
Как се появи този албум с 60 години закъснение, в София вместо в Париж? Публикуваме текстове от съставителите: Савка Чолакова и Красимир Илиев.
След военния преврат от 19 май 1934 г., когато цензурата спира левите вестници, в които Илия Бешков (1901–1958) публикува безпощадните си политически карикатури, той е обзет от творчески бяс да нарисува всичко, което човеците вършат, въобразявайки си, че няма да бъдат разкрити. Надзърта в домашните и обществени бани, в бардаците, шантаните, кабаретата и спалните. Това е пътуване на прозрелия същността на царя и политическата клика художник към породилата ги благодатна среда – битието на градския човек, с всичките му страсти и пороци, които го превръщат във верноподаник, опрощаващ покварата на своите управници. Подобно художническо поведение, което изобличава превъзбудените мъже, сладострастните вдовички, бързащите към кревата съпрузи, съблазняващите се, съвкупляващите се, няма аналогия в познатия кръг произведения между двете световни войни – нито в България, нито извън нея. Разбираемо е, че само най-невинните от тези произведения са били показани в единствената изложба, която Бешков прави приживе (1937) и в следващите я албуми и монографии. В продължение на дълги десетилетия страстните му рисунки очакват публичност, подобно на неговата Черна тетрадка, която видя бял свят 57 години след кончината му (издателство „Изток-Запад“, 2015).
В това издание са събрани над 180 рисунки, повечето от които се публикуват за пръв път. Те го представят като изключителен рисувач и неуморен търсач на истината за човека. И похотта, и уродливостта, и красотата на героите му са негови рожби, които обича, без да разкрасява, които осмива, без да мрази. И понеже всичките носят частица от своя създател, те пленяват със своята истинност, защото са преживени, окъпани от неговата обич, носят неговите страсти, неговите недъзи и неговата печал от съществуванието им. Това ги прави безсмъртни.
Илия Бешков, „С рисунката правя човеци (1901–1958)“, изд. „Изток-Запад“, 2017 г.
КАК СЕ ПОЯВИ ТОЗИ АЛБУМ НА БЯЛ СВЯТ?
Историята е следната. През петдесетте години на миналия век художникът Илия Бешков е любимият професор на студентите в Художествената академия в София. В часовете му се тълпят студенти от всички специалности, няма къде игла да падне.
Той е толкова различен от останалите преподаватели с онова, което им говори, с начина, по който ги учи, че подире му винаги върви тумба от млади хора, забравили да обядват в студентския стол, защото остават да го слушат.
Петдесетте години са времето на Студената война между Изтока и Запада. Да говориш каквото мислиш е опасно. Бешков е следен и редовно донасян като опозиция на властта от службите на Държавна сигурност – както още по времето на Царска България, така и в периода на социалистическия строй, въпреки че властта го ухажва. И едните, и другите попълват досието му – близо 200 страници от 1925 до 1958 г. Неслучайно Бешков казва: „Винаги съм бил в опозиция“.
В периода на Студената война големият ерудит и писател Богомил Райнов е културно аташе в посолството ни в Париж и прави отчаяни опити да популяризира българската култура – певчески и танцов фолклор, художници, писатели, оперни певци, музиканти. Именно той е човекът, който успява да направи първия пробив на наши творци зад Желязната завеса – провеждането на концерти на Националния ансамбъл за народни песни и танци „Филип Кутев“ и издаването на албум на Илия Бешков в Париж.
