Отношението към войната в Украйна повдигна много въпроси. И много приказки вече се изприказваха, но до някакво прилично общо съгласие така и не се стигна. Различните гледни точки към ставащото трупат аргументи „за” и „против” руската агресия, като тези, които са „за”, не са съгласни, че думата агресия въобще има място в разговора. Противниците сочат очевидните факти и недоумяват как е възможно тяхното пропагандно изопачаване, но в отговор получават упреци, че повърхностният поглед не може да улови същността на конфликта и движещите го дълбоки мотиви.

В България ситуацията изглежда по-сложна, отколкото в другите държави, защото у нас почитта към Русия е изконна ценност с основополагаща за народопсихологията ни стойност. Ние трудно разделяме руското от българското и го защитаваме сякаш браним не просто себе си, а нещо по-важно и от нас, нещо най-висше в скалата на човешкото съществуване, нещо свято. И ирационалният елемент в подобна позиция не може да е друг, защото рационалното е по принцип лимитирано в границите на несъвършения ни ум, а истината е достъпна само за сърцето.

Да се доказват користни интереси и зависимости е загуба на време. Такива интриги се преценяват като досадно дребнотемие на фона на големите въпроси, свързани с пролятата кръв на братята – освободители. Тя измива калта на всякакви злободневни, пък ако ще и основателни нападки, те не могат да се докоснат до онази духовна територия, където душите се сливат в една чиста и освободена от материалното бреме душа.

Материалното бреме тежи на човек и той извършва какви ли не низости, но за човешкото достойнство не се съди по противоречивите постъпки, щом над тях, на безименна висота свети идеал, който оправдава всичко. А руснаците винаги са разполагали с това оправдание и неговата валидност се проверява, като се установи, че техният стремеж към завоевания в цялата им история не цели материално удовлетворение. Да твърдиш, че за Русия земното богатство има значение, е глупост, при положение че дори да го придобият с цената на многобройни жертви, те го пилеят, то не им е важно.

Важно им е нещо друго и това друго има идеално измерение. То не може да бъде обхванато от политическите дебати, от социално-икономически анализи. Ако неговият предмет се обърква с достижения от този свят, значи става въпрос за зрителна измама. Предметите и понятията от този свят са трагична неизбежност, в която хората по принуда са заклещени и се налага да се разправят с тях по безобразен начин, но за да разбереш какво ръководи целия процес, трябва да се качиш на символното ниво и да преразгледаш впечатленията си.

В началото на войната аз се върнах към популярната песен от „Бялото слънце на пустинята”, в която се пее за сполуката и победата с иронична нотка, подсказваща, че буквалното тълкуване на събитията далеч не изчерпва техния смисъл. Сюжетът се занимава с червеноармееца, който извършва конкретни действия по налагането на новия идеологически ред, но стиховете ни казват повече, защото поезията може да открие скритото зад привидностите, да ги освети отвътре и да яви непостижимото за разумно разбиране.

Сполуката, победата – те са поставени в една поетична перспектива, която надхвърля обикновената цел да се направи това или онова, с такъв или с онакъв резултат. Да, няма как, трябва да се върши дължимото – да се набелязват враговете и да се воюва с тях, за да се променя света в правилната според партията посока, но както споменахме, истинският път води извън този свят и неговите облаги, води натам, където победата е само условие в една игра на смърт и любов – „не везёт мне в смерти, повезёт в любви”. Така че каквото и изкористяване да се случва впоследствие, самата жертва е отвъдно безкористна.

Разбира се, лично аз, с колкото и уважение да вниквам в описаната философско-психологическа картина, смятам, че своеобразните метафизически оправдания в случая очертават по-скоро клиничната диагноза на патологична страст към получаване на признание на всяка цена. Или както самият автор на песента от филма „Бялото слънце на пустинята” е написал в друг свой текст: „и значит нам нужна одна победа, одна на всех — мы за ценой не постоим”. Да победиш, без да те интересува цената, звучи самоотвержено героично, но всъщност говори за „болест на победата”, която носи само унищожение.

Това написах преди време в опит да търся не противопоставяне, а помирителна среща с другата гледна точка, с хората, заслепени от горещите чувства на привързаност, които разказът за руския героизъм събужда отново и отново. Тези чувства са напълно разбираеми, но всеки, изпаднал под тяхната власт, има нужда от опомняне, точно за да запази святостта на поетичния идеал, в който се кълне. Този идеал не може да изтрие ужаса на зверствата, които се извършват в негова чест, напротив – те го изтриват не просто от съзнанието, но и от сърцето, колкото и трансцендентално неприкосновен да е. 

