Управляващата коалиция в началото на 2014 г. най-сетне постигна онова, към което се стремеше: политическото в България стигна до такъв разпад, че успя да се „стабилизира” в най-ниската си точка. Регресивна еволюция – такава е диагнозата на сегашната политическа „стабилизация на дъното”, която „атакува” и съсипва живота на всеки български гражданин. „Последната капка” в зловонната тиня – скандалният полет до Варна на крепителя на парламентарния кворум и на неговия антураж – ясно показа докъде можем да стигнем като общество и какво ни очаква оттук насетне.
Случилото се е логичен завършек на всичко, заради което десетки хиляди граждани излязоха на улиците след 14 юни, заради което протестите продължават над 200 дни. Знам, че обяснението за „морален протест” продължава да е непонятно за управляващите, уви, и за част от българското общество. А всъщност това бе единственият начин да се изрече истината. Да се заговори за процесите на политическо разложение, започнали отдавна – още с безпринципните коалиции „по царски” – които ситуацията през 2013 г. просто ускори. Пред очите ни, в няколко поредни правителства, окончателно и последователно бяха погазени принципите на политическата отговорност, на справедливостта и равенството пред закона. За да се стигне до втория „коалиционен пат” (след онзи от 2005 г.) – само че още по-циничен и с още по-силен дъх на корупция. За да се стигне до тоталното безочие, намерило политически израз в номинацията на Делян Пеевски за шеф на ДАНС, което предполагаше заличаването на всяка граница между корпоративен и публичен интерес. Откъдето и дойде разделението между политика и етика, между демокрация и държава.
Как, освен с протест, гражданите можеха да реагират на една безпринципна коалиция, в която двете (силно понамирисващи на корпоративизъм) „управленски яйца” им бяха предложени в мръсната кошничка на „Атака”? Да, вярно е, че и управлението на ГЕРБ не беше цвете за мирисане, затова и то падна под натиска на улични протести. Да, „старата десница” също има своите „нереформирани грехове” и лични ежби, които продължават да тегнат над политическото й битие.
Въпросът е, че тъкмо сега стигнахме точката на политическия разпад, небрежно прикрит зад паравана на т. нар. „кабинет Орешарски”.
Нима за някого е тайна защо не може да се сключи коалиционно споразумение между БСП и ДПС за сегашното управление?
1. Защото „срамна тайна” е, че всъщност управлява ДПС, ала с безрезервната подкрепа на БСП (защо е така и каква цена ще плати за това БСП, са въпроси, на които социалистите тепърва ще трябва да дадат отговор).
2. Защото самият модел на властта претърпя промяна. Ако досега дадена политическа власт се корумпираше отвътре под натиска на отделни икономически интереси, сега – под маската на „Орешарски” и с появата на първата частна партия „без цензура” – една единствена икономическа групировка открито се разпорежда в държавата. А всичко останало – идеологии, политически партии, парламентарно представителство, независима съдебна власт – е само детайл, подробност от пейзажа, като присъствието на г-н П. в неговата „лафка”.
3. Защото целият този „частен уют” нямаше да е възможен без едно друго позорно съжителство, от което и БСП, и ДПС бягат, и все повече ще се укриват като пипнали „срамна болест” – подкрепата на някой си г-н С., с цената на всички негови налудни „атаки”.
А последното, колкото и да не се нрави на управляващите, е сериозен не само външнополитически, но и вътрешнополитически проблем.
Не че международните измерения на скандалите на въпросния г-н С. са пренебрежими за репутацията на България. Изобщо не е така. Арогантното издевателство, на която бе подложена френска дипломатка в самолета за Варна, както и заплахите как „страшна Атака” едва ли не ще превземе на 10 януари посолството на САЩ в София, със сигурност няма да останат без последствия.
Те, подобно на всички други „истерии с тапи” в Брюксел или „изпълнения” по плажовете на Варадеро и къде ли не още, са само белезите на „срамната болест”, поразила днешната политическа власт в България.
Защото истински срамната тайна на българската политика е цената, на която е платено съществуването на правителството на Орешарски. И още по-отвратителното е, че тази цена не се измерва единствено със сумата левове, които ще бъдат измъкнати допълнително от джоба на всеки български данъкоплатец. А тя се измерва с цялата безпардонна наглост, с униженията, на които бяха подложени немалко български граждани, спирани и тероризирани по улиците от една самозабравила се шайка, която под прикритието на депутатски удостоверения бе дори закриляна от българската полиция.
В този смисъл единственото валидно извинение, което можем да поднесем на френското аташе в „Алианс Франсез” във Варна, би трябвало да гласи следното: „Г-жо Дюмортие, Вие сте една от нас! И гаранцията, че случилото се с Вас никога вече няма да се повтори, е гаранция за това, че България ще бъде пълноправна европейска държава!”
Всичко друго, всеки отказ на българското правосъдие да се произнесе по скандалните деяния на г-н С., би било пълен позор. Това в правно отношение.
А в политически план сме длъжни да изискаме обяснения от друг един г-н С., само че лидер на ПЕС. Относно цената за България от деянията на първия г-н С., негласен коалиционен партньор на днешното правителство. Относно цената на днешното управление, добутало България до политическото дъно. Относно „толерирането” и безнаказаността на едни самозабравили се и поставили се отвъд закона лица, докато в същото време други граждани бяха малтретирани и арестувани от полицията, защото са изразили законното си право на протест. Относно насаждането на езика на омразата, разразило се в пика на бежанската вълна, когато от трибуната на парламента депутатка от „Атака“ делеше човешки същества на хора и не-хора, без никой от управляващите да реагира!
Иначе всичко бързо ще се забрави. Управляващите, поне интуитивно, владеят урока на Макиавели, че „народът обича да бъде лъган“. Не е трудно да си представим и как ще се опитат да овладеят парламентарната група на г-н С., а и нищо чудно той пак да избегне правосъдието, явявайки се на следващи избори.
Не изтръгнем ли истината за това управление, дори с цената на предсрочни избори, България няма да има политическо бъдеще. И нито ние, нито нашите деца ще бъдем граждани на една реална демокрация. Защото България като „фасадна демокрация” ще затъва все по-надолу и по-надолу – от скандал на скандал, през изстъпленията на един или друг политически клоун – докато в един момент не остане само спомен на картата.
