…или мислиш, че не мога сега помоли Своя Отец и Той ще ми представи повече от дванайсет легиона Ангели? Но как ще се сбъднат Писанията, че тъй трябва да бъде? (Мат.26:53-54).
Тези думи на Христос към св. ап. Петър в Гетсиманската градина, когато последният изважда нож, за да защити Учителя от стражите и войниците на Синедриона, съдържат – нека се изразя така – богословска инструкция към начина, по който следва да проявяваме своята ревност към Спасителя. Военната сила няма, изглежда, място в религиозната ни ревнивост към Него. Та нали в края на краищата не ние спасяваме (и следва да спасяваме) Христос от света, а Той, Той го спасява.
Ще призная, че цитираното изречение на Иисус в навечерието на Неговите Страсти, спонтанно възникна в съзнанието ми, когато научих за „ревността не по разум” – както обичаше да се изразява известният старец Назарий от Кокалянския манастир – на един млад архимандрит, решил да придаде „по-голяма тържественост” на дните около Възкресение Христово, като докара в „Св.Александър Невски” цяла гвардейска рота (с шапки с пера на главите в храма) и строена в шпалир в наоса, докато в него се извършва (на Разпети петък) Опелото Христово. В добавка към тия „дванайсет легиона” пред самия храм, при изнасянето на св. Плащаница за литията е била, както разбрах, строена и военна духова музика, изпълнила траурния марш на Шопен и… патриотичната „Вий жертва паднахте”.
Мъча се да разбера добрите намерения на младия архимандрит. Той сигурно е искал да придаде най-сетне и на (обичайно неглижирания, но органично свързан с Пасхата) ден на Христовото Разпятие, полагащото му се значение. И как е намерил за подходящо да го извърши? Като приравни кръстната смърт на Господа с отдаването на последна почит към починал генерал или държавен глава. Като „вмести” църковното последование в канона на държавния протокол. В края на краищата – най-вероятно си е мислел младият архимандрит – Христос не е никак по-малък от някой заслужил държавник, макар десетилетия наред да бе поставян сякаш по-долу от такъв род люде.
Но именно във връзка с тези негови мисли трябва да си дадем сметка, че в Църквата освен добрите намерения е важен и духовният опит, който – нека си позволя да кажа на архимандрита – е „тънка работа” и ако не го притежаваш в нужната степен, просто няма да усетиш разминаването с дълбинната (неформулирана, но ясна за съвестта) норма. Защото тъкмо духовният опит в случая ни сигнализира: желанието за възвисяването на фигурата на Господа постига тук, колкото и парадоксално да изглежда, точно обратният на намерението ефект. Гвардейската рота на погребението на Господа, изпълнението на националния траурен марш „Вий жертва паднахте” на Божието погребение, транспонира фигурата на Христос в каноните на държавния протокол, „извисява” я до мащаба на военоначалниците на една национална армия или до мащаба на държавните глави и по този именно начин я… принизява.
Защото Христос наистина не е никак по-малък от един президент или цар, от един генерал-полковник (или дори армейски генерал), но същевременно е толкова по-голям от всеки един от тях, че почитането Му по изискванията на техния протокол вместо да Го възвисява, Го принизява. Или още по-точно: принизява Го именно с „възвисяването” Му до…президент, цар или генерал.
Искам да припомня на младия архимандрит парадоксалния начин, по който в Библията ни се представя все-превишаващата висота и мощ на Божието присъствие (и която, за сведение на длъжния да е учил това в периода на богословското си образование духовник, се нарича „апофаза”: утвърждение чрез отрицание). Така например в Трета книга на Царствата, на св. прор. Илия (бягащ от ръката на нечестивата Йезавел и укриващ се дълбоко в планина Хорив) е казано следното: „…излез и застани на планината пред лицето Господне; и ето, Господ ще мине, и голям и силен вятър, който цепи планини и събаря скали пред Господа; но не във вятъра е Господ; след вятъра – земетръс, но не в земетръса е Господ; след земетръса – огън, но не в огъня е Господ; след огъня – лъх от тих вятър и там е Господ” (3 Цар. 19:11-12). Трябва да се види парадоксалното представяне на все превъзходството на Божието присъствие тук. То, както се вижда, бива представено чрез постъпателното възрастване на мощта на определени сили, които обаче все не „вместват” и не „вместват” Господа, за да приключи в „лъх от тих вятър”.
Нека се изразя така: духовно-естетическото сетиво на Църквата възприема спонтанно безпогрешността на този библейски начин на представяне на Бога и безусловно отхвърля като неподобаващ за представянето на Неговото превъзходство, традиционно логичния. Само че такова духовно-естетическо сетиво трябва да бъде налице.
