Рождество Христово си остава екзистенциална тайна в границите на нашия свят. Ето го и обяснението на прословутите „коледни чудеса“, към които все се връщаме и си ги разказваме като притчи. Ала трудно, да не кажа почти невъзможно е да се проникне в чудото на спасението. То трябва да се усети със сърцето и едва тогава думите на Спасителя „да любите един другиго“ (Иоан. 13:34) наистина придобиват смисъл.
Но защо най-вече това се случва по Рождество, а не винаги? Защото тогава сърцата се отварят, потвърждение на което е и историята, която искам да ви разкажа.
В началото на тази есен бях в Бургас и на път за Морската градина минах по прочутата стара улица „Алеко Богориди“. Ненадейно в спомена ми изникна една история, която Антоанета Войникова, известна театроведка и вдовица на писателя и преводач Цветан Стоянов, ми беше разказала на няколко пъти с огромно вълнение.
История, която, заставайки пред вече необитаемия ѝ роден дом на улица „Богориди“ 37, аз изведнъж си припомних. И на свой ред си направих за спомен няколко снимки от него.
Било е Рождество Христово през далечната 1943 г. Непоносимо студен ден в свирепото военно време. Ала за русото деветгодишно момиченце всичко на този ден изглеждало прекрасно – домът бил пълен с гости, включително по-големите ѝ братовчедки, имало подаръци край елхата, бащата и майката били усмихнати, всякакви други грижи минали на заден план. След Бъдни вечер се подготвяла рождественската трапеза – всеки от дошлите носел по някакъв деликатес, почти забравен покрай строгата купонна система. Майка ѝ, бидейки стопанката на дома, свещенодействала в кухнята заедно с многобройните лели, и оттам се разнасяли неописуеми ухания и аромати.
Дошло време да седнат на масата. Произнесли молитва пред Богородичната икона, както си му е редът. После баща ѝ, Нягул Войников, завършил литература в Швейцария и директор на престижната местна гимназия, изразил надежда скоро да има мир и хората да бъдат отново щастливи. В този миг сянка на тревога минала през лицето на майка ѝ, тя се навела към него, двамата започнали да обсъждат нещо. Вдигането на наздравици заглушило техния разговор, но след малко двамата станали и отишли до прозореца, гледащ към вътрешния им двор.
Нейната майка нещо разпалено обяснявала. Баща ѝ кимал с глава, но разпервал ръце в знак на видимо затруднение. По едно време те се върнали, седнали обратно на масата, видимо угрижени, и тогава майка ѝ произнесла думите: „Да изпратим Нети!“. Детето, чуло името си, вдигнало учудено глава. Не можело да повярва, че техните ще го карат да ходи някъде, всички чакали десертите – чудо невиждано в онова гладно време.
Баща ѝ се поколебал, но накрая явно склонил, извикали я и ѝ казали, че имат важна „заръка“ – пращат я да занесе нещо на едни хора.
„Какви хора?“ – детето не вярвало на ушите си.
„Хора като нас, но нямат какво да ядат“ – обяснил бащата. Ставало дума за обитаващите малката схлупена къщичка в съседния заден двор, където инак не живеел никой от години.
„А защо нямат какво да ядат?“ – не мирясвала малката Нети.
„Защото са чужденци – обяснил търпеливо бащата. – Те нямат купони и сигурно гладуват. А днес е Коледа – все някой трябва да им протегне ръка.“
Детето обаче продължило да пита: „А защо не отиде някой друг? Поканете ги да дойдат тук“.
Майката и бащата пак се спогледали.
„Няма да дойдат тук, те не знаят български и ще се притеснят, ще се почувстват неудобно.“
На деветгодишната Нети никак не ѝ се искало да напуска уютната стая, огласена от смехове, за да носи нещо на непознати хора, но нямало как. Приела „мисията“ с подобаваща сериозност, облякла си палтото, сложила дебелите ръкавички, а в това време майка ѝ донесла две „котелки“ – скачени съдове с похлупаци – и за да не ги изпусне, ги провесила през раменете ѝ. Като „кобилица с храна“, разказваше ми тя със смях.
Детето се шмугнало през разкованите дъски на стобора и скоро се озовало пред един наглед необитаем дом. Похлопало на вратата. Никакъв отговор. Едва на третия път някой надзърнал през прозорчето и странна, много слаба жена с цигара в ръката отворила вратата. Попитала нещо на непонятен език. Детето свалило „котелките“ с димяща храна и ги оставило пред вратата. Тя се вцепенила от изумление, сетне го прегърнала и то усетило сълзите ѝ, които изведнъж го опарили.
Антоанета Войникова ми разказваше, че така и никога не разбрала каква е била тази жена, никога не зърнала и мъжа ѝ. Смяташе, че тя ѝ е говорила на полски, но не беше съвсем сигурна. Предполагаше, че е било еврейско семейство, хора без документи, които, бягайки от нацистите, са дошли в Бургас, за да могат с рибарска гемия или с някое корабче да стигнат до Турция.
Поне такива хипотези е чувала от по-сетнешните разговори на родителите си.
На другия ден повторила мисията си, в неделя я потретила. После този „вътрешен дом“ опустял наново, което означава, че временните му обитатели са заминали и (дано) са се спасили.
Но цял живот тя си спомняше тази детска „рождественска мисия“ – с двете котелки топла храна и парещите сълзи на онази жена, трогната, че някой им е подал ръка по време на бедствие. Защото любовта не е просто морално послание, тя е начин на съществуване.
