Гледна точка

Сърце

2343

Д-р Лъчезара Георгиева е млада и приятна лекарка с кръгли коленца и кръгла уста. Сякаш постоянно казва о-о-о. Миглите ѝ са като на онези кукли, дето младоженците си ги залепват със скоч на предния капак на лимузината – черни и гъсти като четчици. Работи в едно ДКЦ. Пред кабинета ѝ винаги е митинг. Онзи ден след работа мина през офиса ми, за да ми се оплаче от пациентите си.

– Като табун коне са – каза тя. – Като някакво стадо. Като отворя вратата, по пет напират да влязат. Вече не издържам. Викам им – ще преглеждам до осемнайсет часа и си тръгвам. Да не съм от желязо. А те не разбират. Ама, докторке, може ли и мен. Ама, докторке, може ли и мен. А пък има един старчок, направо съм вдигнала ръце от него. Всеки ден идва да се преглежда. Избръснат, напарфюмиран, с кърпичка в джоба на сакото. Влиза в кабинета и ме засипва с комплименти. И сетне веднага пита: да се събличам ли, за да ме прегледате? Един-два пъти го прегледах, какво да го правя. Но започна да ми писва. Ох, имаш ли нещо за пиене?

Сипах ѝ джин „Доктор’с“. Като ще е – да е. Тя пийна и стана още по-приказлива.

– Хем искат да ги прегледам, хем да ги изслушам. Да си разкажат автобиографията от първи клас досега. Особено този, старчока, дето идва всеки ден. Аз съм го кръстила господин Кукумицин. Бил търговски представител, бил не знам какъв. С един свой подпис прехвърлял милиони. Не го знам какъв е бил, но сега вече е пълно куку. Истински кукумицин. Вярно, изгладен, елегантен, с един бастун със сребърни орнаменти. Можеш ли да си го представиш: държи бастуна в лявата ръка и макар че силно накуцва с десния крак, в дясната ръка държи винаги букет гладиоли и с тях напира да влезе в кабинета. Абе аз да не би да ям гладиоли. Да не би салата да си правя с тях. Днеска гладиоли, утре гладиоли, какво да ги правя тези гладиоли. Трябва май да си открия цветарничка.

Д-р Георгиева с поглед ми посочи да ѝ напълня пак чашката. Напълних ѝ я. Понеже не мога да обработя цялата информация, с която тя ме залива, съм си изградил навика да изключвам. Стига ми да ѝ гледам устничките как се затварят и отварят и как клепа с мигличките.

– Ама ти не ме слушаш – казва сърдито по едно време тя.
– Не е вярно – отсичам. – Цветарничка…
– Какво цветарничка?
– Последната ти дума беше „цветарничка“.
– Точно така. Браво.
– А мен кога ще ме прегледаш? – питам.
– Ще дойдеш в кабинета – казва абсолютно сериозно д-р Георгиева. – Това да не е мандра.
– Боли ме.
– Кое те боли?
– Сърцето.
– Това не е болка за умирачка – казва абсолютно сериозно д-р Георгиева.
– Тебе те боли от многото пиене. Ще намалиш пиенето и тогава ще говорим пак. Хайде чао.
Допи си чашката и излезе.

Една привечер след няколко дни ме стегна нещо шапката. Облякох се и се запътих пеш към кабинета на д-р Георгиева в ДКЦ-то. Във въздуха миришеше на дим и на здравец.
В коридора пред вратата ѝ заварих един висок кокалест старец с кариран костюм, бастун в лявата ръка и букет гладиоли в дясната. Господин Кукумицин, рекох си наум.
– Аз съм преди вас – строго каза той.
В този момент вратата се отвори и се показа д-р Георгиева.
– Следващият, моля – каза тя, като ни изгледа и двамата.
Аз грабнах гладиолите от ръката на стареца и се намъкнах в кабинета след докторката. Преди да затворя вратата, се обърнах и му казах:
– Здрав сте като пън. Нямате повече нужда от прегледи. Особено на десния ви крак нищо му няма.
Сетне затворих вратата, пуснах райбера и поднесох гладиолите.
– Ще ме прегледате ли, докторке? – попитах д-р Георгиева.
– Какво те боли?
– Сърцето – отвърнах аз.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора