„Извън кръга. Есета и фрагменти“, Илко Димитров, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2025 г.
Извън кръга не е нищо друго, освен „мислене с ангажирана сериозност“. Лекомислено поемам риска[1] да притичам не по темите (стъписващи по обем), а по водещите (според мен) мотиви, движещи към тях – чрез колаж от интерпретирани съждения на Илко Димитров.
Писането за другите и особено чакането на признание от тях е нездравословно. Пиша единствено за себе си, казва той, и само в себе си намирам онова, което после става текст. Външният свят му е само сбор от отключващи обстоятелства, които извеждат негови собствени състояния и взаимовръзки. Пише от потребност да си дефинира по-ясно същината и да схваща все по-нюансирано света. Пише не за да остане във времето, а за да е: да разгръща обема на битието си. Може би точно затова разбира работата си така: „Да продължа недовършеното изречение, започнато от ръката на приятел, който си е отишъл“.
Неговите есета и фрагменти, както и поетичните му творби, са опити върху конституцията на човека и отношенията му с Вселената. Те са според него задачата пред достойното философстване. „Всичкото“ той тълкува като неразривна, пулсираща, едновременна всеобщност от енергии, състояния и възможности. Мрежата на това динамично битие има обаче своите генериращи възли. Илко Димитров се концентрира върху човека и забелязва: „Когато очевидно вътре в теб не се случва нищо съществено, всичко се случва осезаемо вън от теб“. Драмата е в това, че външният свят на човека е продължение на вътрешния му Аз. Опасностите идват най-вече от намиращото се в него.
Съществен мотив е осмислянето на свободния и цялостен човек. Той именно не понася каквито и да било ограничения. Но тази самостойност е повод и за тревоги у Илко Димитров. Тревожи го „хоризонтът на уникалната неудовлетворима самота на личната човешка отговорност“. Пита за морала, защото „няма святост в онова, което не е продукт на морален избор“.
„Няма над, отвъд и свръх човека“. А човекът е състояния, за които няма дефинирана структура. Затова генератор на мисленето неизбежно става персоналната гледна точка както към детайла, така и към цялото и всичкото. Илко Димитров е категоричен, че увереността у някои в способността им да обхващат всичкото от „божествена“ гледна точка, е илюзия. Сам той си отказва възможността да бъде (или: да се прави на) класик. Не вижда безапелационната си центрираност в Бог и не се усеща като оторизиран негов представител. Впрочем такава „божествена“ точка не може да бъде и родината с нейната територия: „съществувам там, където е духът ми, което не непременно е и мястото, което към момента обитавам“.
Ключ към излизане от цикленето на „проклетия“ въпрос, следващ оттам, че няма някакви единствено избрани да решават същностните въпроси за човека, както няма запазено място за тяхното поставяне, е, че строго персоналната перспектива, може да бъде добавяна към тази на другия. Какъв би могъл обаче да е общият знаменател за оценка на действията и бездействията? Това питане води до каскада от проблематизирания.
Под въпрос се поставя непогрешимостта на всяка лична гледна точка, както и на всяка лична моралност. Пита се за моралните ценности: дали отстояването им е въпрос на живот и смърт във всекидневието ни? Очертава се несигурността на моралността, особено при нейното спонтанно овещняване. Проблематизира се паметта, услужливо заличаваща острите ръбове на неудобните за съвестта ни житейски ситуации. Заедно с това се поставя под въпрос светоусещането, носено от релативизма: развъдник на маргиналност и импотентност.
Илко Димитров е скептичен и към безостатъчно скептичната рационалност: „Защо разумът, а не цялото, защо съмнението, а не утвърждаването?“. С еднаква сила отхвърля и двете крайности, сочени от Паскал: „да изключим разума“ и „да се уповаваме само на него“. В неистовия си стремеж към рационалността, настоява Димитров, модерността зачеркна от дневния си ред всякаква метафизика, свръхестественост, надреалност. В резултат сегашната духовна структура на човека наподобява рибарска мрежа с непрекъснато менящи се контури и без основен център. Къде тогава пребивава човекът, когато е нищо?
Постоянен мотив при Илко Димитров е стремежът към тоталността на едновременната представеност. Акцентира се нуждата от фокус, в който „суровият материал“ трябва да се прекарва през разума и през сърцето – едновременно. Духовността без регулации настоява за синтез между разум и дух, между отговорност и призвание, между сега и после, между тук и навсякъде. Сечивото, отвоювало и увеличавало територията на човешкото състояние, е духовната съсредоточеност. То е драматично противоположно на отривистото съчетаване на природите на Природата и Човека.
Бог за него е онзи, който го прави да се радва на света. Бог остава винаги скрит, но седи зад всички механизми за справяне със света, който той, Бог, намира за най-чудесния и най-смешен свят. „Когато дойде времето, този Бог ще ми обясни, че вече нямам работа тук и заедно с него ще прескочим до неговия свят, който аз ще обикна, за да му върна жеста.“ Но това не го прави високомерен: „Бог е необходимата перспектива“ – дистанцията, от която се вижда най-добре: „Не съм сигурен, че познавам Бог или Абсолютния дух, но знам, че Вселената е и духовна енергия и че съм необикновен“. Затова смята за неестествено да бъде поставян в каквото и да било сравняване и съревнование. Одомашняването на изключителността е безотказният механизъм за нейното окарикатуряване.
Това не е заставане в поза „гений солипсист“. Напротив: човечеството се състои от осем милиарда и половина уникални човешки същества и „всички имаме нужда от непосредствено събеседване, споделяне, обсъждане, говорене“. За Илко Димитров контактът е съществено необходим. Търси синергия. Всичко е взаимосвързано, в действие е актуалната мрежа на съотношенията. Всеки има своя уникален път, успореден на всички останали пътища, събиращи се отвъд безкрая. Затова усещането за съпричастност ще изчезне последно – след него изчезва човекът.
Човечеството се състои от две несъвместими части: носителите на енергия в първия ред на цивилизацията и неадекватните на производството на цивилизация. Две части, които не могат да станат едно цяло, но и не могат една без друга. Всички живи в момента сме отговорни един за друг и всеки от нас изпълнява своята част от общата задача. Човекът при това, всеки един, е в състояние единствено да се стреми да бъде завършен. Основните пречки да е такъв са липсата на смирение, липсата на памет и „агресивната“ разсеяност, която е слабост, а не сила – тя е оглупяване.
Въпросът за смисъла на живота, казва Илко Димитров, започва да звучи логично, ако „смисъл“ се замени със „задача“. Той отказва да повярва, че всички експлозии от смисъл не са произвели резултат – да осигуряват трайния и необратим пробив в безвремието. Своя личен принос в тази миньорска работа таксува просто като „разрохкване на смисъла“. Защото не му е все едно как оживява. И защото живеенето е благодарност.
––––
[1] Текстът е представен на премиерата на книгата, състояла се на 28 януари 2026 г.
