Сякаш богословският смисъл на този празник е най-трудно осезаем. Едно тригодишно момиченце е оставено самό в Храма. Вероятно родителите му, престарелите праведници Йоаким и Анна, са знаели, че са им отредени немного дни, затова са решили да върнат изпросеното от тях чедо на Онзи, от Когото е дар. Поне така разказва протоевангелието на Яков. Знаем още, че към притвора на храма (на евр. ulam) водели дванайсет големи каменни стъпала и че невръстното дете, със сили не от този свят, ги е изкачило. Как точно се случва това, няма разказ в Писанието. В ранната светоотеческа литература, ако не броим словата на св. Григорий Нисийски и на св. Кирил Йерусалимски, не се говори много за това. Литургичната традиция също не е особено словоохотлива. Ала изследваме ли текстовете на св. Георги Никомидийски, на Леонтий от Майстра, на Сергий Агиополит и Антоний от Лариса, ще научим, че празникът е учреден през ІV век и че някъде тогава се появява споменът за първия храм с името „Въведение Богородично“. Преданието утвърждава, че св. Елена го е построила в Палестина малко след намирането на светия Кръст. Ето защо би могла да се открие както историческа, така и химнографска връзка между двете събития, мисля си аз, прелиствайки внимателно литийните стихири. Авторът им – св. Григорий, епископ Никомидийски, не оставя съмнение, че съществува мост между тях и че именно по този мост – мостът на аналогиите – трябва да се движим. Едва ли подобна херменевтична нагласа е само интелектуална приумица. Най-малкото защото Никомидийският светител не е случаен човек. Хартофилакс в храма „Св. София“, съученик на нашия св. Константин-Кирил Философ и приятел на св. Фотий, той е едно от значимите имена на ІX век. Времето е съхранило кореспонденцията му със св. Фотий, заедно със 17 (от общо 170) слова[1]. И при все че някои от тях още от времето на написването им се бъркат със словата и химните на Сергий Агиополит, от тази грешка е видно, че в средата на девети век се оформя един кръг от литургисти, включващ – заедно с изброените – още Георги Анатолийски, Евгений Синкел, Георги Агиополит. Вероятно са работили заедно, в екип по (казано на съвременен език) предварително установен проект. Защото текстовете им са издържани в обща стилистика, неотделими са един от друг, а събрани заедно, конструират философията на празника Въведение Богородично.
Именно заради това като най-късно установен, днешният празник носи в основата си тежестта на всички останали. Бидейки (поне хронологически) тяхна първопричина, той трасира пътя, без който Благовещението щеше да е немислимо. Но ако то липсваше, нямаше как да има нито Рождество Христово, нито Сретение, нито Цветница… и, разбира се, нямаше да има нито кръстна смърт, нито Изкупление. С една дума: липсваше ли Въведението, нямаше да го има и Възкресението.
Оттам и литургичният призив на химнографите: „да се радва Давид, Песнописеца, да ликуват Йоаким и Анна“. Ще откриете този призив навсякъде. Има го в стихословните акатизми, има го в полиелейните стихири. Ще го видите и в самогласните стихири. Предполагам, че все още мнозина от вас не проумяват как и защо толкова радост може да събере един „най-обикновен ден“ от календара на месец ноември. Но мисля си, отговорът е прост: ако този ден го нямаше, ако тригодишната дъщеричка на праведните Йоаким и Анна не бе „забравена“ в храма, ако Бог не бе осиновил това дете, не би се сбъднало пророчеството на Исаия, девица не би заченала и молитвата „Отче наш“ не би имала смисъл. Всъщност нищо не би имало смисъл. И всичко щеше да си остане суета на суетите.
––––––––––––
[1] Вж. PG, t. 100 col. 1333–1527.
