Начало Филми Премиери С горчивината на младежкия бунт
Премиери

С горчивината на младежкия бунт

Екатерина Лимончева
27.10.2014
1588

kinopoisk.ru

Филмът „Само на 17” на режисьора Франсоа Озон е драма на съзряването, наситен с многозначително мълчание.

Франсоа Озон е един от малкото европейски режисьори, които с всеки свой филм ни повеждат на пътешествие в неизвестна посока. Понякога се връща по стъпките си, но по-често предпочита да изследва нови кинематографични и драматургични ширини. И не става дума само за жанрово разнообразие, а за широк спектър от емоции, фабули и екранна естетика, от дебюта му в пълнометражното кино през 1998 г. със „Ситком” до предпоследната му „драма на съзряването” – „Само на 17”.

Изабел е младо момиче от добро семейство. Нетърпелива да се отдаде на първото си сексуално изживяване, тя не изпитва никакво удоволствие, когато се разделя с девствеността си в една лятна нощ на брега на морето. Няколко месеца по-късно, в престижен парижки квартал, 17-годишната Изабел започва да приема предложения за хотелски срещи с непознати мъже. И с течение на времето превръща проституцията в хоби, докато един клиент не умира в леглото й…

Също като оригиналното заглавие на филма Изабел е млада и красива. Нацупени устни, перфектно тяло на манекенка и препратка към Летисия Каста. Блуждаещ поглед, бунтовен дух, крехкост и уязвимост – да, Франсоа Озон определено умее да подбира музите си. Младата надежда на френското кино Марин Вакт озарява новия му филм и изнася на крехките си плещи една история, която преминава през четири сезона. Контекстът би могъл да провокира размисъл за детската проституция, сайтовете за запознанства, порнографията в интернет, но текстът е пропит с меланхолия, така необяснима и болезнена, каквато може да те залее само на прага на зрелостта.

kinopoisk.ru

По време на първия сексуален акт, Изабел „напуска” тялото си, сякаш се сбогува с детството или се сдобива с втора самоличност, която незаинтересовано наблюдава първата (впоследствие и живота си като цяло) „от разстояние”. Като изключим тази метафора и поетичния рефрен от Артюр Рембо (On n’est pas sérieux quand on a 17 ans / „Не сме сериозни на 17”[1]), филмът е по-скоро драматичен, отколкото лиричен. Но драматичен по един много специфичен начин, потънал в безразлично съзерцание, пропит от меланхолия, които „извират” от Изабел и неусетно заливат цялата сюжетна структура. Не че социалният контекст е без значение, но предоставяйки на Изабел комфорта на едно финансово и емоционално обезпечено семейство, режисьорът й дава възможност да се отдаде изцяло на неразгадаемия вътрешен конфликт с живота, лишен от смисъл в зоната на всекидневието. Отчуждението й от света и от самата нея напомня за персонажите на Антониони.

Воайорството е невъзможност за съ-участие, равнодушието на Изабел лишава голите тела от нюанс на сензация, а Франсоа Озон интелигентно се пази от излишното психологизиране, от взимането на страна и издаването на присъди. Отсъствието на логично обяснение за поведението на Изабел (напук на психоанализата) първоначално може да обезпокои зрителя, но ако се оставите на течението и свободата на интерпретацията, неизбежно ще откриете очарованието на отсъствието в морето от творчески Смисъл. Режисьорът смесва различни наративни похвати, които сме срещали в предишните му филми – като разделянето на глави на „5×2” и песни, които „доразказват” сюжета, както в „8 жени”. „Само на 17” напомня и за вкуса му към нахлуването на булевардни елементи и буржоазен фалш, които придават почти иронично отстранение на модерната фабула.

Отвъд безразличието на младостта и незабележимата смяна на сезоните филмът е двусмислен, сложен, провокиращ, изпълнен и изпълващ с несигурност. Завръщайки се при темата за съзряването (години след „Престъпни любовници” и „Капки вода върху горещите камъни”) Озон изгражда мрачен портрет на едно момиче, едновременно нетърпеливо да порасне и отегчено от изискванията на зрелостта. Проституирането като стремеж към освобождение на жената, взимаща еднолично решение какво да прави със собственото си тяло, е неочакван поглед към един остър социален проблем, който френският режисьор използва по-скоро като претекст за бунта на младостта – бунт срещу себе си и равнодушие спрямо правилата на обществото. Насред многото гледни точки относно „неудобствата” на порастването, Франсоа Озон вмъква малко  неочакван поглед за желанието да прекрачиш позволеното, пристъпвайки в заплашително непознатия свят на зрелостта. Марин Вакт е магнетична и обезпокоителна, с далечен намек за Катрин Деньов от времето на „Дневна красавица” и с прелъстителната небрежност на нимфетка, едновременно очарована и безразлична от властта, която има над мъжете. А появата на Шарлот Рамплинг осигурява, подобно рефрен, приемственост във филмографията на Озон.

Режисурата е изчистена, елегантна, деликатна и леко меланхолична като самия филм. „Само на 17” е наситен с многозначително мълчание (там, където „В къщата” залагаше на диалозите), но и тук все пак се промъкват проблясъци на хумор, с които Франсоа Озон разхлабва възела на горчивите равносметки в своите киноистории. Интелигентен, чувствителен и мистериозен, филмът „освобождава” аромата си дълго след финалния кадър.

 

 


[1] „На седемнайсет кой не е безумно-млад”, така започва стихотворението „Роман” на А. Рембо в превод на К. Кадийски. Б.ред.

Екатерина Лимончева
27.10.2014

Още от автора