На петата година след руското нападение войната в Украйна търпи прелом. В течение на тези пет години се случиха много неща, в това число и много сензационни – унищожаването на десетки руски бомбардировачи с украински дронове миналото лято; срещата в Аляска между Тръмп и Путин пак миналото лято, на която се възлагаха много надежди, а не се оправда нито една; най-мащабното бомбардиране на Москва в съвременната история, при което украински безпилотни апарати взривиха най-голямата петролна рафинерия. И пр.
Фронтовата линия четири години почти не се променя, но това не пречи на Путин да повтаря, че руските войски напредват „каж-дый Бо-жий день“. Преди няколко дни каза, че украинците са взривили московската рафинерия заради руските успехи на бойната линия. По-близо до истината са думите на Зеленски, че това е „част от украинските „санкции с дълъг обсег“ и „справедлив отговор на постоянните руски удари срещу украински градове и населени места“. Украйна отдавна се стреми да покаже, че щом украинците страдат от войната, страдание трябва да усетят и тези, които я започнаха. Голямата разлика е в това, че украинските удари на руска територия са върху военни и стратегически обекти, а не върху жилищни сгради, болници, театри, църкви и детски градини.
Никой не е очаквал „специалната военна операция“ да продължи толкова дълго и да надмине продължителността на войната на СССР срещу Германския райх. Най-малко го е очаквал този, който я започна. Той ликвидира Пригожин, отстрани Кадиров, смени военния министър, повика на помощ севернокорейски войски, притиска Лукашенко да помага по-активно, моли се за помощ на Си Дзинпин, но в крайна сметка сметките не му излизат. След като допусна всички възможни грешки, изгуби всичко, което беше възможно да изгуби. Единственото, на което със сигурност може да разчита, е ядреното оръжие. Затова повтаря, че ядрена държава не може да бъде победена. Но ядреното оръжие е нож с две остриета – то е за сплашване, не за използване. И в края на краищата всичко това опъва нервите му до краен предел.
Нервите на никой човек не са като корабни въжета. Да не забравяме, че все пак и Путин е човек. Гледали сме кадри каква психическа руина е италианският Дуче, след като губи властта – няма нищо общо с наперения и високомерен израз, с който се опитва да имитира римски император. В същата жалка развалина се превръща и фюрерът, когато започва да губи. Подобни примери имаме и от по-близкото минало – Саддам, Кадафи, Асад, а в най-ново време Мадуро. Всички те са и пример, че бункерите не спасяват.
И ето, наскоро в Русия се случи нещо, на което медиите не обърнаха внимание. На 17 юни беше задържан под стража за срок от два месеца знаменитият бизнесмен Иля Трабер, известен с прозвището „Антиквар“, легенда на гангстерския Санкт Петербург от 90-те години. Наричат го „личният портфейл“ на Путин и доскоро е смятан за един от неприкосновените (неприкасаемите) от неговия приятелски кръг. Това са хора, с които Путин е свързан от службата си в КГБ и работата си като заместник на кмета Собчак. Когато става президент, почти всички те са назначени на високи държавни постове. Иля Трабер е държал най-доходоносните позиции в логистиката и енергийния сектор на Санкт Петербург. Придобил ги е с подписа на заместник-кмета Путин. По-късно пак с негова помощ ги приватизира. Когато Путин става президент, Трабер напуска Русия. Сменя няколко държави, откъдето продължава да ръководи мащабния си бизнес. С подпис на държавния глава от държавния бюджет са му отпуснати огромни суми за нови бизнес инициативи. Участва активно в проекти, свързани със „специалната военна операция“. През последните години обаче активно е разпродавал свои активи за милиарди долари.
Предполага се, че задържането му е по подозрение за поръчково убийство на крупен бизнесмен във Виборг през 2020 г. Коментира се, че арестът му е сигнал към други персони от криминалния бизнес, с които президентът на Русия е свързан от 90-те години.
