0
1436

С живия пулс на вселената

„Страховито възможно“: това определение доскоро вървеше идеално при описването на събитията в някой антиутопичен/постапокалиптичен роман; това определение понастоящем върви идеално при описването на ситуацията в днешния наш антихолистичен/постмодерен свят. Сякаш сме наистина в предверието на антиутопията (ако не вече и в трапезарията ѝ): имаме си команден център, който се явява всяка заран също като Големия брат, за да ни съобщи, че в прекрасния ни нов свят, който ни се струваше непоклатим, се е появил вироглав вирус, Джон Дивака, и затова трябва да общуваме помежду си само виртуално, от разумна дистанция, както прави поредната версия на Даниел на своя остров… Макар че, от друга страна, колкото и да настоява за обратното Оскар Уайлд, няма изглежда творческо въображение, способно да надмине изобретателността на действителността. И сегашните глобални развития го по/до-казват: без значение колко гръмко се прогласява, че този или онзи филм, тази или онази книга били предрекли пандемията, прозрението им е само приблизително. Катастрофата очаквахме другаде, не точно тук и не точно такава; дори Ювал Ноа Харари, новият гуру на футуризма, сбърка здравата: в „Homo Deus: Кратка история на бъдещето“ (превод Юлия Гешакова, „Изток-Запад“, 2018) ни беше обявил аха-аха за безсмъртни, ама ядец – COVID 19 ни показа среден пръст. Или средна корона, няма значение. Във всеки случай изненада ни, свари ни по бели гащи и без маски…

Неподготвени точно за него – да, неподготвени за някакъв апокалипсис – не, даже напротив. Литературният тезаурус на човечеството изобилства от книги – като се тръгне от „Ние“ (1920) на Евгений Замятин и се стигне до „Кръгът“ на Дейв Егърс (2013), в които на света му се прокобват съвсем не най-благодатни дни; обратно – вещаят се за бъдещето му бедствия, аварии, катаклизми, злополуки, разрухи, гибели, пропадания, погроми, свършеци, срутвания, злощастия, премеждия, удари, насинявания, пропасти и бездни… (Последният да не забрави да угаси лампите, нека изпълним заръката на Станислав Стратиев.) Та точно такъв роман е и „Часовници от кости“ на Дейвид Мичъл (превод Петя Петкова, „Прозорец“, 2019), публикуван за пръв път през 2014 г. За него, прочее, е изреченото: „Страховито възможно“, с което започнахме. Самият автор определя, че романът му бил изпъстрен с „капчици фантастично“, „Spectator“ пък го брои за недооценен. Но пак се намести в дългата листа на „Букър“ за 2014 г.

Дейвид Мичъл се сдоби със световна популярност след излизането на „Облакът Атлас“ (2004), където също имаше описание на антиутопично общество – огромният супермаркет, в който полуроботи, полухора обслужваха отдадените на консумеризъм безгрижни жители на Града. Ако тръгнем от тази визия, може би ще стигнем до универсалното определение на всеки антиутопичен текст: антиутопията ни разказва какво става, когато човечеството реши, че всъщност е Господ, а правилата и нормите му – Божии закони. „Облакът Атлас“ е книга, създадена с дълбоко познание за тази човешка горделивост, но и с неизчерпаемите възможности на творческите химеричности; книга, която прекосява времената, както космически кораб се транспортира по галактическите хронотопни струни. Главозамайващи приключения, укрепени със солидно философско скеле; автентична постройка – историите вървят първоначално възходящо към завързване на съдбите, след това се отдават на низходящ порив за разрешаване на колизиите; книгата те държи в напрежение и те кара да отгръщаш страница след страница, без да ѝ се наситиш. Неслучайно по нея бе създаден и филм, също толкова увличащ. Не зная дали по „Часовници от кости“ ще бъде създаден филм – сюжетът определено позволява, но че книгата е също толкова притегателна, колкото бе и „Облакът Атлас“ – в това няма съмнение.   

Действието на романа започва в Лондон и отново Дейвид Мичъл времето за нищо го няма – сече го както своеволна пътека сече паркова градинка. Всяка част на книгата си има година на състояване – 1984, 1991, 2004, 2015, 2025, 2043, както и личен герой, но в началото и в края стои главната – Холи Сайкс. Действащите лица се срещат и разделят, биографиите им се сплитат и разплитат, приключенията им се кръстосват и разпиляват. Че „Часовници от кости“ – àко и роман със силен екшън-елемент, в крайна сметка ще се окаже антиутопия, която превантивно ще призове човечеството да се освести, говори изборът на стартова година за събитията – 1984-а, знаменитата година на Оруел, може би годината на всяка антиутопия (както 16 юни 1904 г. можем да вземем за начална дата на всеки авангард – от дадаизма до лъчизма). Преди обаче да стигне до 1984-а, която в неговото летоброене е 2043-а, Дейвид Мичъл впуска героите си в една страховита война, от която зависи оцеляването на света.

