Начало Идеи Гледна точка С болка за будителите
Гледна точка

С болка за будителите

4738
Снимка авторът

Хората в културата непрекъснато се надбягват с минималната работна заплата, но тя все е по петите им като призрак, който превръща висококвалифицираните културни дейци в работещи бедни.

„Площад Славейков“ в София, 12 ч., Денят на народните будители. Събират се хора, звучат речи, издигат се плакати с едно искане – достойно финансиране на културата. Заради нейното и тяхното достойнство. Библиотекари, актьори, музиканти, архивисти, писатели, археолози. Съзирам познати лица, занятието на други разпознавам по протестните плакати: „Достойно заплащане“ – ДА „Архиви“ или оркестър „Симфониета“…

Има протести и протести, както се убедихме напоследък. Едно е да правиш протести от позиция на силата – да блокираш кръстовища или да парализираш страната. Има и други протести – на заявено гражданско присъствие, за които медиите не съобщават във всяка емисия или въобще пропускат. Което не означава, че са по-маловажни, тъкмо обратното. Протестите на мълчаливото гражданско достойнство.

Говорещите на стъпалата на Градската библиотека се сменят, но думите, които казват, съвпадат в най-същественото: повече не може да продължава така; хората в културата непрекъснато се надбягват с минималната работна заплата, но тя все е по петите им като призрак, който превръща висококвалифицираните културни дейци в работещи бедни. Актрисата Албена Колева се обръща към протестиращите с думите: „Братя и сестри“.

До мен архивистки споделят, че заплатата при тях е около 1100 лв. И съответно младите хора напускат, за да станат учители. Образователната сфера след толкова перипетии е малко по-добре. Идеята на протеста е културата да се приравни към образованието. Инак я чака трайна мизерия.

Виждам поетесата Мирела Иванова, дошла да подкрепи будителите. С вълнение в гласа ми разказва как са мръзнали през годините в къщата музей на Иван Вазов – нямали пари да си платят сметките за тока. Страхували се при всяко позвъняване на вратата, че може да не е посетител, а инкасатор, който да им отвие бушоните. Бюджетът бил мизерен. Едвам намерили средства в края на нейното „уредничество“, за да оправят покрива, та да не протече Вазовият дом. И това не е далеч във времето.

А инак всички се гордеем с Вазов и онова, що „първа радост е за мене“. Колцина обаче обръщат внимание на факта, че за да посетиш неговия дом, дори в Деня на будителите, трябва първо да позвъниш по телефона, за да дойде отнякъде уредник. За останалото да не говорим.

Архивистки до мен с обида разказват за условията си на труд и как няма пари за дигитализация. Спомням си как преди време в един окръжен архив установих, че богатата документация е преместена в по-обширна сграда, но без никакво отопление. Жените в зимния период работеха в грейки, сякаш не обгрижват националната памет, а са монтажници на строителен обект. Същото беше дълги години в Етнографския музей и в редица музеи в страната. Днес дори този въпрос да е частично решен, режийните разходи пак са за сметка на заплатите на хората в сферата на културата.

Наясно ли сме с това като общество? От години правителство след правителство отлагат реформата в културата и финансирането на тази сфера за „друг път“. И този „друг път“ все се отлага. А най-обидното е, че не става дума за много пари. В сферата на културата работят малко хора, които и без това намаляват от година на година. Скоро – при това заплащане – щатовете ще се оголят драстично.

И тогава? Може да дойде ден, когато вратите на музеите и библиотеките да се окажат затворени. Не заради протест. А просто защото няма да ги има библиотекарите, уредниците, фондовиците, реставраторите.

За кратко на протеста размених няколко думи с директорката на Столичната библиотека Юлия Цинзова. Тази година библиотеката е особено горда от факта, че техните читатели са заели от фондовете им над половин милион книги. Във време, в което всички се оплакват, че вече не се чете много. Или че не се чете изобщо. Създали са специализирани читални с музейна част – възстановен е кабинетът на Симеон Радев на базата на негови книги, документи и лични вещи. Но за да продължи Столичната библиотека (която е и пътуваща библиотека) да се развива в нова посока, е необходима допълнителна финансова подкрепа. А заплатите са обидно малки, което предвещава проблеми.

И така пак се връщаме към тихия протест на културата, за който съм писал и друг път. А оттогава не се е променило нищо. Някога френският политик и писател Едуар Ерио беше казал, че културата е онова, което остава, след като изчезне всичко друго. Ако държавата, икономиката, армията и администрацията са в криза, остава само един тънък културен слой, пласт цивилизованост, по силата на който хората, знаейки и помнейки кои са, могат да намерят сили да реагират в тежка ситуация. Изчезне ли и този тънък слой култура, всяко общество губи основанията си да просъществува, обрича се на разпад.

Години наред сме свидетели на подобна ерозия, като пред очите ни този слой все повече и повече изтънява и никой не знае кога ще настъпи критичният минимум.

Не ми се иска това, което казвам, да звучи катастрофично, а реалистично.

Това е основополагащият аргумент за правото ни на култура, който добре съзнавам, че не всички приемат. За някои той звучи като общ набор от думи и патетично говорене. За да стане ясен проблемът, ще се опитам да го формулирам в няколко точки, които повтарям от години:

1. Ние много се гордеем с нашето културно наследство, с онова, което е в нашите музеи, галерии и архивни сбирки. В същото време изобщо не ни вълнува в какво състояние е това наследство, как то се съхранява, колко и кои са хората, които полагат грижи за него. Някак се приема, че щом е оцеляло дотук, значи е „вечно“ и ще се опазва „само“.

2. Никой не се интересува, че немалка част от хората, посветили живота си на опазването и изучаването на това наследство, са в предпенсионна възраст. А млади и квалифицирани специалисти – със заплащане, граничещо с минималната работна заплата – все по-трудно ще се намират. Да не говорим, че добрите експерти в тази сфера са кът по целия свят. Един добър реставратор или музеен специалист се създава поне за десетилетие.

3. Много често се повтаря, че залагаме на нашето културно наследство в опит да привлечем голям туристически поток, различен от онзи туризъм, за който е най-добре да не споменаваме.

А кой да свърши цялата тази работа? За да имаме съвременни музеи и библиотеки, с които наистина да се гордеем, за да бъдат на ниво оркестрите ни, а националната памет да бъде съхранена и дигитализирана? Шепата хора със заплащане – пак повтарям и няма да спра да го повтарям – колкото на хигиенистка без образование? Как си представяме това да се случи?

Аз не си го представям. А вие?

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и на сп. „Култура“. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал (RFI – България. Дългогодишен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж. Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, Майкъл Едуардс. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Автор на книгите: „Пропуканата България“ („Хермес“, 2015), „Българската дилема“(„Хермес“, 2017), „Спомнена София“ („Рива“, 2021, отличена с Наградата на София за литература), „Бленувана София“ („Рива“, 2022), „Има такава държава“ („Хермес“, 2023, отличена с наградата „Хр. Г. Данов“ за хуманитаристика), „Незабравена София“ („Рива“, 2023). Кавалер на Ордена за заслуги на Република Франция.

Свързани статии

Още от автора