0
2704

Сюжет за малък разказ

7
„Чайка, реж. Явор Гърдев, фотограф Яна Лозева

Спектакълът на Явор Гърдев „Чайка“ блъска само върху един акорд от пиесата на Чехов.

Тригорин влачи Аркадина за косата. В пристъп на истерия Аркадина се разсъблича почти до голо пред управителя на имението й Шамраев. Нейният син Трепльов е в константно и нечовешко за издържане напрежение – емоционално, физически, творчески, заплашвайки всеки момент да рухне. Настъпването на самия срив се очаква като избавление – и за него, и за околните.

Спектакълът на Явор Гърдев „Чайка“, открил новото театрално пространство „Азарян“ в НДК, е изтъкан от истерична агресия. Агресия на персонажите помежду им и спрямо света; агресия на режисьора спрямо персонажите и текста на Чехов; агресия на актьорите спрямо образите; агресия на постановката спрямо зрителя. Никой не е пощаден. Една от многото възможни интерпретации на Чеховата „Чайка“. И най-далечната на автора.

3
„Чайка, реж. Явор Гърдев, фотограф Яна Лозева

За тази, както и за другите възможни интерпретации на пиесата, не е трудно да се намери основание в самия текст. В пълноводието на Чехов всеки може да лови риба. Ето какво се е хванало в мрежите на Явор Гърдев: „Колко са нервни всички! Колко са нервни!“ (финална реплика на д-р Дорн в края на първо действие). Това е диагнозата на местния лекар за обитателите в наследственото имение на известната столична актриса Аркадина. Тяхното заболяване е самият им (неслучил се) живот. За едните е минал напразно, без взаимност и любов, без дела, които да го увенчаят: братът на Аркадина Сорин (Михаил Мутафов), който описва себе си като „човекът, който искаше, но не можа“; бохемът Дорн (Владимир Пенев), прекарващ в скука остатъка от дните си; жената на управителя Полина Андреева (Светлана Янчева), готова на един последен отчаян ход – да избяга с Дорн; донякъде самата Аркадина (Снежина Петрова) – тя има славата на примадона, но не и житейски опори.

За другите животът тепърва предстои, но идеалът за това как да бъде изживян им се струва обречено невъзможен: бъдещата неуспяла актриса Нина Заречная (Елена Телбис); бъдещият неуспял писател Трепльов (Ованес Торосян); дъщерята на управителя Маша (Лилия Гелева), ходеща винаги в черно като жалейка по собствения си живот.

6
„Чайка, реж. Явор Гърдев, фотограф Яна Лозева

По средата е Тригорин (Захари Бахаров), който сякаш има всичко, и то в точния житейски момент: мъж в разцвета на силите си, писател в зенита на славата си, любовно приласкан от Аркадина и възхваляван с „осанна“ от своите почитатели и критиката. Но това е само лустро. Отвътре той е изтерзан от безсилието си като писател, от съзнанието за предела на своите умения, от невъзможността да се възвиси до гения. Разкъсван е между естествената си наклонност към прост еснафски живот и потребността непрекъснато да се доказва като писател.

Ето защо всички са нервни. Но да удряш само по тоя клавиш, опитвайки (може би) да обемеш света на „Чайка“, е все едно да изсвириш Концерт за пиано и оркестър No.1 от Чайковски само с първите няколко акорда: та-ра-та-таам и дотам. Блъскайки единствено по темата за нервността и истерията, Явор Гърдев е свел епичния тътен в пиесата на Чехов до сюжет за малък разказ (както Тригорин превръща живота на Заречная в сюжет за един от малките си разкази). Режисьорът е пропуснал друга важна част от споменатата реплика на Дорн: „И колко любов!

В тази „Чайка“ няма и помен от любов. Тук всеки от персонажите се е вкопчил с почти кръвожадна стръв в някого или в нещо.

Аркадина – в Тригорин, като единствен възможен еликсир срещу старостта, а за нея тя е по-страшна даже от смъртта. Снежина Петрова превръща героинята във вулгарно креслива продавачка; заличени са тънките нюанси на образа, сложния му градеж, а от там и самият Чехов.

