Преди три десетилетия при разкопки в ранносредновековното градище при с. Микулчице (средновековният моравски Велехрад) в района на Бърно, е открит гроб на висш духовник. Според известния чешки археолог проф. Зденек Кланица там е погребан св. Методий. Ето откъси от неговата книга, издадена от ИК „Изток-Запад”.

Вестта за важното археологическо откритие намира отзвук сред българската общност в Чехия. До 2000 г. спорадично, а от началото на новото хилядолетие – неизменно, на 11 или 24 май пред един голям кръст в красивия археологически резерват Микулчице се събират българи от Чехия, както и от Словакия, Австрия, Унгария, Полша, Румъния и други страни, гости от България. На 24 май 2009 г. в Микулчице тържествено е открит паметник на Светите братя, дело на даровития скулптор Емил Венков.

В България изследванията на проф. Кланица са известни на ограничен кръг специалисти, отбелязва редакторът на книгата проф. Пламен Павлов. „Няма съмнение, че те заслужават да бъдат представени на широката общественост. За нас, българите, световноисторическото дело на Светите братя Кирил и Методий е една от нашите културно-национални характеристики – и в обществен, а дори и в личен план! Затова българското издание на монографията на проф. Зденек Кланица е своеобразно културно събитие – акт, който ни среща с една непозната светиня, с едно сакрално място, което пази историческата памет за равноапостолния първоучител Методий и неговия безсмъртен дух.”

Проф. д-р Пламен Павлов, научен редактор на книгата:

Методий е орисан да си остане завинаги „в сянката“ на своя любим, гениален по-малък брат, да бъде по правило „вторият“. От векове негласно е прието, независимо дали се признава или не, че водещата фигура е Константин-Кирил – създателят на нашето „азбуки“, радикалният поборник за равноправието на езика и книжнината.

Няма как, а и няма смисъл тази представа да бъде променяна и отричана. Следва да се запитаме обаче защо е станало така? И дали решаващата заслуга за присъденото „по право“ първенство на Кирил не е именно на Методий? На неговите  монашеска скромност, човешка обективност и неизмерима тъга по обичния брат, преждевременно напуснал този грешен свят… Не бива да забравяме нещо, което е основополагащо – култът към св. Константин-Кирил се формира по-рано от този към Методий, и то „под диктовката“ на същия Методий. Архиепископът на Великоморавия, по-големият брат, човекът, който е бил призван да се грижи, да наставлява, да пази по-малкия…

… Ако Кириловият живот е на озарения от жаждата за знания средновековен „вундеркинд“, ученолюбив юноша, млад учен и „философ“ (преподавател), на отдаден на книгите творец, то по-големият брат съвсем не е живял толкова хармонично… Той познава радостите, изкушенията и грижите на семейния живот, благополучието на аристократа, отговорността на държавните интереси, дори „опиума“ на светската власт, и то на млади години! Методий е преживял и пълната противоположност на всичко това – духовното самоотричане на монаха, отдадеността в името на другите, на тяхното душевно спасение…

„Тайната на гроба на Методий, моравски архиепископ”, Зденек Кланица, ИК „Изток-Запад”, 2014 г., превод от чешки Нина Жечева-Увирова, 10 лв.

Увод

Всяка година чешкият народ отбелязва два големи празника – 5 юли, Деня на славянските апостоли Св.Св. Кирил и Методий, и 6 юли, Деня на изгарянето на нашия национален герой проповедника-реформатор Ян Хус. Tези два празника са израз на дълбоките исторически и духовни традиции на чешкия народ в Чехия и Моравия. Интересно е, че тези традиции почти винаги са имали защитна функция (Копецки 1965, 574) не само в религиозен аспект, а преди всичко като апология на културната, езиковата и народната самобитност. В тази връзка заслужава да спомена Чешка хроника от 1537 г., чийто автор свещеник Бохуслав Билейовски счита, че утраквизмът като явление е бил въведен още от Методий в религиозното обучение. Тези възгледи задълбочено са разгледани от Павел Странски в неговата „Respublica Bojema“, издадена през 1634 и 1643 г. в Лайден. Истинската славянска религиозна проповед от Кирило-Методиево време, казва авторът, винаги се е противопоставяла на католическия Рим. Чак след тази подкрепа на Странски идеите на Билейовски намериха широк оглас. Даже и самият Ян Амос Коменски е търсил произхода на богослужебното слово при Кирил и Методий (Рансдорф 1993, 14).