Епичната битка, изграждаща сюжетния гръбнак на романа, е между хоролозите – хора, преминаващи от тяло в тяло – не точно безсмъртни, но почти, разделени на тъмни и светли. Ако тръгнем да правим аналогии, и едните, и другите владеят Силата, само че едните светлата ѝ, добрата ѝ, благотворната ѝ страна, докато другите – тъмната, лошата, злотворната. Т.нар. „психозотерици“ са избрали „Засенчения път“ и се явяват нещо като прилепи-вампири: изсмукват душите на хората, за да удължат съществуването си в настоящата си форма, която не изпитват желание да изоставят (алюзия за липсата на гъвкавост и привързаността към един-единствен начин на живот, характерен за съвременната западна цивилизация, а и не само за нея комай – верую, което видяхме колко е чупливо с появата на COVID 19). Другите, „анахоретите“ (букв. значи „отшелник“ – така наричали повярвалите в Христа, оттеглили се в пустинята, далеч от мирската суета; най-известният анахорет е св. Антоний – толкова рисуван, толкова разказван) воюват срещу тях, за да предпазят човешкия род от вирусните им офанзиви. Фантастичната история се развива/разбира постепенно и макар че преминава като червена нишка през цялата книга, не е водеща за нейните послания; водещо възвание е качеството на взаимоотношенията между хората, това, че те – дори срещнали се физически, не се срещат истински (или обратното, но то е по-рядко). Пред очите ни се редят егоцентрици, работохолици, отчаяници – все люде, изгубили сетивата си за общуване с другия, превърнали го във фон и дори във вещ.

Тази индиферентност на усетливостта всъщност е, поне според Дейвид Мичъл, най-радикалната причина да се стигне до постапокалиптичен антиутопичен резултат. Вследствие проявената резистентност към предупрежденията, отправяни ни от родната планета, че прекалено много я експлоатираме, че безмерно силно я повреждаме, тя си е отмъстила: в 2043 г. човечеството живее в невъобразимо подивял и настървил се свят, след като преди това земята е претърпяла ужасна екологична катастрофа. Единствените, които имат ресурс да поддържат някакъв що-годе ред, са китайците (и отново днес китайците се опитват с коронавируса да ни кандърдисат за същото, удобно забравяйки, че заради невзетите първоначално мерки и замитането на заразата под килима – нещо типично за всяко тоталитарно мислещо и действащо управление, ѝ спомогнаха да се развъди по целия свят), обществото е в полуразпад, насилието е навсякъде, а онова, което бихме могли да наречем власт, без скрупули и съмнения използва практиките на деспотичните държави. И всичко това във Великобритания, основателката на парламентаризма. Миниатюрни общности се мъчат да оцелеят с още по-миниатюрни ресурси, а ожесточената враждебност между хората е почти толкова стресираща, колкото в „Портокал с часовников механизъм“ на Антъни Бърджес. В „Часовници от кости“ ще намерим отгласи и от други антиутопии: от Джордж Оруел и „1984“ със сигурност, но книгата, за която се сетих най-напред, докато четях романа, бе забележителната криминално-фантастична история на Борислав Пекич „Атлантида“. Още придошли асоциации: със сагата за танатолозите на Бернар Вербер; с прекрасната трилогия на Харуки Мураками „1Q84“ – според мен най-хубавата му книга; с постапокалиптичния трилър на Дмитрий Глуховски „Метро“… И няколко български: „ Екс орбита“, романът на Васил Георгиев, където апокалипсисът не е екологически, а политически, което обаче не го прави по-малко вледеняващ; „Спасението“, разказ на Зорница Гъркова от сборника „Те никога не казват“, където (в целия сборник) гниенето е сякаш най-повсеместното свойство на един лепкаво-разлагащ се свят; „Най-ценното“, разказ на Николай Николов-Козия (публикуван в Портал „Култура“), в който обучените командоси на яростно воюващи армии се убиват за най-важния източник, водата. Споменавам всички тези препратки, за да утвърдя: „Часовници от кости“, макар и с фантастични елементи и битка между абсолютно зли и абсолютно добри (каквито в живота няма как да срещнем в чист вид, разбира се, та даже да ги наричаме коронавируси), използва всички тези литературни, изострящи сюжета хватки, за да стигне тъкмо до последната глава, в която да изкаже притесненията си от действията на целокупното човечество. И макар антиутопията, провидяна от Дейвид Мичъл, да не е точно тази, на която ние в момента едновременно сме и свидетели, и участници, и потърпевши, все пак преживяваме частичка и от неговата; случва ни се случка мъничко и от нея. „За да започне едно пътуване, някак си друго трябва да свърши“, изрича главната героиня на финала на романа. За да изпиташ една антиутопия, не е нужно да посягаш към лавицата с книги, може да ти се падне такъв „шанс“ и в живота, като че ли осъзнахме ние. Което съответно би могло да ни накара в бъдеще, когато всичко с изолацията и дезинфекцията приключи, да бъдем повече внимателни и по-малко разхитителни към този неоценим ресурс, който всички (за кратко) притежаваме – живота.

Може да сме „Часовници от кости“, но нека поне тези часовници цъкат в синхрон с живия ритъм на живата вселена… И този синхрон като че ли е единственият достъпен начин за предотвратяване на всяка една възможна бъдеща антиутопия…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Старши редактор в Редакция „Радиотеатър” на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияИзгнаникът
Следваща статияПътуване из мексиканската джунгла