1. Откриваш и отстраняваш причината за корупцията, така обезвреждаш и самите корумпирани. Ако не го направиш, то тогава отчаяно се опитваш да изчистиш замърсяването на реката в тази част, която тече покрай теб, без да се интересуваш какво се случва нагоре по течението – чак до извора. Без да разбираш защо водата в речното корито е мръсна, не можеш да се надяваш на успех в желанието да избистриш наблюдаваната от теб отсечка. Дори да инсталираш филтър в твоя периметър, няма да постигнеш нищо съществено, при положение че някъде там източникът продължава да бълва нечистотия.
2. За да изпълниш изискването от точка първа, е необходимо да останеш фокусиран стриктно върху основната цел и да не извършваш действия, които създават мимолетно впечатление за свършена работа, но по-скоро задълбочават проблемите. Не бива да се концентрираш върху конкретна вражеска фигура, която искаш да победиш дори с цената на съюз с врагове, защото услугата, която съюзнически си правите, е „мечешка услуга“, а евентуалната победа – „пирова победа“. В конкретния случай от последните две години – не ползваш подкрепата на доказано корумпирани партньори, за да накажеш други корумпирани, и не се бориш с порочното руско влияние, като помагаш на руските агенти да заемат най-високи властови постове.
3. Не казваш, че няма начин, когато нарушаваш принципите си и изоставяш главната си задача, защото начин има. Оправданието, че ти трябва мнозинство от каквито и да е съставни части, не е сериозно и резултатът е изгубено време в безплодни усилия. Много по-ефективно е времето, прекарано в изследване и поставяне на точна диагноза, в изготвяне на план и безкомпромисно провеждане на лечението. Няма как да се постигне истинско оздравително въздействие без строга дисциплина по отношение на хигиената, защото всеки знае, че нейното занемаряване е болестотворно. А хигиена означава недопускане на нечистоплътни мотиви и средства, които те отклоняват от лекуването на причината, за сметка на саморазправа със симптоматични представители на корупцията.
Тези три точки могат да бъдат отговор на въпроса какво трябваше да се направи, а не се направи от политическите сили, които наскоро заявиха, че се наемат да измъкнат България от вездесъщия порочен управленски модел. Надеждата е, че тяхното формулиране не просто регистрира минали грешки, а може да съдейства за бъдещи ползотворни решения в перспективата на предстоящите избори. Нека накратко очертаем какви биха били те.
Известните предпоставки на корупцията по нашите земи свързваме с изграден национален манталитет, според който честен обществен договор е направо невъзможен. Дълбоките исторически корени на тази нагласа сигурно можем да проследим поне до дългия период на чуждото феодално владичество, провокирало търсене на оправия по „втория начин“, но най-вече поразяващо за народопсихологията влияние намираме в годините на комунистическия режим, когато принуждаващата колективна утопия унищожава личните морални ориентири и дискредитира идеята за общото благо, доколкото точно неговите радетели репресират инакомислещите, лъжат и крадат с красиви пропаганди лозунги на уста. Освен това добросъвестният частен интерес бива идеологически заклеймен, което естествено води до неговото израждане в недобросъвестни форми, които получават парадоксална положителна оценка, защото на тях се гледа като на борба срещу по-голямата несправедливост на един човеконенавистен строй. В наши дни тежкото наследство дава отражение, обществото продължава да живее в инерцията на трайно установените корупционни практики и изглежда, че нищо не може да стане по правилния начин. Ако нещо въобще се свършва, то е само по неправилния, но пък хората са свикнали да е така и сякаш не искат да се разваля тази все пак работеща система. Правилата са утопични – така населението е научено да ги възприема, реалността е встрани от тях.
Като се има предвид такъв генезис на корупцията, трябва да се мисли внимателно как да ѝ се противодейства.
Съдебната реформа е главен акцент в програмата на силите, които се борят за промяна. Звучи разумно, но само на първо четене, защото в крайна сметка не може да се избяга от впечатлението, че реформирането отново обслужва нечий политически интерес. За да не е така, реформата трябва да произтече от самата независима по конституция съдебна власт, а не от партийна повеля. Отговорът на партийците е, че няма как да стане отвътре, защото системата е пленена отвън, затова пак отвън трябва да се натисне вътре, но така възелът се заплита и затяга от логически противоречиви подходи.
Вместо да се продължава в тази видимо грешна посока, трябва да се търси друго решение. И то е да се стимулира естествената имунна система на заболелия организъм. Би трябвало политиците да разберат, че лекарството, което предлагат не отстранява причината, че няма как пленникът да се излекува, попадайки в нов плен, ако ще и да не го наричаме така. Независимостта е риск, който непрекъснато изкушава „загрижените“ да се намесят, но точно тази „загриженост“ ни държи в корупционното блато, от което няма излизане. Тя е и благовидният предлог, под който се правят неуместни съюзи уж в името на справедлива кауза – да се обединим с принципните си опоненти, за да отстраним моментна пречка, нищо че с оглед на цялото нищо няма да се промени и даже бъркотията ще стане още по-голяма. А цялото се променя, когато се променят движещите нагласи. И щом те са повредени от традиционно установени феодални зависимости, заменени в един период с репресиите и развращаващите идеологеми на комунистическата доктрина, то няма как да се смята, че още от същото би помогнало. Различното би било едно категорично политическо поведение, което не си служи с подобни похвати, а дисциплинирано отстоява разбирането, че обществото има собствени сили да се погрижи за здравето си, а добрият политик е този, който съдейства на естествения процес, като по-скоро възпира собственото си манипулативно участие.
Но нали лошите политици непрекъснато вредят точно с манипулации – възкликват добрите – ние какво да правим, да ги оставим да безчинстват ли? Простият отговор е – не правете като тях, това е достатъчно, другото ще го свършат избирателите, защото ако и вие не ги обърквате с вашите противоречиви послания, те много по-лесно ще се ориентират. За да се направи правилен избор, трябва някой да запази достойнство и да се задържи на правилна позиция, колкото и да е трудно, колкото и истината да изглежда губеща в света на фалшивите новини. Иначе, ако всички панически прибягват до непозволени средства, сдружават се безпринципно и преследват конюнктурни цели, не остава нищо свястно за избиране. Така се връщаме към манталитета, според който няма защо въобще да се надяваме.
А надежда има.