Паметта на всяка значима личност често се свързва и с почитане мястото на неговото погребение. Учителят Ян Хус няма гроб – пепелта му е била разпръсната в река Рейн. Гробът на Константин-Кирил Философ, починал на 14 февруари 869 г., се намира отдясно на олтара в църквата „Сан Клементе“ в Рим. Отдавна обаче се търси мястото, където е бил погребан първият моравски архиепископ Методий (относно проблема около неговото канонизиране за светец писа Р. Вечерка през 1965 г. „Мащабните археологически проучвания на историческите места в земите, обитавани преди векове от славяните, ни разкриха славянската общност в нова светлина.“ (Станя, 1972, 109). Проф. Поулик, доктор на науките, е написал по-подробно, но в същия дух: „След 1945 г. у нас започна всеобщ разцвет не само на стопанската дейност, но и на науката, която стана неразделна част от съвременната историческа епоха на чешкия и словенския народ“ (Поулик 1975, 12)…

Б. Трънка – директор на основното училище в Микулчице, сигурно не е предполагал какви последици ще имат неговите писма до Чехословашката академия на науките. През 1953 г. той пише, че в местността „Вали“ до Микулчице сигурно има ценни находки и че на този обект трябва да се обърне сериозно внимание. Проф. Поулик, доктор на науките, пристига там на 16 август 1954 г., първоначално смятайки, че градището не принадлежи към великоморавското наследство, а е от по-ново време. Въпреки отрицателното мнение на водещи моравски археолози, той започна щателно проучване, резултатите от което вече са записани в световната история. Рядко се намират някъде такива благоприятни условия за мащабни разкопки и систематично изследване на останките от такова компактно славянско поселение от VІІІ–Х в.

Поради промяна в интересите на микулчишките изследователи след 1989 г., моето участие в локалния трудов процес приключи след 30-годишна работа. Не бих споменавал за това, но този факт има пряка връзка с предлагания труд. Напускането на Микулчице ми предостави много свободно време; то ме освободи (въпреки че тогава това съвсем не ми пречеше) от задълженията ми към честите официални и неофициални посещения, от администриране, свързано с комплексно оценяване на сътрудниците, от всевъзможни организационни въпроси, поставяни от Археологическия институт в Бърно, и най-вече от ежегодния наплив на бригадири в Микулчице. На бригадирите обаче съм много благодарен, защото без тях не би било възможно осъществяването на разкопките. Накратко – новите условия за работа ми донесоха несравнимо повече време за истинската наука, въпреки че междувременно подготвях и изнасях лекции по археология на студенти от Философския факултет при Масариковия университет. Изследвайки темата за архитектурните паметници във владенията на Византийската империя, и по-спе­циално в периферията ѝ в Северна Африка и в земите на днешна Македония, се сетих за един интересен факт. При проучването на базиликата в Микулчице през 1957 г., в центъра на главния кораб на храма бе намерен един особен предмет, на който никой освен мен не обърна внимание и никой не се заинтересува да определи неговото предназначение. Приличаше на дървен постамент на някакъв по-голям паметник или на основа на колона. Неведнъж съм виждал по снимките на рухнали византийски базилики същия предмет, и то в запазено състояние – ставаше дума явно за олтар или по-точно за поставка в олтара. Помислих си, че в Микулчице може би това са останки на иконостас, въпреки че не приличаше на прекрасните иконостаси в славянските храмове, които винаги са ме впечетлявали по време на моите посещения в Русия. Съмнението ми за възможния иконостас споделих пред журналисти и за мой ужас те публикуваха тези мои разсъждения. Това беше много неприятно, защото бях изказал просто една хипотеза… Но и моите опоненти не знаеха повече.

В началото на 90-те години публикувах статии, касаещи загадката на гроба на архиепископ Методий. Едно от първите интервюта на тази тема проведе с мен и отпечата във вестник „Наша правда“ (май 1992 г.) моят добър приятел Милош Кратки. Последваха статии в „Земеделски вестник“, някои от тях съм посочил в списъка с публикациите. Общо взето отзвукът в печата беше по-слаб от този при честването на годишнината от смъртта на архиепископ Методий през 1985 г. Но читателите не бяха равнодушни към съдбата на архиепископа, към съдбата на един от основоположниците на славянската култура. При тези обстоятелства в нашия научен печат се надигнаха критични гласове, които с твърди аргументи изразяваха пълно несъгласие с моята хипотеза за олтар в средата на базиликата. Колегите обаче не успяха да ме разубедят и аз продължих да размишлявам над вътрешното пространство на базиликата. Действително, олтар в центъра на базилика – това бе нещо ново, което съвсем променяше статуквото. От писмените източници знаем, че Методий е бил погребан вляво зад олтара, а точно на това място се намираше гроб номер 580. За него съм говорил в свой доклад пред духовенството в Храдец Кралове през 1985 г. Тогава подчертах, че тъй като гробът се намира на най-почетното място в храма, следователно това ще да е бил гроб на някоя много важна личност от моравския нобилитет, принадлежащ към базиликата. В последно време някои мои колеги ми отправиха критични бележки за тогавашното ми изказване, но по онова време аз още не смятах, че тази личност може да е бил самият архиепископ. Както всички останали, и аз предполагах, че олтарът следва да се търси само в абсидата. Това становище поддържаше с целия си авторитет и проф. Й. Поулик (1975, 77).

