0
2525

С днешния ден в очите си

„Винаги съм мислела, че човек трябва да бъде болен и на смъртния си одър, за да види Бога. И си въобразявах, че когато Той дойде, ще бъде сякаш си погледнал баптистки прозорец: красив като цветното стъкло, през което слънцето струи, такъв блясък, че не усещаш как се мръква… Винаги съм имала това шантаво чувство. Но бас държа, че няма да е така. Обзалагам се, в последния си час човек осъзнава, че Бог вече се е явил. Тези неща тук – ръката ѝ описва кръг, който загражда облаци и хвърчила, и трева, и Куини, която трупа пръст върху кокала си – това, което винаги сме виждали, е бил Той. Колкото до мен, аз бих могла да напусна този свят с днешния ден в очите си.” Така завършва разказа на Трупан Капоти „Коледен спомен”.

Ако направим богословски анализ на описанието, сигурно ще намерим неточности. Богословието е точна наука. Но умираме всички – и богослови, и такива, които нямат дори неточно понятие от тази наука. Всички знаят какво е смъртта и мислят за нея, подобно на Капоти и на неговата възрастна братовчедка. Но не всички могат да я видят така прелестно, както я е описал Капоти с изящната мекота на своя език. В живота ние се приближаваме до смъртта, а в Коледния спомен разказвачът я приближава до нас. Но не ни плаши с нея, а я рисува, като описва с ръката си кръг, който загражда облаци и хвърчила, и трева.

Толкова е странно усещането ми, когато в неделя сутрин отивам на църква. Неделната литургия е ориентир във времето на седмицата, своеобразен негов център, ядро, изпълнено с благодарност за отминалите дни и с молитва за следващите, за всички проблеми, които съпътстват живота ни, и надникване към онова, което предстои след живота. Тази повторяемост и неизменност на всяко неделно богослужение като че ли още повече подчертават и абсолютната му уникалност. Улиците са празни, не пусти, а празни, денят още не се е разгърнал, а ние отиваме на среща, да застанем лице в лице, оголени, просещи, но и силни, и успокоени, и помилвани. И по пътя за църквата в утринната тишина неизменно се появява и следната мисъл – някой път някоя неделна служба ще се окаже последната за мен. Ще присъствам на последното богослужение, а едва ли ще зная, че е било последно. Не ни е дадено да знаем края си и слава Богу, че е така. Но най-общо мога да предвидя, че ако даде Господ, ще бъда опята в точно тази църква, от точно тези свещеници, сред точно тези хора, ще разчитам на техните молитви, за да бъде пътят ми към онова, което сега виждаме като през огледало, по-лек и по-спокоен. Но неговата лекота ще е зависела и от моите молитви сега, тук, в точно този ден, в точно това богослужение, в което искам да участвам с цялото си сърце и с целия си разум. И с цялата благодарност, че имам възможност в това ранно утро да вървя към църквата. Като че ли времето по пътя на църквата се раздвоява на сегашно и вечно, като че ли заживяваме успоредно на две нива, като че ли е най-естествено наше състояние да преминаваме от едната писта в другата без сътресения. Защо в останалото време този преход не е така възможен и лесен, така безпрепятствен и безболезнен, това е въпрос, на който нямам отговор. Може би за да свикнем с това място, както свикваме с дома си. Нали толкова често използваме метафората „вечното жилище“, когато говорим за смъртта.

По пътя към вечното жилище ще се отбием в храма, където сме се молили, ще застанем на същото място и ще кажем може би същите молитви. Близките около нас ще казват същите молитви. Въздухът ще ухае на същия тамян.

Чела съм много разкази на хора, преживели клинична смърт, върнали се от „оня свят“. Разказите им изглеждат автентични, но не ме впечатляват особено и още по-малко ме трогват. Трогна ме описанието на Труман Капоти, защото той вижда света отвъд красив като цветното стъкло, през което слънцето струи.

Без да зная, без да съм сигурна дали светът отвъд е точно такъв, аз също бих искала да напусна този свят с днешния ден в очите си. Защото всъщност друг ден освен днешния не съществува. Само това убеждение ни подтиква да изпълваме днешния ден със смисъл и красота, да го правим като гледка през цветното стъкло, през което слънцето струи. На нас ни е даден днешният ден. Всичко друго са спомени от вчера и планове за утре. Няма по-точно описание на нашия живот от Давидовото: „Дните на човека са като трева; като полски цвят – тъй цъфти той: понесè се над него вятърът, и няма го, и мястото му вече го не познава“. Полският цвят като че ли е създаден, за да опише нашата красота и нейната мимолетност. Ръката на бедната братовчедка на Капоти описва кръг, който загражда облаци и хвърчила, и трева, но в същото време този кръг е кръговратът на нашия живот. Както в училище ни учеха да правим разлика между кръг и окръжност, така и тук – кръгът е времето на нашия живот, а окръжността, която той затваря, е неговото съдържание. Кръгът го описва Бог, а окръжността я запълваме ние. И в един ден можем да я запълним с облаци и хвърчила, и трева, и с цялата красота на този свят, с която да прекрачим в отвъдния. Както разбойникът на кръста, не в един ден, а в един час, изтри цялата чернилка от своя кръг и го запълни с цветя и светлина.

В дневника си Мерилин Монро пише, че често искала да умре, въпреки че изпитвала паника от смъртта и мъртвите неща. Въпреки паниката си, умира в разцвета на живота си. Когато се понесе вятърът, някои крехки цветове се прекършват в цъфтежа си. Никой от нас не знае ни деня, ни часа, когато ще се понесе над него вятърът.

Не бива да забравяме, че сме смъртни. Забравим ли – самозабравяме се. Византийските императори носели на пояса на златотканите си одежди торбичка пръст, за да не забравят думите, които Творецът казал на Адам: „пръст си и в пръст ще се върнеш“. Ролята на торбичката пръст при Морган Фрийман изпълняват златните му обеци: „постоянно ме питат за тях. Истината е, че те струват достатъчно, за да ми се купи ковчег, ако умра на странно място. Затова моряците са ги носили, и затова го правя“.

А ние всяка неделна утрин вървим към храма, в който един ден ще бъдем опети. Заставаме на същото място, където ще ни положат в онзи ден. Вървим към храма с надежда и трепет, както е вървял блудният син, когато се завръщал към дома на отца си. И ние като блудни синове и дъщери всяка неделя сутрин се завръщаме в отечеството си, в дома на баща си, в родното си място. Защото в църквата е нашият център, там изповядваме и страшните, и благодатните събития на живота си. Вървим, без да знаем дали това не е последното ни отиване. Защото никой не знае ни деня, ни часа… Но носим в очите си днешния ден.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияИнфекцията като абсолютна метафора
Следваща статияУдобните обувки