „Истински хора”. Вестниците и списанията вече са затворени за него. Той се мята като риба на сухо. Опитва се да работи какво ли не – дървосекач, хамалин.

„Той беше като някаква свръхчувствителна струна – казва Люба. – Той просто боледуваше за страната си заради времето, в което живеем. Младежките му мечти се срутиха. И затова беше така болезнено и критично настроен към действителността.”

И един ден Генчо Стоев се решава. Дава на жена си някакви спестени пари и заявява, че в близките години други пари няма да има. И започва да пише „Цената на златото”.

„В началото писането не му вървеше – продължава Люба. – Влиза, излиза от стаята. После започна да ми диктува. И тръгна. Виждах как цялата книга му е в главата, като някаква матрица. Този период беше като някакъв фокус, като център, който събра всичко най-добро и благородно у него.”

Поглеждам си часовника. Минал е един час. Трябва да тръгвам, боя се да не я изморя. Гледам я как седи на леглото, крехка като фарфорова статуетка. През главата ѝ е минало какво ли не. Двете ѝ деца са в Америка, само Динко е тук. И изведнъж си давам сметка, че именно тези жени, благодарение на издържливостта си, пренесоха България през двайсети век, окуражавайки мъжете си и преглъщайки сълзите си.

И някак ми се ще Люба Мутафова да е вечна.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияЙордан Кисьов: уплътняване на празнотата
Следваща статияВъв вихъра на необяснимото