В този ред на мисли обръщам внимание и на още една песен. Пак много популярна и затрогваща. В нея отново се говори за простички неща с огромна символна тежест, която трябва да се има предвид, когато се питаме какво определя афектите ни и защо те заслужават уважение дори в случаите на проявено насилие. Не трябва да оставаме на повърхността, а внимателно да надникваме под нея – само тогава ще можем да се доберем до същественото. Ето за какво се пее:

С чего начинается Родина?
С картинки в твоём букваре,
С хороших и верных товарищей,
Живущих в соседнем дворе.
А может, она начинается
С той песни, что пела нам мать.
С того, что в любых испытаниях
У нас никому не отнять.
С чего начинается Родина?
С заветной скамьи у ворот.
С той самой берёзки, что во поле,
Под ветром склоняясь, растёт.
А может, она начинается
С весенней запевки скворца.
И с этой дороги просёлочной,
Которой не видно конца.
С чего начинается Родина?
С окошек, горящих вдали,
Со старой отцовской будёновки,
Что где-то в шкафу мы нашли.
А может, она начинается
Со стука вагонных колес.
И с клятвы, которую в юности
Ты ей в своем сердце принёс.
С чего начинается Родина…

Пее се за родината. А тя е онази свещена причина, която отваря вратите за всякакви действия в нейно име. Като се каже „За родину!”, нататък разговорът е излишен. И стиховете разкриват защо е така. Та нали най-скъпото човешко съдържание придава значение на тази дума – картинките в буквара, верните приятели, майчината песен, пейката пред дома, брезичката в полето, селският път, който се изгубва към хоризонта, припламващите в далечината прозорчета, пролетното чуруликане на скореца… С всичко това започва родината, което я прави не просто равна на самия живот, а тя се превръща в свише осмислящата го ценност, без която няма защо да се живее.

Но както стана ясно, трябва да се разисква конфликта между този висок символен пласт, който оправдава постъпките, и реалността, в която те се осъществяват. Защото поетичният образ на родината така или иначе се сблъсква с нейните земни очертания. Те са споменати като сантиментални трамплини, които ни изстрелват нагоре, в едно безгранично там, безкрайно като любовта ни, но все пак – къде е мястото им тук? Въпросът не може да се пренебрегне, точно заради личната конкретна връзка с майката, с пейката пред дома, с брезичката и така нататък. 

Авторите на песента, заедно с нейния изпълнител, са от еврейски произход. Композиторът Вениамин Баснер е бил под силното влияние на своя дядо, Хирш Гредитор, който е знаел много еврейски народни песни. Поетът Михаил Матусовски е роден в Луганск – град, създаден с постановление на Екатерина Втора покрай чугунолеярния завод, издигнат в района през XVIII век. Първите заселници са казаци, после сърби, молдовци, българи… Луганск се намира в границите на Украйна. В стар украински град – Нежин, близо до Киев, е роден и певецът Марк Бернес (по рождение – Менахем-Ман Неухович Нейман).

Тези историко-географски сведения ни дават представа за това, което ни интересува покрай наложителните уточнения, свързани с родината. За коя ли далечна родина са си говорили в споменатите еврейски семейства? Или не са се връщали назад, а са се концентрирали върху настоящата наличност? А как са гледали на нея, като на чия принадлежност? Матусовски и Бернес са родени преди Октомврийската революция, по време на последвалата Гражданска война Украйна се бори за своята независимост, но губи битката и става част от Съветския съюз. Те къде се разполагат спрямо това противоборство?

Отговорът на последния въпрос се съдържа в текста „со старой отцовской будёновки, что где-то в шкафу мы нашли”. Семьон Будьони предвожда кавалерията на Червената армия, която разчиства района от контрареволюционните елементи. И ако в шкафа стои старата бащина будьоновка, то става ясно на чия страна е отишла фамилията. Но всъщност става ли ясно? Песента е написана за филмовия сериал „Щит и меч” от 1967 г. по поръчка на тоталитарната комунистическа власт. Доколко „будьовката” е задължително идеологическо изискване, за да мине стихът през строгата цензура?

Не можем да знаем как точно е било, кое се е случило по съвест и кое по принуда. Но можем със сигурност да кажем, че „будьоновката” не съответства органично на останалото съдържание – тя не е като майчината песен, не е като пейката пред дома, не е като брезичката, не е като пролетното чуруликане на скореца. Тя е нещо друго, от което не можем да изведем онази свята връзка, придаваща на описаните детайли тяхната скъпоценна стойност. Намесването на идеологически знак, натоварен с геополитическа претенция, накърнява чистотата и святостта на заченатия някъде живот.

Затова накрая можем да кажем, че е хубаво да знаем с какво започва родината, но непременно трябва да разберем и в какво се състои, и къде свършва. За да не я търсим в погрешна посока, а тя да бъде винаги с нас, където сме. И да ни носи неотменима вътрешна радост, а не ожесточаващо страдание.