На един търг Богомил Райнов се запознава случайно с д-р Манюел Брюкер, с когото наддават за офорта „Пепеляшка“ на Жул Паскин: „С Брюкер се сблъскахме при наддаването – пише Райнов. – Брюкер вдигна цената така, че аз бях принуден да се отдръпна и да се задоволя с някаква литография на Стайнлен. Когато прибирахме находките си, французинът промърмори шеговито: „Аз се оказах по-голям почитател на Паскин от вас.“ „Във всеки случай, оказахте се по-заможен“ – отвърнах. Разменихме още няколко думи по повод търга, а заедно с тях и визитните си картички. „А, сега разбирам интереса ви към Паскин“ – рече докторът, установил, че съм българин.“
При една по-нататъшна среща става ясно, че Брюкер, чиято основна професия е лекар, освен че е колекционер, е и издател на свръхлуксозни албуми с литографски отпечатъци. Тиражът им е 200 броя, само за абонати, а днес изданията са антикварна ценност. Богомил Райнов му показва снимки на Бешкови рисунки: „Брюкер ги пое без особено любопитство, с възражението, че той издава само световноизвестни автори. Но щом почна да ги разглежда, апатията му се изпари. Чувах го да мърмори на себе си: „Виж, това е добре, това е още по-добре…“ Додето произнесе на висок глас: „Изключителен рисувач“.
Така се стига до издаването на първия албум на Бешков в Париж Portrait de Ilya Bechkov с предговор от Жорж Бесон и очерк за Бешков от Богомил Райнов. Художникът не дочаква да го види отпечатан – той умира през януари 1958 г.
Както разбираме по-късно от кореспонденцията на Богомил Райнов със семейството на Бешков и от издадената след смъртта на Райнов книга „Париж“, още едно парижко издателство, „Серкл д’Ар“, се договаря да издаде голям албум на Илия Бешков. Сам директорът на издателството Шарл Фелд пристига в София, за да подбере илюстрациите. Особено му допада серията „Голи тела“.
Всичко е уточнено в подробности и както пише Райнов: „…накрая от това „всичко“ се получи нищо, по вина на нашия Комитет за културни връзки с чужбина“. За втория албум са направени негативите, отпечатани са пробни листа. Работата е доста напреднала. Издателството иска от българска страна да се дадат 2 хиляди лева тогавашни пари за издаването. Тромавата административна машина, в добавка с политическа мнителност и враждебност, така и не успява да осигури тези пари, а през 1960 г. Богомил Райнов се прибира от Франция и проектът за втория албум остава неосъществен.
Като снаха в семейството на Бешкови от 1971 г. често съм чувала за този албум, говорили сме с мъжа ми и даже съм разглеждала пробни отпечатъци върху луксозна хартия. Не се знаеше къде са негативите. 60 години след смъртта на Илия Бешков, през януари тази година (2017-а), търсех някакви снимки в архива на семейството – безуспешно, часове наред. Започвах отново и отново да прехвърлям лист по лист писма, документи, кореспонденция и между тях внезапно попаднах на дебел пожълтял плик. Какво ли имаше в него?
Бяха негативите – 60 рисунки за големия албум на Бешков, който е трябвало да бъде отпечатан в Париж. Сякаш гръм ме удари. И си помислих за съвпадението – бяха 60 негатива, появили се през 60-ата година след смъртта на Илия Бешков! (Както споменах, той умира през януари 1958 г.) Има ли случайни неща?
С изкуствоведа Красимир Илиев решихме към 60-те „френски“ рисунки да добавим колкото успеем да открием в музеи, галерии и сбирки, за да представим друг аспект от колосалното творчество на българския художник, който се родее с най-големите световни творци.