И все пак, олтар по средата на кораба? Оттогава започнах да мисля за погребания в гроб 580 в съвсем друга светлина. После дойде едно важно откритие. Забелязах, че върху находките от гроб 580 няколко пъти се повтаря изображението на много интересен кръст: неговите рамене завършваха с особен тричленен елемент. Дотогава никой не бе споменавал за това. Същият кръст открих и върху литургическата дреха на архиепископа Методий, изографисан на старинна икона, намираща се в Рилския манастир в България. Това не би трябвало да означава нещо особено, но върху дрехата на стоящия до него Константин-Кирил има съвсем обикновен кръст.

Макар че вече 15 години не взимам пряко участие при проучвателните работи в Микулчице, въпреки всичко аз се чувствам задължен да не се отказвам от публикуването на познанията, които съм събрал като заместник-ръководител на изследователските работи през 1962–1974 г. и после като ръководител в периода 1975–1985 г. Тук искам да изкажа благодарността си към проф. Поулик, който ръководеше проучването на базиликата за това, че ми повери разработването и публикуването на резултатите от това проучване, в което и аз взех участие като копач, чертожник и документалист – най-напред като обикновен студент трета година археология. Бях на мнение, че въпросът за намирането на центъра или „столицата“ на Велика Моравия е интересна проблематика, макар и не толкова важна. В началните периоди на нашата археология това бе принципен въпрос, тъй като беше свързан с престижа на учени, занимаващи се с отделните местонахождения. Доц. В. Хруби, доктор на науките, се стараеше да докаже, че центърът на Велика Моравия е било Старе Место до Ухерске Храдище; проф. Поулик пък настояваше това да бъде Микулчице. Според мнението на проф. Щ. Шмалик (1994, 19) седалището на Светополк е била Нитра.

Днешната модерна наука си поставя други въпроси (срв. Мержински 2006, 344–346). Ако успеем – което и искаме – да не затъваме в безсмислени препирни, виждането ни по тази проблематика ще е различно. Знаем, че дефиницията на „столица“ и „граница“ са термини от по-ново време и носят друго съдържание в сравнение с това, което са имали през ІХ в. Нали и Карл Велики е пътувал от една територия към друга, защото не е било възможно да изхрани дружината си на едно и също място – още повече, че тогава не е имало продоволствено снабдяване на войската!

Разсъждения върху толкова обширна тема като къде е била столицата или центъра на Велика Моравия би трябвало да заеме страници на по-голям труд, отколкото е тази книжка, адресирана към широк кръг читатели. Не са малко учените, които са се занимавали с този въпрос. Така например доц. П. Галушка, кандидат на науките, завеждащ проучванията в Ухерске Храдище и неговата околност, и последовател на доктора на науките доц. В. Хруби, твърди в своята монография, че християнският център на Велика Моравия се е намирал в Сади до Ухерске Храдище. Не бива да подценяваме неговата аргументация. По-опасен е обаче фактът, че в днешно време доста спорно откъм научна гледна точка се разпространяват съмнения дали земите на Морава са се простирали край левия приток на Дунава в района над Древен Довине или край десния приток на Дунав при сръбския Смедереве, или пък някъде другаде (М. Егерс, 1995). Егерс не е единственият, който полага големи, но според мен напразни усилия да постави под съмнение археологическите находки от времето на Велика Моравия. Убедителните критики към тази особена насока (Д. Трещик, 1996, 86–93, Мержински, 2006, 746–747) ме избавят от задължението да я анализирам. Тук вече не е достатъчно да се позоваваме на приликите между археологически и писмени извори, не стига и свидетелството от „Анали на Франкската империя“, където се посочва местонахождението на Моравия в съседство с Чехия, не стига и писаното в Ксантенските анали за моравците като съседи на баварците при Дунава. Не е достатъчна и картографската картина, посочваща местата на археологическите находки, при което в рамките на тогавашната Средна Европа най-голямата вероятна концентрация на мощ е била в местността над сливането на река Морава с река Дийе. Но… вече трябва да пристъпим към изясняване на въпроса около гроба на архиепископ Методий.