Не може да остане незабелязано, че Трабер от много години развива крупен криминален бизнес, свързан включително и с убийства, после го легализира, оплетен е с целия криминален контингент и през цялото това време към него не са повдигани никакви обвинения. Предвид близостта му с Путин, едва ли сега някой се съмнява, че арестът му може да се извърши без негово разпореждане, още повече че операцията по задържането му е извършена от централния апарат на ФСБ. Бил е поканен да присъства на Икономическия форум в Санкт Петербург в началото на юни. Когато полицията дошла да го арестува, той бил с адвокатите си и очевидно е очаквал задържането си. Цитиран е да казва: „Взето е решение за мен, ще умра в затвора“.
На петата година „специалната военна операция“ става все по-специална. Руският „елит“ започва да мисли как да се излезе от тази ситуация без катастрофа. Путин, от своя страна, се старае да демонстрира, че системата остава функционална и силна, че самият той е източникът на властта и че никой не е недосегаем.
Политическите действия на руския президент имат своето психологическо обяснение. Швейцарският психотерапевт Филип Жафе (Dr. Philip D. Jaffé), експерт в областта на съдебната психология, казва, че Путин е „социално неадаптиран човек, който има проблеми с изграждането на взаимоотношения и създаването на приятелства“.
Той го сравнява с лидери като Ердоган, Берлускони и Уго Чавес, като казва, че общото между тях е огромната лична власт, която води до нарцисизъм и до нуждата да контролират всичко. „Те живеят в този балон. Всички останали гледат към тях, служат им, винаги им се подчиняват, което означава, че като правило те започват да вярват, че са по-добри от другите, че са специални.“ Този стремеж към контрол е обърнат и навътре – Путин изглежда като човек, който постоянно се стреми да контролира емоциите си. Това в същото време означава, че той е „изключително интелигентен човек, притежаващ отлични когнитивни умения, способен бързо да взема решения въз основа на различни данни“.
Наблюденията на психолога го довеждат до извода, че „Путин е преживял сериозна травма в детството си и определени емоции, свързани с това, сега могат да изплуват неочаквано“. Смята, че по тази причина той е много чувствителен към психологически травми и към унижения и в критични ситуации трябва да отговори със сила, за да се защити, „трябва да докаже, че е по-добре да не се влиза във вражда с него“. Високата политическа позиция откроява тези травми, а стремежът за прикриването им има обратен ефект, тъй като най-ясно се забелязват именно нещата, които човек се стреми да прикрива.
Друг характерен момент, който коментира швейцарският психолог, е чувството за мъжественост, което Путин постоянно се стреми да демонстрира чрез многобройните пропагандни снимки като джудист, ездач, плувец, гмуркач, делтапланерист, катерач, пилот, стрелец и пр., но уточнява, че това може да показва борба с чувството за малоценност.
Русия е огромна и изключително трудна за управление империя и Путин не би могъл да я ръководи, ако не се беше обградил със способни и влиятелни хора. Но тъй като не е демократична страна, за да върши това, той трябва да притежава уменията да ги контролира.
Д-р Жафе обръща внимание на още една важна психологическа закономерност – когато властта на този тип хора нарасне и стане прекомерно голяма, те губят чувството си за реалност, стават все по-ирационални, непредсказуеми и могат да бъдат изключително опасни. Той напомня, че притежаването на твърде много власт за продължителен период от време развива хипертрофирано чувство за собствена важност, познато като hubris syndrome. Някои казват, че поради надценяването на себе си, липсата на връзка с реалността и проявите на всепозволеност Путин като политик е прекрасен пример за този синдром. Това се прояви особено отчетливо, когато той формално спази конституцията и отстъпи президентския пост на Медведев, но цялата реална власт продължаваше да бъде в неговите ръце.
А ние не бива да забравяме, че голяма част от случващото се в Русия се дължи на вековната историческа традиция страната да се управлява от силна и централизирана власт. Затова няма нищо изненадващо във факта, че през последния четвърт век историята на Руската федерация в много отношения е неразделна от тази на подполковника от КГБ Владимир Путин. Всичко, случило се през този период в Русия, е част от биографията и образа му – от потъването на подводницата „Курск“, което той коментира пред Лари Кинг с цинична усмивка: „Она утонула“ (тя потъна), през убийствата на много негови политически критици, до тресавището, в което вкара страната си, като започна една безсмислена война.
