Начало Книги С бавните крачки на старостта…
Книги

С бавните крачки на старостта…

563

„Студена земя“, Йордан Зебилянов, издателство „Рива“, 2024 г.

Така, „с бавните крачки на старостта”, по собствените му признания, е писал авторът книгата, която ще се опитам да анализирам.

Аз често пиша книги, но рядко, много, много рядко пиша за книги. Не съм литературен критик – литературоведството не е за моята уста лъжица. А когато все пак хвърля аналитичен поглед върху една или друга художествена творба, правя го не поради приятелските си връзки с автора, които и в случая не възнамерявам да крия. А още по-малко го правя по конюнктури съображения – още от суровите и зли времена на младостта ми, протекла в катакомбите на комунистическото мракобесие, когато целият ни личен и обществен живот, цялото ни национално битие бяха побрани в рамките на господстващата конюнктура, аз останах да битувам и студувам встрани от конюнктурата. А впоследствие за моя собствена изненада извън конюнктурата се оказах аз и в годините и десетилетията на творческата ми и гражданска зрелост, топлена от животворното слънце на демокрацията. При което нито съм целял да се придържам към статуквото, нито да му се противопоставям – всичко е ставало като че ли с мене, но някак си извън мене, извън моята воля. Която за моя зла участ явно е била подвластна на други, непонятни и чужди сили. Какво да се прави – както има хора, нежизнеспособни извън конюнктурата, така има и хора, нежизнеспособни в рамките на конюнктурата. Кесеревото – кесерю…

И така, малкото книги, които съм дръзвал да обсъждам в медиите, са книгите, които са ме развълнували – читателското вълнение, пламнало в мен, е единственият критерий, повел перото ми. Така е било винаги през натрупаните години и десетилетия в немалкия ми вече живот, така е и днес, когато тръгвам да коментирам последната творба на Йордан Зебилянов „Студена земя”, редактирана от гениалния Борис Христов, когото с мъничко свян бих нарекъл мой приятел, и пусната тези дни на пазара от ИК „Рива”.

Както споменах някога, разисквайки за ИК „Сиела” творческото наследство на Георги Марков, истински ценни са само онези книги, които ти внушават усещането, че ти сам си ги написал, книги, чрез които се себеизживяваш, себелегитимираш и себеотстояваш, книги, чиито страници са съдби, характери, съчовеци, животи, съдържащи и твоя личен живот. Подобни книги не са много – днес те са изредки като светците измежду хората. Такава е в моите очи книгата на Зебилянов – една мемоарна творба, майсторски вплела топлотата на личния спомен в горчивата и сурова историческа съдба на така негостоприемната към собствените си чеда студена добруджанска земя. Драмата да си добруджанец авторът разкрива не толкова чрез историческата хронология, която също е предал изчерпателно и акуратно, а чрез съдбите, чрез пороя от страдания и чрез оскъдните радости на своите добруджански предци и съжители, станали безпомощна жертва на интригите, на ненаситната държавническа алчност за повече владеене и на имперските властолюбия на великите сили, третиращи мирна и беззащитна Добруджа не като родна земя на хиляди български и не само български семейства, а като потенциална плячка – я на Румъния, я на Русия. Дискриминирани, обезправявани, непрекъснато изселвани и грабени от едни или други ведомствени господари, неуморно прогонвани в изгнание и въдворявани на местожителство по пущинаците на България и Румъния от жадните за власт и територии велики сили, изпитали върху собствената си кожа и меда, и жилото и на Западна Европа, и на нашия извечен национален враг Русия, подвеждани и мамени през епохите от родни и международни злодеи и демагози, многократно изоставяни беззащитни и сами дори от българската държава, тези наши сънародници не само са умирали с несбъднатия копнеж по Отечеството – те и са оцелявали със силата на волята, с неунищожимата вяра в победата на живота над смъртта и чрез упованието си не само в Твореца, а и в едно чисто и свято родолюбие, на което днешните ни партийно-политически и патриотарски настроени лидери са само жалки епигони.

Един знаменит германски философ писа, че езикът е дом на битието. На тази база аз искам да обърна особено внимание върху езика на „Студена земя” – един книжовен, един чист, фолклористичен и стародавен в най-добрия, в каравеловския смисъл език, едно йовковско сладкодумие, което действително се превръща в истински дом на героите на книгата, в подслон срещу връхлетелите ги злини и премеждия. Чиста и безкористна, ясно доловима и вълнуващо изживявана страница след страница е и любовта на автора към героите му, които дума по дума неусетно се превръщат в негови братя и състрадалци – авторът изстрадва горчивата им историческа драма като своя собствена, като биографична.

Тази емпатия на писателя е заразителна – думите му трогват чрез природната си искреност, още с първите страници сюжетът му грабва читателя, изкарва го от уютната пасивна роля на страничен наблюдател и го повлича в повествованието, превръща го от съзерцател в съавтор. А това го умеят малцина, това е най-убедителната причина да разгърнем страниците на тази необикновена книга.                       

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи”, „Белият слон” и др.

Свързани статии

Още от автора