От гледна точка на археологията отговорът всъщност е ясен. Архиепископ Методий със сигурност е бил погребан в църковния център на Велика Моравия. За това е писал и говорил Имре Боба (1973, 393), за това съвсем категорично свидетелстват писмените източници, с които разполагаме. Главният храм на Велика Моравия можем да търсим в земите, където в продължение на 50 години са извършвани археологически разкопки (Поулик, Хроповски, 1985). Става дума преди всичко за три известни района до река Морава – Микулчице, Старе место до Ухерске Храдище и Поханско до Брецлав. Към тях можем да добавим Нитра, и в последно време – Оломоуц. Според мен в Моравия няма повече терени с неразкрити следи от мисии на Кирил и Методий. За център на Велика Моравия можем да определим едно от посочените места (Навара, 2000, Худец, 1994, Попович, 1975). Най-вероятно това е Микулчице, където са открити най-много строежи от ІХ в. – както църковни, така и с друго предназначение. Там е и най-голямата концентрация на находки и следи от обитаване. Не е случайно, че именно там се е извисявала най-голямата досега разкрита великоморавска трикорабна базилика (Поулик, 1960, 1975). Съвсем логично е, че центърът на Велика Моравия трябва да е бил там, където е погребан архиепископ Методий. Можем ли обаче да намерим сериозен отговор на въпроса къде е било това място? Ще се опитам да сторя това в по-достъпна форма върху следващите страници.

Бързата разпродажба на първото издание на моя труд, съдържащ донякъде провокационно третиране на проблема около Методиевия гроб, ме наведе към размисъл (Кланица, 1994 А). От сърце благодаря на читателите за техния голям интерес към интригата, която само на пръв поглед е отдалечена от днешното време. Неотдавна много ме зарадва спонтанен жест на група жители от областа Ходонин. Същите решили да почетат паметта на Методий по начин, който никога не бих могъл да измисля. Бяха вдъхновени от моето описание на лилиевообразния кръст – като символ на първия архиепископ. Помолиха ме за съвет. През януари 2004 г. събрах и пратих по факс на г-н Зелинка всички материали, отнасящи се към този кръст. Роди се чудно дело с автор знаменития скулптор Зелинка от Ратишковице, изработен от 188-годишен дъб. Дървото е било посадено през 1826 г., т.е. 1000 години от рождението на Константин-Кирил. На 4 юли 2004 г. в навечерието на празника на солунските братя беше открит този 7-метров монумент, коронясан с лилиевообразен кръст, издигнат върху най-високия хълм в Долноморавската до­лина.

Неслучайно е казано, че историята е учителка на живота. Добре информираният чешки, моравски, силезийски и даже словашки читател се обръща с доверие към научно доказани и проверени в практиката факти. От времето на първата ми публикация (Кланица, 1994 А) станаха известни промени в научната оценка около местонахождението на гроба на Методий. Радвам се, че успях да отклоня някои мои колеги от поддръжката им на маргинални схващания за културата в Древна Моравия. Съжалявам, че така и не можа да се проведе сериозна научна дискусия, която исках да предизвикам със статията си в списанието „Mediaevalia Historica Bohemica“ (Кланица, 1993 А). Жалко, че по време на началната еуфория в полемика се включиха и автори, имащи друга мотивация, а не да допринесат за осветляването на въпросния научен въпрос (Марек, 1993). Това стана ясно и от тяхната оценка на моята публикация, още повече че бяха намесени и неуместни политически внушения (Лутовски, 1995, 152). По-голямата част от първоначалния отзвук не бе насочена към същината на проблема. Не се дискутираха най-важните индикации, както и кръстът с лилиевиден завършек на раменете, повтарящ се в най-различни варианти върху предмети от главната микулчишка гробница и който виждаме върху изографисания образ на Методий в България и в Рим. Не бяха оспорени и други аргументи, които представих в подкрепа на моята хипотеза, че св. Методий е бил първоначално погребан в гроб номер 580-ти на гробница XVI – на най-почетното място на главния кораб на най-голямата досега позната от времето на Велика Моравия църква. Същевременно искам да подчертая, че все още има редица неизяснени въпроси и че не всичко е в подкрепа на моята хипотеза. Надявам се, че тепърва ще се проведе солидна дискусия по този интересен въпрос. Очак­вам я с нетърпение, защото освен повърхностни критики от професионална гледна точка се появиха и много вещи и подробни научни анализи (Алеш, 1995, 79–85, 105–110; Межински, 2003, 151–176, 2006, 762–809). Много съм благодарен на споменатите автори за критичните анализи, защото те могат да послужат като сериозна база на една бъдеща дискусия. Смятам, че читателят трябва да бъде колкото е възможно по-подробно информиран за сегашното състояние на становищата по темата. Точно поради това ме занимават не само положителните, но и отрицателните публикации, които прилагам в заключението си. Изненада ме становището на група опоненти, че Методий не е бил толкова важна личност, че не е бил велможа и че в гроба му не би могло да бъде положен нито меч или брадва, нито пък съд със светена вода. Съсредоточаваха вниманието върху находките в гроб 580, че „в него е имало обков на ведро“, което „показва повече езически, отколкото християнски черти“. Само че намереният обков не е бил на обикновено ведро, а е луксозен за времето съд с метална обшивка и с голям кръст върху капака му (ил. 50). Проф. Унгер (1994, 21) не е убеден, че инвентарът от гроб 580 доказва погребението на духовник. Вероятно представата за образа на архиепископ от ІХ в. подсъзнателно се слива в мислите на някои изследователи с образа на такъв от днешно време (Кланица, 1995). Смятат, че тъй като през ХХ в. един архиепископ не носи меч – същото положение е било и през IX в.

