Филмовият и телевизионен оператор и уважаван преподавател проф. Венец Димитров почина на 17 януари 2022 г.
Не помня от колко десетилетия познавам оператора Венец Димитров. Този едър и снажен мъж, който достолепно и тихо владееше коридорите на ВИТИЗ/НАТФИЗ и студентите го следваха с благоговение. Държеше се с тях като с равни, той, професорът. Поколенията, възпитани от него, ще запомнят, че операторът трябва да служи на режисьора, на филма, но не да бъде слуга. Венец се чувстваше добре във всеки жанр и с всеки режисьор, може би и затова се сработваше както с утвърдени имена – Христо Христов, Борислав Шаралиев, Едуард Захариев, Мариана Евстатиева, така и с навлизащи в професията – Стефан Гърдев, Нидал Алгафари, Ивайло Джамбазов. Остави майсторството си и в сатирата („Преброяване на дивите зайци“), и в историческия („Борис I“ и „Сватбите на Йоан Асен“), и в криминалния („Игрек 17“), и в детския жанр („Мъже без мустаци“). Вписа името си и в телевизионни сериали („Селцето“, „Пътят към София“ и др). Обсипан беше с десетки национални и международни награди, но не се „надуваше“ с тях, беше обсебен от убеждението, че операторът е автор на изображението. На това го бяха научили неговите преподаватели от пражката филмова акамедия ФАМУ. При родители театрални актьори той избира седмото изкуство. Неслучайно автобиографията му носи заглавието „Живот с вкус на кино“. Знаеше и отстояваше своето място в киното, защото беше и всепризнат лидер. Когато Шаралиев се разболя по време на снимките на „Борис I“, Венци успя да удържи и сплоти колектива. Кой ли не се омайваше от шегите му, подхвърляни остро в най-подходящите моменти, от усмивката му под мустаците?
Умееше обаче и да надига глас. Иначе нямаше да видят бял свят нито творческата база на кинодейците в Лесидрен, нито прословутият им жилищен блок на „Дойран“, строен с години. Общуваше свободно с хора на всички нива, но не прекланяше глава пред властимащите. Беше и партиен секретар на Съюза на филмовите дейци, отдалечи се след 1989 г. от БСП, но не я оплю, както мнозина други. Имаше приятели, тъжеше за предалите го или пък отишлите си, най-много му липсваше неговият колега и кум Атанас Тасев.
Над филмите, преподавателската дейност, обществените постове Венец поставяше семейството. Фани беше неговият пристан и фар, Мартин, който го наследи в професията и му дари двама внуци – неговата гордост. Още ги виждам тримата на созополския плаж или под асмата на квартирата им там. Чувам и неговия глас: „Я остави с тези хвалби, кажи ти как си?“
Венци, ще ти е леко и хубаво там, където отиваш, че вече те чакат Наско Тасев и Никола Рударов, за да бистрите политиката или да си блъскате главите над следващия филм!
