Начало Книги Същината на иронията
Книги

Същината на иронията

2918

„Двойно пътешествие“, Иван Газдов, Георги Каприев, издателство на БАН „Проф. Марин Дринов“, 2023 г.

„Двойно пътешествие“ е книжка с картинки. Почти комикс. Ала, оказва се, че и така може да се философства. Вярно, че това не е „Метафизика“ в илюстрации, но книгата е сравнима с „Характерите“ на Теофраст. И (с нещо) напомня за Менип от Гадара, най-сериозния шут на Античността. Както и за Кратет от Тива и за жанра на киническите диатриби, в които думите и жестовете са неотделимо свързани. При по-сериозен разговор би трябвало да се признае, че оттам, от онази епоха, има път към християнската литература и към монашеските апофтегми в патериците; и че дори един от църковните отци – авва Геласий, взел името си от подобни шеговити литературни сборници.

Но дори тази теза да изглежда спорна и съмнителна, безспорно е, че нашето Възраждане започва от една книжка с картинки. Говоря не за „Рибния буквар“, а за предпечатния вариант на „Неделника“[1], където Софроний (тоест свети Софроний Врачански) рисува две картини: един автопортрет и една икона на св. Йоан Златоуст. Като и до днес не е съвсем ясно нито кой кой е, нито що за ироничен смисъл и що за провокация е вложил авторът на „Житие и страдание“.  

Така – тайно и полека, прескачайки през вековете – човек няма как да не се спре при Чудомир и при Райко Алексиев. При словото на Бешков. Или при „Лютите чушки“ на Радой Ралин и Борис Димовски. И – иска ли питане – няма как да не си спомним за фигурите на Петър Незнакомов, на Хиндо Кисимов, на Доньо Донев… Защото изкуството подобно на коня, който рисува Пипи Дългото Чорапче, винаги излиза от рамката на листа и му трябва широка веранда, под която да се подслони. А може би защото подобно излизане от рамката е не друго, а същината на иронията; на същата онази Сократова ирония, без която нито Платон би написал диалозите си, нито актьорът би изиграл ролята си, нито художникът би нарисувал картините си.

Предполагам, някой би упрекнал авторите на „Двойно пътешествие“ (проф. Иван Газдов и проф. Георги Каприев), че има нещо ницшеанско в техния почерк, сигурно някой ще каже, че тук се философства с чук в ръка… И ще е прав. Защото тримата (во главе с Ницше) се отвращават от грозно ухилените физиономии; от усмивките, в които проблясват наточени зъби.

Убеден съм, че точно това е общото кратно, което свързва двамата съвременни професори с Менип от Гадара и със Софроний Врачански. Със сигурност всеки от тях е имал своите съдбовни срещи с „Тримата глупаци“. Най-малкото, защото във важна част от живота му се е налагало да живее в къща на кокоши крака. Мисля си, че именно неудобството от подобен начин на съществуване ги е направило творци. Защото – както и да се разкаже приказката – с Баба Яга под един покрив не е лесно… Все едно дали ще я наречем Ксантипа или Партията, тя винаги ще е права, и ако искаш да не те свари на супа, трябва да си особено внимателен, когато разговаряш с нея. Разбира се, най-добре би било да не я забелязваш. Но е трудно. Безкрайно трудно. По-лесно би било да я нарисуваш. Тъй както Рене Магрит рисува лулата. Защото нарисуваната лула вече не е лула. Тя се е превърнала в нещо друго, както портретът на Баба Яга се е превърнал в натюрморт (стр. 36). Или защото – нека го кажа с думите на проф. Каприев: съвременният Диоген не живее в бъчвата, а е яхнал обиталището си. И уж търси с фенер човека, но всичко е само аксесоар. Широко ухилен, той си е самодостатъчен, сигурен е, че няма какво да намери; пък и нито има как, нито има защо да търси. Неговата бъчва е светът, който е обяздил и който пришпорва до изнемога. Въобразява си, че го е обяздил, че го е присвоил изцяло. Изпънал врат от щастлива самодоволност, на този пишман-Диоген с неговото безгрижие, граничещо с глупост, и на ум не му идва, че фитилът вече гори и че бурето, върху което стои, е пълно с барут… защото всичко е бомба… и то в най-буквалния смисъл на думата (стр. 54, цитатът е приблизителен).

Предполагам, че хората, които са разлистили „Двойно пътешествие“, биха ме упрекнали, че говорейки за едно двойствено същество (сравнимо с кентавър), коментирам само словесната му горница. Но то е не защото „конската“ долница е лоша. Просто проф. Каприев е разказал за притчите на проф. Газдов, а за неговите (така се е случило в книгата) няма кой да разкаже. И затова стори ми се не чак толкова излишно да обясня обяснението и по този начин в книжката с картинки да оставя и аз една драскотинка.

––––––––––––––––––––

[1] Става дума за „Неделное евангелское толковоние“, 1805 г., книга, известна като Шуменски сборник и съхранявана в РИМ Шумен.

Николай Петков е роден на 15 юли 1971 г. във Велико Търново. През 1995 г. завършва Великотърновския университет, където учи едновременно българска филология, философия и богословие. Между 1998 и 2000 г. преподава антична философия във Философския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. По това време написва книгите „Архе“ – сборник за антична и средновековна култура, и „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох“. През 2002 г. е ръкоположен от Великотърновския митрополит Григорий, а от края на 2003 г. е свещеник в храм „Св. пророк Илия“ в квартал Дивдядово, Шумен.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display