Относно инвентара в гроб 580 възникна един проблем. Й. Коща (2005, 172) описва в своя публикация меч, върху чието острие имало необичаен знак – равнораменен кръст, вписан в кръг. За този знак върху меча е писал преди 40 години Л. Паго (1966, табл. 42:1), което Коща не споменава. Според Паго този меч произхожда от „гробница на велможа, намираща се до трикорабната църква“ –„aus einer Furstengruft bei der dreischiffigen Kirche“ (Паго, 1966, 65–66, табл. 42), т.е. от гроб, извън базиликата. Не искам да подценявам твърденията на Паго и на Коща, още повече че Паго е ползвал материали от проучванията на базиликата, в които сам е участвал. Тук нямам намерение да описвам колко пъстра и разнородна е била групата високопоставени лица, нито пък техния начин на живот в Средновековието – от игумени и епископи чак до папите. Това би било недостойно сравняване с извънредно харизматичната личност на архиепископ Методий. Трябва да отчитаме особеностите на всяка епоха и да си правим съответните заключения. Това важи и за наличието на съда в гроба. Не бива априори да смятаме този артефакт за доказателство за т.нар. езически погребални практики, без да съобразим, че в онова далечно утро на християнството в съда с големия кръст върху капака е могло да има светена вода. Някои не знаят или не искат да знаят, че тогавашното „първично“ християнство е възприело немалко езически идеи, символи и ритуали (Кланица, 1985 А, Б; 1988 А). Ще приведа само един пример. В ковчега на чешкия княз Болеслав ІІ, починал на 7 февруари 999 г. и останал в историята на църквата у нас като основател на Пражката епископия, са били намерени типични езически жертвоприношения: късове говеждо, свинско и пилешко месо и даже черупки от яйца! Същото бе открито в базиликата „Св. Иржи“ на пражката крепост (Борковски, 1975, 26).

В началото на 2007 г. констатирахме, че и второто издание на книгата ми е разпродадена. Тогава с радост приех предложението на българските и на македонските медиевисти за превод на следващо издание на съответния език. Сега съм допълнил текста с повече аргументи и илюстрации. Някои промени в текста се наложиха, за да избегна евентуално политизиране на проблема. В списъка на литературата добавих някои по-нови публикации. Някои пасажи доуточних, в други пък реагирам на досегашното протичане на дискусията, за да предоставя на читателя възможност да се запознае с последното състояние на становищата, отговарящи на съвременното развитие на археологията като научна дисциплина.

Четвърта глава

Търсенето на гроба

Събирането на археологически сведения за гроба на Методий е започнало още през ХІХ в. във връзка с честването на 1000 години от пристигането на Кирил и Методий в Моравия с основната идея, че Методий е погребан във Велеград до Ухерске Храдище. Изследванията обаче показват, че най-старата църковна сграда във Велеград датира от 1205 г., т.е. повече от 300 години след смъртта на архиепископа. Въпреки това, интензивното търсене на гроба му на същото място продължило още цели десетилетия. Даже и през 1949 г. някои ентусиасти смятали, че Методий е погребан във велеградския параклис, осветен, според писмени документи на Последната вечеря през ХVІ в. Три века по-късно параклисът е преименуван с древното название „Цирилка“.

