Преди две години светите Баташки мъченици бяха канонизирани от Българската православна църква. Това е едно от малкото добри дела, които бяха свършени от нашата църква през последните десетилетия. Но с какво се промени отношението ни към тях? Ако канонизирането им означава да се изписват техни икони, да се кади тамян пред тях, да се почитат на точно определен ден – това удовлетворително ли е, достатъчно ли е? Това би ли съответствало на съдбата им, на подвига им, на смъртта им? Няма ли да стане отношението ни към тях само по-казионно и церемониално?
Провъзгласяването им за светци на БПЦ трябва да се изобрази дълбоко в сърцата ни, да ни засегне истински, да ни разтърси до сълзи, да съживи и укрепи вярата ни. Едва тогава те ще станат наши застъпници, наши братя, от които ние да търсим закрила и помощ.
Съвсем наскоро за първи път посетих тяхната църква. Духът на това място е непокътнат. Като че ли всеки момент ще ги видиш – скупчени един до друг, слети в едно, цяло село в една църква. И нека да забележим – в състояние на най-крайна тревога и уплаха, в безнадеждност и надежда, те всичките вкупом хукват към църквата. Тя, църквата, е била единственото им прибежище. Само мимоходом и в скоби ще задам въпроса – ако и на нас се случи подобно бедствие, ние накъде ще хукнем – към мазетата, бомбените убежища или моловете, за да се запасим и за за отвъдния живот с покупки и провизии. Ние няма ли измрем като плъхове по стълбите на някое скривалище? Ще има ли поне един от нас, който да тича към църквата? И дали няма в този момент храмът да е заключен с голям катинар?
Човек може да си ги представи – почти да ги види – обезумели от ужас, наблъскани вътре, разплакани, треперещи, отчаяни, човек може почти да чуе стенанията, плача, молитвите им, виковете им, те са очаквали Божията защита, чудото на спасението. И до днес ние продължаваме да се питаме, да повтаряме тежкия въпрос на Иван Вазов – защо Господ от свода през гъстия дим гледаше на всичко тих, невъзмутим? Този въпрос ни изгаря и трябва да ни изгаря. Като търсим отговора му трябва да се усетим там сред тях. Да съпреживеем техния ужас, тяхната надежда, тяхното страдание и тяхната вяра. Само така ще се доближаваме до отговора. Защото отговорът е в тяхната вяра, ако бяха отстъпили от вярата си, сигурно можеха да спасят живота си. Но тяхната вяра беше за тях по-голямата ценност, в името на която те се простиха с живота си. Ако бяха просто изклани, а не изклани в името на вярата си, те днес нямаше да бъдат светии, а безсмислени и незапомнени жертви и тяхната кръв нямаше да говори днес. Ние сме осъдени да не знаем отговора докрай, но да го търсим докрай.
Ние знаем, че Бог никога не ни отговаря по очаквания, желания и удобния за нас начин. Знаем, че Божиите отговори често са трудни, болезнени и нерядко минават през кръв. Но знаем също, че Божиите отговори са истинските и величествените. И днес, в дните на национална памет и преклонение, когато честваме нашето Освобождение,паметта на светите Баташки мъченици, ние знаем, че Бог е записал имената на Баташките мъченици в небето. Ние знаем, че те са станали светии не с акта на канонизациата, а с акта на мъченичеството си за Вярата и Отечеството. Когато знаем това, тогава нашата почит към тях е истинска, а не парадна и церемониална. Бог ни шепне всичко това тихо и ненатрапчиво, така както е шепнал в техните сърца упование и им е давал кураж и дързновение.
По каменните стени е запазена засъхнала, изпръскана кръв. Нещо се случва с нас на това място, нещо, което е много трудно да бъде изговорено. Тази засъхнала кръв е и нашата кръв също. Това е една и съща кръвна група – родна кръвна група, която проговаря, прошепва. Ние носим националното си самосъзнание, но ни е трудно да определим в какво точно се изразява то, да го посочим, да го назовем. Но ето в такива моменти, ето на такива места то проговаря от само себе си. Една невъобразима буца стяга гърлото ни и ние мълчаливо се разплакваме – от състрадание към тях, от почит, от милост.
И после виждаме костите им, черепите им сложени в един позлатен, инкрустиран, красив, резбован, изписан саркофаг. Сам по себе си той не е нито лош, нито грозен. Но на това място той е абсурден, защото е несъвместим с духа, който се съдържа вътре в него. Той стои нелепо към тези кости, към тези черепи, към мъченическата им смърт. Точно той ни показва колко декоративна е нашата почит към тях,, колко сме далеч от техния дух, вяра и родолюбие.
Но дори този позлатен кич не може да пресече потресението, което изпитваме от това място.
Това място е сърцето на България.
Това сърце тупти, пулсира, шепти. И в шума на улицата, в протестите, в крясъците ние пак ще забравим да се вслушаме в пулса му. Защото все тези крясъци, скандирания. 19 февруари отбелязахме в крясъци. Сега и Трети март ще отпразнуваме в крясъци. Ще се превръщаме все повече във фенове на едни или други, в симпатизанти, във врагове, в противници, в протестиращи, в поддръжници на едно или друго. И ще се превръщаме все по-малко в българи и християни.
И сега, пред Трети март, пак ще ни стискат за гърлото четирите въпросителни на дякон Игнатий от неговото тефтерче, от неговото кървящо сърце – Народе???? – неговите четири въпросителни ще отекват и тук в църквата на светите Баташки мъченици – през техния златен саркофаг, през техните кости, през тяхната засъхнала кръв по стените.