А у младия архимандрит то очевидно (все още) не е достатъчно развито, защото упорството му да „вклещи” Христос в тясната (за Него) рамка на държавно-националния протокол, е продължила и в нощта на самото Възкресение. Отново е имало гвардейска рота, отново духова музика – този път изпълняваща…”Тих бял Дунав” (както се пошегува мой приятел – дали това не е бил някакъв „закодиран” поздрав към Русенската епархия), а също и – това вече чухме в цяла София – заря с фойерверки. Да, много празнично. Не като по времето на комунизма – сигурно си е мислел духовникът (впоследствие го и каза в едно телевизионно студио). Само че заглушаваше църковните камбани, които макар и по-малко гръмки от салютите са по-силни за църковното ухо. И най-вече – попречи на богомолците от много храмове, излезли в този момент на литийното шествие да чуят ясно възкресното Евангелие, което се чете тъкмо около този момент. Отново, следователно, напън за „възвисяване” на Възкресението, довело до неговото принизяване – до, да речем „Нова година” (и без това мнозина от „христолюбивия български народ” смятат, че Възкресението се състоява и приключва в 12 часа). Или, може би, до 1 май, съвпаднал тази година с църковния празник.
Разбира се, аз също чух на следващия ден обясненията на архимандрита и коментарите на „дежурните” фейсбук-мъдреци: че заря за Великден редовно имало и на други места по света („миналата година бяхме на Корфу и каква заря имаше там”, „в Гърция, където хората са много по-набожни зарята е нещо привично” и т.н. и т.н.). Ще кажа следното – това, че нещо се прави и „там”, „извън България”, не го прави автоматично нито подобаващо, нито оправдано. Становището ми за „зарите” в Гърция на Великден е абсолютно същото, както за зарята на архимандрита в София: това е нелеп опит за възвисяване, който постига принизяване. Толкоз.
Колкото до обяснението на архимандрита, че присъствието на „христолюбивото войнство” на големи църковни празници – както е било задължително преди 9.09.1944 г. – трябвало най-сетне да се възстанови, аз имам друго мнение. Въобще не е вярно, че абсолютно всичко, имало място преди тази фатална дата в Българската църква, е било безупречно и непременно днес, при съвършено изменилата се църковна ситуация, трябва да се възстанови в неговия тогавашен вид. Аз пък намирам, че задължителното „ходене на църква” на висшия офицерски състав на българската армия преди 9.09.1944 г. (защото то наистина е било протоколно-задължително за големите празници) е по-скоро дан на тогавашния църковен национализъм (последица и от българската схизма) и неблагообразна проява на силната казионност на Църквата ни имала място в онзи период. „Църква” и „българщина”, „Православие” и „държава” са били сраснати в значителна степен тогава (това трябва да се признае), което, по парадокс, видим навсякъде, където Църквата е казионализирана, води до духовна слабост на църковността като такава; превръща Църквата от мистериална общност в национален декор, в идеология, придаваща на (съответния) национализъм квази-свещени и фантасмагорични-месиански черти.
Опасното приближаване на Църквата до „меча на Кесаря”, до меча на светската сила, никога не е прибавяло сила към Църквата като Църква. Напротив – отнемало е от силата й. Както, впрочем, е станало още в изначалието, когато Петър, посягайки към ножа в Гетсиманската градина, всъщност е заплашил „сбъдването на Писанията”, а не е помагал на Господа.
Днес църковната ситуация в България е коренно променена. След преминаването през „долината на смъртната сянка” на комунистическите гонения, Църквата излиза на отсрещния бряг на Червеното море като съхранения в „Египет на робството” духовен антидот на казионния фараонизъм и се изпълва с люде, които искат да съхранят и спасят в нея душите си от всяка идололатрия, а не „българщината” от всеки „либерализъм”. В тази ситуация (която младият архимандрит – ако би имал духовния опит, за който говорих по-горе – би трябвало да вижда и в която да разполага пастирските си задачи) възстановяването на присъствието на „христолюбивото войнство” на националната символика и всякакъв „тих” и „бял” Дунав, е – нека ми бъде простено за думата – глупашки анахронизъм. Въпреки църковната формула никакво „христолюбиво войнство”, като корпорация в България вече няма (макар сигурно да има христолюбиви люде, по професия военни), точно така, както никакъв „благочестив и православен български народ” не е исторически наличен. Има, разбира се, благочестив и православен народ в България, но няма (и може би, слава Богу) априорно православен „български народ”. Ето защо анахронизиращите напъни на младия архимандрит – впрочем достатъчно известен с вкуса си към византийска зрелищност – също са неприемливи.
Нека оставим Църквата и Пасхата (вече не преследвани и гонени) на хората от различни професии, които идват в тях самостоятелно или по „домове” (семейства), и не вкарваме в тях никого под строй, с маршировка и духова музика. Нека значи отдадем пълно доверие на словесния звън на камбаните и камбанния звън на евангелското слово.
