Начало Филми Фестивали С колорита на персийски килим
Фестивали

С колорита на персийски килим

1576
„Ново начало“

Благодарение на Sofia MENAR Film Festival българската публика вече шестнайсет години има възможността да надникне в традициите – социални, културни и филмови, на страните от Близкия изток, Централна Азия и Северна Африка

Публична тайна е, че иранското кино няма равно, що се отнася до постиженията на ислямския свят в седмото изкуство, но дори само за да се убедите в това, полезно е да имате база за сравнение.

Понякога съпоставката е „закопаваща“. Гледате например мароканския „Двойно или нищо“ (реж. Рашида Саади) и се чудите как е възможно през 2023 г. да бъде създаден толкова банален филм. Приликата със социалните мелодрами а ла Васил Гендов (30-те години на ХХ век) не е никак окуражителна. Печалната история на пристрастената към покера Нура на пръв поглед изглежда като модерен сюжет за Магреба, но фабулата не може да залага само на тази „атракция“. Актьорската игра се ограничава до отегчени погледи и многозначителни въздишки, елипсите за печелене на време са още по-несръчни и тъкмо да си помислите, че мюсюлманската патриархална култура (нищо че режисьорът е жена) няма нюх за жанрово кино, ето че попадате на „Ново начало“.

В далеч не толкова разкрепостен геосоциален отрязък иранският сценарий на Абас Рафеи се движи по ръба между трилъра и психодрамата със съдбата на Сара, която една сутрин се събужда и открива, че съпругът ѝ липсва от вкъщи. Едновременно заподозряна за изчезването му и принудена да открие собствен път за финансово оцеляване единствено с подкрепата на дъщеря си тийнейджърка, Сара ни увлича в терзанията си без грам мелодрама. Съспенсът се нагнетява без видимо усилие, а социалните послания колегиално си партнират с криминалната интрига, която поддържа дискретността си до самия финал. „Ново начало“ е почти елегантен в своята сдържаност и много ефикасен, както на сюжетно, така и на актьорско ниво.

В другия край на жанровата палитра „Всички пътища водят към Рим“ (реж. Лара Саба) е безобидна комедия в духа на 60-те. Но на европейския ни спомен от 60-те години, защото действието се развива в Ливан през XXI век. Ретрочарът тушира усещането, че филмът е наивистично повърхностен, а рядката възможност да попаднете в католически манастир, където говорят… арабски, придава на фабулата статут на етнографска атракция. Добре де, разбирам, че развлекателната история в стил „актьор, който кандидатства за ролята на папата, попада сред монахини и среща сродната си душа“, не изисква умозрителност, но все пак малко комедийна изобретателност нямаше да е излишна… За справка – „Див лук“ (реж. Елдар Шибанов) или „Село без деца“ (реж. Реза Джамали).

„Див лук“

Между имането и нямането на деца, тези два абсурдно-простодушно-екзотични филма предлагат хумор, тъга и народопсихология, примесени с интелектуално забавление. Сред степите на Казахстан хлапакът Джабай търси начин да сдобри родителите си, разединени от икономическите разногласия, които карат любовта да ръждясва. В планинско село в Иран режисьорът Казем се опитва да заснеме документален разказ, който да реабилитира жените, набедени от него за бездетни в предишния му филм отпреди 20 години… Намествайки грижливо детайлите в контурите на камиона живот, с който Джабай постепенно се запознава, Елдар Шибанов измайсторява тъжно-смешна приказка за семейството, екологията и… Китай, където има всичко. Между предразсъдъците и гордостта на мъжете в селото и осъзнаването, че без добрата воля на жените всичко ще се разпадне, Реза Джамали рисува застинал във времето портрет на семейството, мита за града, в който „всичко е различно“, и за киното, което е опасно, защото знае истината… „Див лук“ е по-скоро романтично смешен, докато „Село без деца“ напомня за притчите на Сергей Параджанов и иронията му се люшка между пасторалната наивност и философските прозрения, но и двата носят послание, което надхвърля екранното развлечение.

„Село без деца“

Сложността на взаимоотношенията баща-син, която определя поведението на Джабай, и страстта към филмовото изкуство, осмислящо живота на Казем, си дават среща в „Лято в Буджад“ (реж. Омар Мулдуира) и особено в „Любов под носа“ (реж. Сиаваш Асади). В сърцето на Мароко в средата на 80-те години 13-годишният Карим се чувства повече чужденец с втората си майка и природения си брат, защото е прекарал половината си живот във Франция. Отчаяно стремящ се към одобрението на отчуждения си баща, Карим се привързва към млад хулиган, който го взима под крилото си. В иранската провинция от началото на 60-те 14-годишният Камран витае в облаците и е влюбен в киното, докато не зърва загадъчната усмивка на 16-годишната Атие, която пристига с майка си в просторната вила, където Камран живее с баща си, сестра си и баба си. Общото между Карим и Камран е загубата на майката и желанието да се впишат, да бъдат приети, да получат одобрение…

„Любов под носа“

Но докато „Лято в Буджад“ е преди всичко за пътя на Карим към баща му, за бунта, за прошката и порастването, то „Любов под носа“ не е само историята на Камран и младежката му страст, но също и разказ за доблестта на един почтен мъж, който не се бои да бъде намразен, за болката на майката, за страданието на изоставената жена, за прекършените мечти на девойката, за мрака, който дебне по улиците на Техеран, за неясното бъдеще и за киното като спасителен пояс. С други думи – един от най-хубавите филми от програмата на Sofia MENAR 2023.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.

Свързани статии