Савка ЧОЛАКОВА
Който от вас се чувства непорочен, да излезе навън![1]
Илия Бешков – свян и страсти
(по дирите на истината)
Красимир Илиев
През целия си живот желаех да бъда чист и непорочен. Това непосилно желание ми отне и мира, и чистотата.[2]
Всичко в живота ми е срамът. Дори сега, когато животът ми е вече „без живот“, чувствам срам от мислите си, от всяко чувство, от срещата си с хората. Та каква друга е връзката ми с тази праскова, освен срамът да откъсна от нея един плод? Каква е радостта ми от спомена, ако не самият срам от него? Тоя срам и стеснение се родиха заедно с мене и ме отделиха завинаги от околния свят, като непроницаема завеса, през която трябва да напрягам своя взор с усилие, което стига до безсрамие и дързост. Срамът ме изгради клетка по клетка, отдели тялото ми от другите тела и моята светлина – от светлината на света. Всяка дума и всяко докосване до света е преодолян срам. Говорех, рисувах, любех от срам. Какво значение има, че съм изглеждал безсрамен. Та как можеше да бъде иначе. Аз не зная доколко пълно виждам света, безкрайните му форми, безкрайно преповторената човешка плът – какво общо имам аз с това обективно разточителство, което досадно тежи на другата страна на везните. Натрапено ми е всичко това – аз не искам да се съизмервам със света. Когато гледам хората, някак не се чувствам човек. Струва ми се, че хората живеят заедно по силата на една вродена, непринудена липса на чувството срам.[3]
Обичам хората. От нищо друго не се умилявам, не се отвращавам, не плача и не примирам от страх, както от хората. И никой не ме убеждава в безсмислието на живота ми, както видът на първия срещнат човек. Цялата горчивина на своя живот аз превръщам в искрена и чиста усмивка, с която дарявам първия срещнат човек. Прониквам през дрехите, плътта, през костите (до дедите му и виждам родените и неродени деца) и изтръпвам пред това печално тяло, което той храни, почесва и не познава.[4]
Ако от десетте божи заповеди изпълниш девет, а една нарушиш – пак смърт. Затова има единадесети закон: „Възлюби!“ Ако възлюбиш тия, които осмиваш, ще се освободиш от терзанията на закона.[5]
След дванадесетгодишно рисуване на политически карикатури за леви вестници, между които недостижимите „В отговор на тронното слово“ („Пладне“, 18 октомври 1931 г.), „Срещнаха се и не се познаха“ („Пладне“, 18 април 1933 г.), „На връщане от Белград“ („Пладне“, 15 декември 1933 г.), „Положението“ („Българан“, 10 септември 1933 г.), „Ликвидаторът на три поколения начело на четвъртото“ („Пладне“, 22 април 1934 г.), Бешков започва да надзърта в домашните и обществени бани, в бардаците, шантаните, кабаретата и спалните.
Първият ми най-продуктивен период в рисунките почна след 19 май 1934 г.[6], понеже спряха всички леви издания. Тогава натрупах всичките тия неща, които се появиха на изложбата ми или бяха публикувани в албума.[7]
Няколко рисунки, правени между 1933 и 1935 г., показват развитие на психологическите характеристики на героите и същевременно развитие на техническите умения на Бешков, което изумява с бързината си. Каква е причината?
Няколкомесечният престой в Белград (между април и юли 1934 г.[8]) или пътуването до Прага (1935)? Посоката на това развитие е пространствеността. Какво означава това? През 20-те и началото на 30-те години линията на Бешков обобщава формата, изображението е плоско, психологическите характеристики са едва загатнати. Все още е под различни влияния. През 1933 г. се появяват наченки на динамично щриховане, начало на разширяване на пространството вътре във фигурата и около нея с помощта и на линията, и на петна от разреден туш (лави) и акварел („На връщане от Белград“, 15 декември 1933 г.). През 1935 г. Техниката му е напълно изградена, линията и петното танцуват, персонажите живеят и дишат в пространството, включително и със своите сенки, с убедителност, от която спира дъха. Две десетилетия по-късно той ще напише:
Разширявай рисунката, разпростирай я навсякъде, създавай пространство (със свой център). Чрез това тя (рисунката) диша, следователно живее (като белия дроб). Живата (и животворяща) форма е немислима без пространство. Не сплъстявай формите и материята, не ги отделяй с абстрактни линии и плоскости, те като са нищо, пак изяждат пространството и съдържанието му. Бог живее в реалната безкрайна пространственост, а дяволът стене в сплъстената безпространственост – материята.[9]
След 1934 г. Бешков сякаш е обзет от творчески бяс да нарисува всичко, което е уверен, че човеците вършат, въобразявайки си, че не могат да бъдат разкрити, но горчиво се заблуждават. Това е пътуване от прозиране на същността на царя и политическата клика към корените на тяхното съществуване – битието на градския човек, почувствано чрез неговите малки страсти и пороци, които го превръщат в лоялния верноподаник, опрощаващ пороците на тези, които го управляват. Бешков е убеден: „Всяка човешка проява, дори най-интимната, има свой корен и своето отражение в общественото развитие…“[10]
Той е проповядващ християнин, който трябва да открие и осъди първо своите, а после чуждите грехове, и е длъжен да ги изповяда.