Интересен факт е, че в близост до Велеград, около 1 км източно от базиликата от ХІІІ в. има руини от съществувала още в началото на ІХ в. църква – една от най-старите у нас. Винаги съм обръщал внимание, че точно тук трябва да търсим началото на велеградската християнска традиция и се радвам, че това вече е признато. Основите на тази църква в с. Модра са открити през декември 1911 г. от Ян Невержил (ил.18), професор в Теологическия факултет при университета в град Оломоуц. Той правилно е определил датировката на църквата според начина на градеж и на архитектурното вътрешно разпределение (Невержил, 1940, 76–80). За съжаление обаче никой тогава не го е подкрепил. Против мнението му застанали тогавашните научни авторитети с аргумент, че у нас досега нищо подобно не било открито. Не били съгласни с хипотезата му и някои висши духовници, заинтересувани повече от разкопките във Велеград (Гривец, 1927 г.). Естествено, че в църквата в Модра не би могъл да бъде погребан Методий – нито зад олтара, нито на друго място е намерена следа от гроб. Но е тъжно, че на Невержил не е била призната заслугата, че е открил първата зидана великоморавска църква и че почти 30 години – както пише Й. Цибулка (1958, 29) – се е внушавало, че в това време по нашите земи такива сгради не са съществували. Заслугата за намирането на първата великоморавска църква по-късно се приписа на доц. В. Хруби, доктор на науките, който през 1949 г. разкри основите на църква в местността Вали до Старе Место (Хруби, 1955 А, Б).

Останките на Методий не са преставали да бъдат интензивно търсени във Велеград. През 1903 г. е назначена спе­циална комисия, която имала за задача да поощрява и насочва проучвания около велеградския манастир.

Още на следващата година свещеник Браздил и пощенският чиновник Чехманек от Осветиман започнали заедно с други да разкопават руините на църква върху възвишението Св. Климент, на 12 км западно от Велеград. При разкриването на основите на стара, но едва ли великоморавска църква, те намерили кости и парче изгнило дърво. Това ги навежда на мисълта, че са открили гроба на Методий и къс от неговия жезъл. Находката била положена в запечатано ковчеже в олтара на църквата в Осветиман. По-късните професионални проучвания обаче показали, че освен останките на животински кокали и дъска от ковчег, в гроба е имало кости от скелетите на най-малко четирима души. В. Ондруш, кандидат на науките, участвал през 1958 г. в разкопки на същото място, е установил, че намерените от Чехманек кости са от ХІV в., когато тук е съществувал августински манастир (Ондруш 1965).

Трескавото търсене на гроба на Методий в околностите на Ухерске Храдище продължава и през тридесетте години на ХХ в. По времето на тогавашната икономическа криза тази дейност намира широк отзвук в печата. (Нищо ново под слънцето – и днес медиите се занимават с различни теми, отклоняващи вниманието от съществените проблеми.) Във връзка с регулацията на р. Морава в Заразице, Й. Хомола публикува през 1931 г. резултатите от разкрита църква и некропол, които обозначава като катедрала в седалището на Кирил и Методий. В разпределението на сградата той посочваше място, за което написа: „В олтарната част на сградата съм взел от раздробения скелет две кости, които съхранявам като останки на Методий“. Според Ф. Прикрил Методий пък е бил погребан 4 км южно от Велеград, зад олтара на църквата в Боршице: „Неговите останки почиват тук в белия речен пясък“(Хруби, 1965, 147, срв. Ханак, 1948). На 15 юли 1932 г. в общината Осветиман, на 15 км югозападно от Велеград (Адамек, 1934), е изготвен „Паметен общински писмен документ за намерения камък, смятан за надгробен и обозначаващ гроба на Методий“. Този камък го намира през 1929 г. Клементина Мащалирова от с. Ступава, в близост до Осветиман. Същата – след като имала „видения“, започнала да копае в гората до Осветиман и в дълбочина 5 м открила споменатия камък. Върху лицевата му страна била гравирана звездичка, до нея надпис „Солун“, после кръстче, до него надпис „Велих“ и над него епископска митра. Според паметния документ на ръба на камъка се четяло: „арчибис Методеи, моли се за нас у Бога“. Всичко това е било написано на т.нар. хърватска глаголица, въведена в употреба от ХІІІ в. Относно факта, че граматиката на „надписа“ не отговаря на тази от ІХ в., не е нужно дори да споменаваме. След обширни коментари в тогавашния печат, през 1932 г. се изяснява, че за изображение на епископската митра е послужила илюстрация от много популярната тогава книга на Доленски – „История в картини“, където наред с другото имало и репродукция на страница от глаголически ръкопис от ХІV в. През януари 1934 г. в „Лидове новини“ бил поместен следният коментар: „От историческа гледна точка не е правилно да се определя като глаголица писмо, използвано 500 години по-късно. Но авторът Доленски не е подозирал, че то ще послужи някога за конструирането на надпис върху „надгробния камък“ на Методий. Фалшификаторът не е знаел, че облото глаголическо писмо се е видоизменило с течение на годините в ръбато – с остри, тесни и високи букви писмо на хърватската глаголица […] и доверчиво се е захванал за работа“(Филип, 1932). Разкриването на тази елементарна фалшификация обаче не повлияло на жителката на Ступава и още през 1960 г. тя поискала разрешение да продължи своите разкопки (Хруби, 1965, 147).

