Начало Идеи Гледна точка С тебешир и с въглен
Гледна точка

С тебешир и с въглен

3940

За онова, което би могло да се премълчи, е най-добре да не се казва нищо. Тази максима на Витгенщайн е като цяло вярна, ала е неприложима тъкмо към политиката, където премълчаването е извор на възможно най-големи беди. И най-близкото ни минало е пример за това.

Ето защо, с покруса или с повече от смесени чувства, човек се чувства длъжен все пак да сподели черно на бяло онова, що се е уталожило в душата му след откриването на 44-ото Народно събрание.

Пишейки тези редове, неволно се сетих за един разказ на Михалаки Георгиев, откъдето заех и заглавието. Комай само така може да се пише за българските политически работи – в черно и бяло. Или в бяло и черно, ако предпочитате.

Захващам изпърво с тебешира, пък да видим докъде ще я докараме. При Михалаки Георгиев в края на краищата нещата опират до една отделна човешка участ – тази на клетия дядо Кольо, чиято воденичка, а и цялата му съдба пада в жертва на правосъдната система или изконната българска несправедливост. Нищо ново под слънцето – „реформа на съдебната реформа”, както благоволи да се изрази г-н Цветан Цветанов в пространната си политическа реч при откриването на парламента.

Ама докато „реформираме реформата”, която при туй – известно – е оставена за „след г-н Цацаров”, как ще я бутаме в настоящето? Все тъй ли, в заплахи и привиквания на несъгласни при главния магистрат на републиката? Или в традицията на споменатия по-горе герой на Михалаки Георгиев, дето накрая даже спрял да обикаля в търсене на справедливост и в безутешност раздавал вощеници с думите: „На, палете свещ, казвайте, Бог да прости правицата!…” Ама май посгъстих краските, посягайки пак към въглена, затуй, ето, грабвам тебешира и започвам съвсем отначало.

А в началото бе словото на доайена Тома Томов, човек на зрелището, който реши да стъкне възрожденско театро, прехвърляйки първата сесия на този именно парламент във времето на Великото народно събрание в Оборище (Захарий Стоянов, „Записки по българските въстания”, том 1, глава XI). Светлина в гората, потресаващи участници: Бенковски, поп Грую Бански, проверителни възгласи: „Кой живей?”, на които задължително се отговаря: „Да живей България!”. Да не забравяме „голямото светливо кълбо” на накладените огньове, обозначаващи това първо и велико в историята на страната събрание. Ала коварно нещо е романтиката на Историята. Щото признава само аналогията, сиреч метода на съпоставките. Само че през „светливото кълбо” на историята аналогиите някак минават през криво огледало. Замислете се: как е съпоставим Бенковски с Борисов? Корнелия Нинова с Райна Княгиня? Валери Симеонов с Васил Петлешков? Или пък самият Тома Томов със Захарий Стоянов? Над аналогията с предателя Ненко Балдьовеца е по-добре и да не размишляваме, че кой знае докъде ще ни отведат съпоставките.

Ала не е наша вината, че поехме по пътя на сравненията. Просто натам на тласна Тома Томов в опит да докара днешните народни избраници до „оборишки депутати”. Нарочно слагам последният израз в кавички, защото не друг, а Петър Увалиев в едно описание на българските нрави, бе наблегнал отчетливо на понятието „оборишко“, за да е ясна разликата между „оборишкото” и Оборище. За Увалиев „оборишко“ е по особен начин нарицателно – като „оборишките момичета”, онези от богаташката улица „Оборище” в столицата, наричани така заради безбройните си апартаменти в зестра, придобити от бащите им чрез всевъзможни далавери.

В този смисъл доайенът на парламента може и да е прав в аналогията си – из парламента вече щъкат немалко такива „оборишки депутати”. Да видим само каква ще я свършат „на ползу роду”.

Щото речем ли да запишем с тебешира обещанията, изречени вчера от парламентарната трибуна, лицата на хората в страната със сигурност би трябвало да изсветлеят дори повече от ликовете на делегатите, събрали се някога на поляната в Оборище, осветлявана от 10-15 фенера, накачени по дърветата.

Че как иначе, щом ни е гарантирано всичко. Запазване на външнополитическия курс на страната и силни европейски приоритети (даже Волен Сидеров склони глава пред европейското знаме); раздяла с политическия рекет и покачване на доходите, обещано от ГЕРБ; вдигане на минималните пенсии и сигурност по границите, гарантирани от „патриотите”; промяна към добро във всички сфери, която пък ще ни донесе БСП, макар и в опозиция; етнически мир, гарантиран от ДПС, изразяващ се в раздяла със страха и омразата; антимонополни мерки от „Воля”, целящи да свалят цените на лекарствата, горивата и т.н.

Дотук с тебешира на обещанията. Посягайки към въглена, няма как да не се засъмняваме: към всички ли ще се насочи този рог на изобилието, или само към силно ограничена извадка от населението, както е ставало и по-преди?

Не, не сме черногледи, загърбвайки „голямото светливо кълбо”  на това Народно събрание, където от утре ще кипне усилен труд, с оглед и на европейското председателство.

Ама как да не ни загложди под лъжичката, виждайки широко разцъфналата усмивка на #Кой от първия ред на пленарната зала. Сякаш вече са му обещани, ако не толкова „млади ягънца”, колкото са се цвърчали на огньове в историческото Оборище, то поне също толкова примамливите активи на CEZ Group у нас, към които питаели силен интерес незнайни засега български инвеститори. Да не говорим за подозрителното политическо единодушие между ГЕРБ и БСП около прехвърлянето на акциите на Пловдивския панаир в полза на задкадровия ментор на категорично опозиционната г-жа Нинова. 

И ако предчувствието ни излезе вярно, що ни остава тогава? Да си записваме с тебешир разните празни обещания, раздавайки за облекчение на съвестите ни свещици с думите: „Бог да прости правицата”? Или да запретнем ръкави, па да захванем с въглена същинската равносметка на оплетените български работи? С надеждата, както пише и Захарий Стоянов, да свършим веднъж с всички тия приготовления. Пък да зазвънят камбаните, че и работата да започне да се свършва.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и на сп. „Култура“. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал (RFI – България. Дългогодишен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж. Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, Майкъл Едуардс. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Автор на книгите: „Пропуканата България“ („Хермес“, 2015), „Българската дилема“(„Хермес“, 2017), „Спомнена София“ („Рива“, 2021, отличена с Наградата на София за литература), „Бленувана София“ („Рива“, 2022), „Има такава държава“ („Хермес“, 2023, отличена с наградата „Хр. Г. Данов“ за хуманитаристика), „Незабравена София“ („Рива“, 2023). Кавалер на Ордена за заслуги на Република Франция.

Свързани статии

Още от автора