В първия си ден ние ставаме обвиняеми и обвинители и почваме да живеем с нашите грехове, извършени и замислени – та до деня на старостта, когато станем да излизаме от дома, в който сме гостували и извършили „всички волни и неволни прегрешения“.[11]
За разлика от своя колега, майстора на шаржа Александър Добринов, който хиперболизира недостатъците в лицето и фигурата на персонажите си, но със закачливите средства на изящната линия и естетизираното петно, Бешков си служи с множество пластове – от иронията до сарказма, цветното петно трепти, сянката лудува, линията му е нежна или нервна и разтревожена, понякога с експресия, достигаща до екстатичност.
През следващите две години Бешков е във вихъра си. Рисува какво ли не – сексуални сцени, в които мъжът напада най-често жената изотзад. Любува се на женския задник, предизвикателен и мамещ. На една от рисунките не се е въздържал и е написал „60 кг нето“, сиреч теглото на задника без амбалажа е 60 килограма. Той е в Христовата възраст. Женен е за Анастасия, учителка по математика. Става баща на дъщеря (Павлина, р. 1933), по-късно и на син (Александър, р. 1937). Бруталните му еротични рисунки не са датирани. В Националната галерия се съхраняват няколко очевидно по-ранни, вероятно от втората половина на 20-те и началото на 30-те години.
Сетне еротичното еволюира към различни степени на завоалираност (без да скъсва с откровената, често иронизирана сексуалност). Превъплъщава се в лекаря (един от повтарящите се сюжети), който преглежда задника на пациентката си. Един от надписите гласи „Тежка повреда“. Каква ли е „повредата“? Рисува жени, вероятно в бардака, палаво взиращи се в гениталиите на приятелките си. Пози, в които няма и сянка от свян. Кльощави мъже, полудели от желание по дебелани с внушителни бюстове и задници. Яхнати, изтощени и от напора, и от натиска на килограмите мъже. Прелели от желание жени. Кикимори, които си слагат червило или просто се любуват на „прелестите“ си пред огледалото.
Дебелани, които си връзват косите, ласкаво повдигат с ръце гърдите си, но най-често са се надупили или разкрачили към своя създател и съответно към зрителя. Повтарящи се теми, като в „Локал“, с кльощави бедняци, омагьосани от едрогърди певачки с развети полички и чорапи с фльонги. Певици, чиято плът се разтича във всички посоки, са неговите любимки. Опера, джаз, кабаре (особено безмилостен е към оперните примадони). Актьор и актриса, сграбчили се в страстна прегръдка. Собственик на локал преминава разнежен през шпалир от голи, само по черни чорапи кандидатки. Пияният и елегантен Пенчо Георгиев, подпиран и обгърнат от ухилени полусъблечени момичета, предчувстващи изпразването на портфейла му. Изцъклен дядка, докопал се до бюста на не особено щастлива от нападението (в гръб) цоцолана. Ококорен от щастието да зърне женската голота младеж. Дебеланко, лижещ пищна „хубавица“, изпаднала в екстаз (друга с нетърпение чака реда си). Гостът, впил се като кърлеж в устните на домакинята („Гост“). Пикаещи, дрискащи, почесващи задника си или вкопчени в страстна прегръдка борци, екзалтираната им, разлигавена публика (един от зрителите е вперил алчен поглед в оголените коленца на жената до него).