С темата около местонахождението на гроба на Методий в началото на седемдесетте години официално се заема да разнищва въпроса и научно списание. В. Хруби (1970) изхожда от предположението, че капитолният храм, за който става дума в „Житието на Методий“, и големият моравски храм, споменаван в „Проложното Житие“, са идентични с този, който е проучвал в Сади. Аргументите са следните: през втората половина на ІХ в. в тази църква се е кръщавало, защото тук са намерени останки на баптистериум. Тук е била и църковна школа, и манастир. Посочените аргументи обаче не са убедителни. Като доказателство за баптистериум служи само остатък от подова настилка. Отсъствието на кладенец също е показателно. Намерените железни столове, открити в голямо количество и в Микулчице, не са убедително доказателство за съществувала църковна школа. За съществуването на манастира Хруби съди само по факта, че северно от църквата са открити следи от по-големи селищни обекти и оловно кръстче. Надписът върху кръстчето е неясен – може да се разчете само върху увеличен гипсов отпечатък. Въпреки основателните съмнения, Хруби стига до заключението, че „църквата в Сади носи всички признаци на епископален храм и следователно можем да я приемем за катедрален храм или за голяма моравска църква“. Две години след приключването на разкопките в Сади (1959–1962), Хруби отново се връща там. В противоречие със собственото му твърдение, че „зидарията на стените на великоморавските църкви са били толкова тесни, че в тях не би могъл да се вкопае нито ковчег, камо ли пък саркофаг“, той интерпретира две загадъчни кухини с ширина 50–80 см в зидарията на Садската църква като гробни пространства. Те били разкрити вдясно зад предполагаемия олтар в основите, но след изваждане на камъка били затрупани. Нищо не било открито в тях – нито кости, нито някакви предмети. Независимо от това, Хруби продължава да настоява, че „гробът на Методий е намерен в зида на великоморавския храм в Сади до Ухерске Храдище, но в края на съществуването на Велика Моравия той бил унищожен до такава степен, че от него останали само незначителни следи, разхвърляни намясто“. Приложената фотография № 4 от находката ясно говори за какво става дума. Камъните, смятани за дъно на „гроба в зида“, не са нищо друго, освен останки на оригиналния градеж на основите на църквата. „Оставеният пълнеж на гробищната кухина“ фактически са натрошените основи в резултат от вторичното затрупване на празното пространство след изваждането на камъни. Във ватиканския вестник „Л’осерваторе Романо“ през февруари 1981 г. са поместени серия от статии на проф. И. М. Весели, участник при разкопките в Сади заедно с В. Хруби. Същият е присъствал и на заседанието на археологическата комисия, обсъждала зидарията в южната част на останките от великоморавската църква в Сади (Хруби, 1970, 91–92). На 13 февруари 1981 г. Весели съобщава във в-к „Л’осерваторе Романо“, че е намерен гробът на Методий в Сади до Ухерске Храдище. В качеството си на главен археолог на Ватикана, той е отговарял за оповестяване на резултатите от проведените археологически разкопки пред Йоан Павел II – първият папа от славянски произход. Към големите му научни заслуги, на Весели се приписва откриването на вероятния гроб на св. Петър. Известни са интересите му за началните етапи на християнството в Моравия; автор е и на поредица книги – една от тях (Весели, 1985) той ми подари на симпозиума в Прилеп на 3 октомври 1986 г., където и аз изнесох доклад. Въпреки, че в много неща сме на еднакво мнение, становището ни в определяне на мястото, където е бил погребан Методий, е различно.