4
„Чайка, реж. Явор Гърдев, фотограф Яна Лозева

Тригорин е вкопчен в Аркадина като в спасителен пояс, който го удържа да не потъне в безволието. И в Заречная, защото тя може би ще пробуди отдавна закърнелите сетива на писателя; отначало се оставя да бъде повлечен от младежкото й обожание, а после, поради неумолимата логика на живота и собственото си безгръбначие се връща при Аркадина. Единственият по-радикален жест в изпълнението на Захари Бахаров е как влачи Аркадина за косата, но до него не се стига през логиката на образа, нито през вътрешната мотивация на героя; останалото е déjà vu.

Заречная е вкопчена в славата; слава на всяка цена, а Тригорин е вече увенчан с нея и затова обект на нейното желание. Нина на Елена Телбис е провинциалистка, устремена към светлината на прожекторите, а не човек с високи идеали, готов на всичко в името на изкуството.

Трепльов се е вкопчил в писането, но не като непреодолима творческа потребност, а за да се докаже пред майка си и нейния любовник; да изкрещи пред света, че го има. Ованес Торосян единствен в тоя уж актьорски dream team успява органично и последователно да внуши непосилното съществуване на ръба на нервна криза, да изведе образа до логичния фатален край.

5
„Чайка, реж. Явор Гърдев, фотограф Яна Лозева

Маша на Лилия Гелева се е вкопчила в самоунищожителната идея да се омъжи за безличния селски даскал Медведенко (Христо Петков), за да заличи страстта по Трепльов; самоунищожителна страст, също като към цигарите и водката, не любов.

Навремето Крикор Азарян каза, че в (неговата последна) „Чайка“ не е успял да намери смекчаващи вината обстоятелства единствено за Шамраев (тук в ролята е Николай Урумов). Гърдев не търси смекчаващи обстоятелства за никого, еднакво жесток е към всички. Колкото и да говорят за изкуство и за любов, това са духовно убоги хора, които сноват без посока из лабиринта на своя живот. (Лабиринтът го има и в сценографията на Никола Тороманов – плетеница от жив плет край езерото на имението, из която се лутат, губят или тичат до премала героите – но той е някак твърде първосигнален символ в неговата иначе впечатляваща работа.) И за нито един от тях няма пощада, най-вече за Аркадина. На финала отсъства щадящата реплика на Дорн: „Отведете някъде Ирина Николаевна. Работата е там, че Константин Гаврилович се застреля.“ Аркадина е принудена да се изправи лице в лице със смъртта на сина си. Това е нейното наказание.

И тъй като „Чайка“ съвсем не е случаен избор за откриването на театър „Азарян“, ще припомня една гениална (без никакво преувеличение) със своята лаконичност и смислов обем сцена от постановката на Крикор Азарян в ТБА, която я няма по автор. В нея Дорн носи на болния Сорин плоча. От грамофонната фуния зазвучава горчиво-чувствено фадо, тъгата му буди стари рани. Дорн поднася табакерата си последователно на всички в стаята, те палят цигара, мълчат и унесено слушат. Погледите – замъглени от спомени и цигарен дим. По лицата преминават надеждите, с които всеки се е простил, любовта, с която окончателно се е разминал, мечтите и амбициите, останали недостигнати. Животът бавно изтича между пръстите.

Тази сцена внушаваше без думи всичко онова, което е „Чайка“. Гениалното винаги е просто. Не опростено.

Анелия Янева завършва българска филология в СУ „Климент Охридски“ и специализира театрознание в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Работи като редактор в отдел „Култура“ на в. „Стандарт“, сп. „Сега“, в. „Сега“ и приложението „Капитал Light“ на в. „Капитал“. В момента е преводач и театрален критик на свободна практика. Председател е на Обществото на независимите театрални критици.
Предишна статияОт „Дон Кихот“ до съвременния български роман
Следваща статияТихият протест на културата