Седнали сме около кръглата каменна маса под ореха и си говорим за Ду́шето. Разказва синът му. Докторът беше легенда за селото. Нямаше къща, където да не е стъпил с лекарската си чанта. Но сега синът разказва за по-ранните му години, за казармата.
Конната артилерия в Прилеп. Ду́шето служи там. Новоприсъединените земи. 1942 г. И сестрите, сестриците му викат на по-големия си брат, на капитана: Оди да го видиш, молим те, тежко му е.
Капитанът, строен, опрятен, с лъснат ботуш, стегнат в ремъци (помня го, макар вече на стари години, приличаше много на Петър Слабаков), клати главата си. Ще отиде. Не може да скърши хатъра на сестричките. Ще отиде да види малкото братче.
Отива. Редник еди-кой си! Повява се редник еди-кой си. Ръкавите на куртката му до лактите. За сметка на това в панталоните му можеш да напъхаш трима като него. А ботушите! Единият ботуш е малък, другият голям. Това е положението. Сутрин старшината нахлува в спалното в пет и половина. Държи в ръката си летва. Почва да реве и да налага гърбовете с летвата. Всеки грабва от камарата с дрехи и ботуши, каквото докопа. Имаш трийсет секунди, ще се прогонваш в движение, реве старшината.
За сметка на това конете са сресани като кукли, по косъма. Опашките им са оплетени. Няма как да е иначе, това тук е КОННАТА АРТИЛЕРИЯ.
И да внимавате с конете, реве старшината. Това тук е КОННАТА АРТИЛЕРИЯ. Особено с оня кон, с Ураган. Конят е – запъва се за момент старшината, – конят е, конят е… зло-нра-вен.
Синът надълго и нашироко разказва колко Ду́шето обичал тази сложна дума, изречена тъкмо от старшината, как се въртял около нея, как я пипал с пръсти, когато стигнел до това място на разказа си.
Или друго. Ду́шето се е прибрал отпуска. Домашните му го разпитват и той разказва. По едно време моли Гьошето, комшийчето – подай ми ботушите. Маленкиот или големиот? – пита Гьошето.
Ами за годежа? Ду́шето ще го годяват. Отиват на сгледа в кюстендилското село, посреща ги бащата на бъдещата му жена, дядо Кире́. Ама дядо Кире́ е лют, та лют. Чува коне. Делия. Той знае как да изпита бъдещия зет. Заръчва да оседлаят Зорка, най-буйната кобила. Я да го видим сега зето́! Скроил му е номер.
Но зетят се справя. Как няма да се справи – той е от КОННАТА АРТИЛЕРИЯ.
В средата на кръглата каменна маса под ореха е насаден здравец. Здравецът точно сега цъфти. По цветчетата се разхождат пчели. Ние не им пречим и те не ни пречат. Два свята, които не си пречат. Може би защото си приличат, особено в ден като този, на Задушница.
Не правим ли и ние същото, което правят пчелите. Събираме от прашеца на спомените за хората, които са били между нас, но вече ги няма. По този начин, давам си сметка, те оживяват пак и стават по-живи от живите.
Ду́шето му викаха само най-близките, синът, дъщерята, техните деца. За нас, за останалите, по-далечните роднини, той беше вуйчо Данчо. Когато отивахме в онази къща с големия двор и сядахме край кръглата каменна маса под ореха, винаги питахме: Къде е вуйчо Данчо? Ами тука някъде, отговаряха ни. И наистина, той се появяваше от градината, с любимите си избелели дочени дрехи и за красота, с огромно листо от лопен над главата си, да се пази от жегата.
Знаеше наизуст цели глави от романите на Достоевски. Но придружаваше цитатите със свои разсъждения, тълкуваше, разясняваше, а ние го слушахме със зяпнали уста, защото беше неизчерпаем. А после, като се сетеше за войните, започваше да рецитира Дебелянов.
Всяка война трябва да си има своя Дебелянов.
И капитанът знаеше наизуст Дебелянов. Но само Дебелянов ли? Ами Ботев, ами Яворов… След Девети него пък го запират в участъка и го смилат от бой. Царски офицер, нали така! Щели да го разстрелят, спасява се по чудо. Но затворът не му се разминава.
Познавах тези хора, и аз се докоснах до тях. Но си давам сметка, че те са били мерени с друг аршин. Уж на ръст не бяха по-високи от нас, а бяха великани. Сега такива хора вече няма.