Майка, която се взира в цукалото на детето си. И какво ли не още. Безпощадна светлина, огряваща и най-интимните и закътани ъгълчета на страстите. До „Прародителите“ (забележете приликата на главата на семейството с автора) – човекоядци, които похапват проповедническо. А какво има на гърба на картона – половин дузина селски деца, жадно нахвърлили се върху единствения буквар. Бешков си почива от света на възрастните в света на децата.
Неговият учител в карикатурата Александър Божинов ще възкликне:
Едно само аз не можах да разбера, като разглеждах неговите скици и рисунки – отде накъде той нахълта в тая еротична атмосфера, която е показана в много от рисунките му.[12]
Оглеждайки се за източника на своя бунт, Бешков се опитва да го търси не в бунта срещу православието, което изповядва, а в бунта срещу античния идеал, който за Бешков е терор. Една от любимите му рисунки – „Пенелопа“ (1935), с която участва в изложбата на българските карикатуристи в Белград (26.ХІІ.1937–9.І.1938) и която е една от четирите цветни репродукции в първия му албум, иронизира античния идеал, за който той по-късно ще каже:
Не зная дали чувствате като мене терора на идеализираната красота например в каменните гръцки богове. Аз неволно сравнявам своето хилаво тяло с тяхното и ме обзема справедлив бунт срещу тях. […] Ето тая безспорна художествена красота се откроява на нашата истина като измама. А измамата е също грозота.[13]
Истината е най-съкровената и трудно достижима цел за Бешков.
За „истината“ ІІІ – продължение:
Тая е истината – живях с нея, спах с нея и не ми увреди, защото я бях овладял, бях я претворил в свое дело. Около твоето грозно тяло бях изградил небе, атмосфера, за да дишаш, за да бъдеш оцветявана.
Нагодих координатите си по обърканите измерения на твоите форми. Не бих приел това самоосакатяване, ако не бе ми дълг и особено професия. Не, това не бе любовна забава (такива имам много) – това бе мой дълг и призвание, мое дело, в което трябваше да вложа и огън, и вяра, и нежност, и сладострастие. Да, това бе най-наситената ми карикатура и ти – най-добрият модел! И заобичах и карикатурата, и себе си, и тебе. Аз не се смея над света, а превръщам грозотата му в творческо състояние: преодоляната грозота е истинската красота (красотата сама по себе си не съществува), но светът, а и ти, сте глупави, суетни и мъртви.[14]
Това е странен и труден за тълкувание текст. Може би защото липсват предните му части. Истината не е красива, ни казва той, но преодоляната грозота е истинската красота…
[1] Словото на Бешков, съставители и редактори Станислав Сивриев и Александър Гетман, С., 1965, с. 315.
[2] Словото на Бешков, с. 223.
[3] Без дата. Непубликуван ръкопис, архив на семейство Бешкови.
[4] Без дата. Червена тетрадка, архив на семейство Бешкови.
[5] Словото на Бешков, с. 367.
[6] Държавният преврат начело с политическия кръг „Звено“ и Военния съюз, забранени са политическите партии, спрени са критичните към политическата класа и двореца вестници.
[7] Райнов, Б., Илия Бешков, С., 1983, с. 44.
[8] Вж. Овчарова, М., Бешков и Алтмаер, С., 2006, с. 29–33.
[9] Непубликуван ръкопис от 25.VІІІ.1953 г., архив на семейство Бешкови. Подчертаването е мое.
[10] Илия Бешков, Слово и образ, С., 2008. Състав. Александър Бешков, с. 85.
[11] Непубликуван ръкопис, написан със стария правопис, т.е. преди или малко след реформата от 1945 г., архив на семейство Бешкови
[12] Александър Божинов разказва, С., 2015, с. 271.
[13] Слово и образ, 30 юни 1951 г., с. 174.
[14] Без дата. Непубликуван ръкопис, архив на семейство Бешкови.