За младите гласоподаватели комунизмът и фашизмът принадлежат на далечното минало, което вече не определя техния политически избор.
На конгреса на Руското географско дружество миналата есен руският президент Владимир Путин поиска от правителството да обяви 2027 г. за „Година на географията“ в Русия. Основното събитие, поясни той, ще бъде „утвърждаването на… новите карти на Руската федерация“. В тях ще присъстват анексираните украински земи, а окупираните територии трябва да бъдат изобразени като неделима част от Руската федерация.
В Европа и по-конкретно в Германия се очаква 2027 г. да бъде „Година на историята“. Миналата неделя гласоподавателите в Саксония-Анхалт нанесоха безпрецедентен удар по „защитната стена“, издигната срещу влизането на крайната десница във властта и завръщането на ужасите от миналото. Високата избирателна активност (близо 80 процента) накара мнозина да се замислят за нещо толкова значимо като падането на Берлинската стена преди четири десетилетия. Саксония-Анхалт може и да не е Германия – с население от два милиона души тя едва ли е представителна дори за цяла Източна Германия – но резултатът е достатъчно показателен, за да се направи заключението, че поуките от XX век вече нямат потенциала да формират европейската политика.
Бъдещето, формирано въз основа на „никога повече“, има определен срок на годност; то губи своята привлекателност, когато споменът за миналото изчезне. За младите поколения комунизмът и фашизмът принадлежат на далечното минало и те вече не определят техния политически избор. Тъкмо възрастните гласоподаватели – онези, които са живели при стария източногермански режим – подкрепиха в най-малка степен „Алтернатива за Германия“ (AfD).
Това, което гласоподавателите на AfD искаха да променят, не беше крахът на стария режим, основният проблем за тях е, че след 1989 г. всеки четвърти жител е напуснал провинцията. Днес всички живеят с тревогата, че страната им е пред срив. Либералите се притесняват от изчезването на тяхната демокрация, а националистите – от изчезването на тяхната култура. В коментар за изборните резултати в Саксония-Анхалт полският министър-председател Доналд Туск заяви: „В Полша само идиоти и предатели могат да се радват на триумфа на AfD“.
И макар според „Евробарометър“ 74% от анкетираните европейци да заявяват, че страната им е спечелила от членството в ЕС, което е най-високата подкрепа от 1983 г. насам, днес Съюзът е изправен пред опасността да стане жертва не на всенароден бунт, а на нещо подобно на масово теглене на влогове от банките. Колкото повече се опасявате, че другите губят доверие в Съюза, толкова повече се изкушавате да се подсигурите, като оттеглите подкрепата си за него. Всеки иска да бъде уверен, че ако нещата се влошат, той ще понесе възможно най-малко загуби.
Съчетанието между руската „Година на географията“ и германската „Година на историята“ е истински кошмар за Европа. През 2027 г. Русия ще печата карти, докато Европа ще печата бюлетини. Предстоят президентски избори във Франция и парламентарни избори в Италия, Испания и Полша. Настоящите проучвания сочат, че всеки от тези избори може да доведе до съставянето на управляващи коалиции с подчертано десен уклон, съставени от партии, приемани традиционно за евроскептични.
Сочените за победители имат различни идеи, възгледите им за ЕС често са нюансирани, ала те също са и опасно фрагментирани. Джорджа Мелони в Италия, „Право и справедливост“ в Полша, както и Народната партия в Испания вероятно ще трябва да управляват в коалиция с партии, които се позиционират вдясно от тях. Всяко движение към центъра ще крие опасност. Американският президент Доналд Тръмп може да усложни допълнително положението, ако подкрепи най-радикалните елементи.
В крайна сметка съдбата на ЕС няма да бъде решена от политическите елити, които трескаво се опитват да препречат пътя на крайната десница към властта. Тя ще бъде решена от способността им да изградят нов европейски консенсус, в който либералите и онези, които те отдавна наричат „фашисти“, могат да съжителстват в рамките на един и същ съюз, в който и двете страни са готови да защитават суверенитета на Европа.
Дилемата пред традиционните партии е, че за да не допуснат крайната десница до властта, те трябва да представят своите опоненти като инструменти на Москва или Вашингтон или като опасни радикали, чиято цел е разрушаването на Съюза. В същото време, за да предотвратят „масовото изтегляне на влогове“ от ЕС, те трябва да убедят своята общественост, че все още могат да си сътрудничат с тези сили и че тяхната победа няма да доведе до разпадане на Съюза.
Важно е, разбира се, кой ще спечели президентските избори във Франция, още по-важно обаче е кои проблеми ще бъдат приоритизирани от следващия френски президент. ЕС може да преживее лидер, който настоява за втвърдяване на миграционната политика или за по-бавен „зелен преход“, но не може да работи с такъв, който открито застава на страната на Москва, обръщайки гръб на Брюксел или превръщайки Европа в придатък към Америка на Тръмп.
И проблемът не е в това, че едната позиция е почтена, а другата – позорна. Проблемът е, че правилата за миграцията могат да бъдат пренаписани от следващото правителство, докато преначертаването на държавните граници трудно може да бъде върнато назад. Политическите карти надживяват политическите мнозинства.
Англоезичният оригинал на статията е публикуван във „Файненшъл таймс“