С присъщата си скромност проф. Й. М. Весели желае да убеди обществеността и лично мен, че не е негова главната заслуга при разкриването на митрополитския храм в Сади. Неговата книга (1989) е написана с любов и познания. Не искам да засегна нейния автор с полемика, но все пак трябва да се изкажа, защото към това ме призова самият Весели (1989, 81). В средата на 80-те години и аз бях на мнение, че по въпроса за гроба не можем да кажем нищо определено. Не бях убеден с точност къде би могло Методий да е погребан. До възможното решение стигнах по-късно – в края на 1991 и началото на 1992 г., но за това ще говорим по-късно. Тук смятам за свой дълг да отговоря на поставения в книгата на проф. Весели въпрос (Весели, 1989, 73) откъде знам, че Хруби е търсил гроба на Методий отдясно зад олтара по препоръка на самия Весели. Трябва да кажа, че до откриването на т.нар. Княжеска палата в Старе Место с Хруби бях в много добри отношения. Той бе мой учител и аз много ценях неговите трудове. Затова ми беше крайно неприятно да опровергавам някои интерпретации в печата, появили се на 6 октомври 1982 г. Искам да отбележа, че Хруби никога не е криел, че се е съветвал с Й. М. Весели, който тогава бе негова опора по време на проучвателните работи в Сади. Той се консултираше с него не само по проблеми от техническо естество при разкопките, но и по чисто научни проблеми. В научните среди се знае, че Й. М. Весели има други виждания относно лявата страна на презвитериума. За това достатъчно подробно е писал и В. Хруби (1970, 89). Но търсенето на Методиевия гроб в Сади тогава още не бе приключило.

В първата си археологическа публикация Й. Застера (1986) е стигнал до заключението, че ротондата „Св. Екатерина“ в Зноймо, построена пред първия отбранителен крепостен вал, е била главният храм на Велика Моравия и мавзолей на моравските князе. „Можем да предположим – пише Застера (1984, 17), – че даже и поради това, че архиепископ Методий вероятно сам е основал този храм, той е намерил вечния си покой в зида на абсидата отляво зад олтара на Дева Мария“. Застера подчертава, че ротондата, която носи името на св. Екатерина, първоначално е била посветена на Дева Мария. Само че мястото, посочено от него, е още по-малко, отколкото в Сади… Още през 1966 г. тук е водил проучвателни работи кандидатът на науките Б. Новотни от Археологическия институт в Бърно. Доц. Б. Клима от същия институт е изследвал ротондата и нейната околност през втората половина на 80-те години (Клима, 1993). Резултатите от неговите проучвания се различават коренно от тези на Застера. Въпреки че хипотезата на Застера тогава предизвика голям интерес, доказа се че ротондата не е великоморавски строеж. Не можем обаче да изключим, че на мястото, където тя е била построена през ХІ в., първоначално се е намирала важна култова сграда, за което съдим по вътрешното разпределение, близко до това на църквите в Хърватско. За изградената от дърво сграда не можем да кажем нищо по-подробно. Керамиката, намерена около ротондата, не е характерна за времето, през което е живял Методий. При археологическите разкопки на ротондата и на скалния масив под нея, предприети в голям мащаб и финансово подсигурени, се потвърдиха първоначалните предположения – нямаше нито великоморавски гробове, нито гробове на знатни особи от ІХ в. Така Зноймо се причисли към местата, където безрезултатно бе търсен гробът на Методий. Тези прибързани разсъждения на някои автори по въпроса за местонахождението на гроба на архиепископа не можеха да отведат другаде, освен до царството на фантазията (Беранова, 1988, 151).

Засилен интерес към гроба на Методий бе отбелязан и в Словакия. Това е съвсем естествено, защото там Кирило-Методиевата традиция е на голяма и искрена почит (Тяшки, Зрубец 1997, 158–166). Така че, за да попълним списъка на местата, където този гроб е бил търсен, трябва да добавим най-накрая и Микулчице. При разкриването на първата църква (на мястото обаче са намерени основите само на една, а не на две църковни сгради!) се е смятало, че тук трябва да се намира търсеният гроб. Тази хипотеза е подкрепена и от факта, че вляво зад олтара (при положение, че сме застанали челно към олтара) e открита необичайна пристройка с 3 скелета в нея (Цибулка 1963).

По този повод проф. Й. Поулик (1975, 77) пише, че с оглед внушителните размери на базиликата, можем да предположим, че в презвитериума има гроб – и то не съвсем обикновен. Имал е предвид толкова пъти цитирани от съвременниците му указания, повтарящи се в „Житие на Методий“ и в „Проложното Житие“, че Методий лежи в големия моравски храм, отляво в стената зад олтара. Поулик пише, че такова погребение тук е било възможно, тъй като основите на абсидата са широки почти един метър. Според него: „…не намерихме нищо. Ако гробът е бил в стената, сигурно е бил разрушен при изваждането на камъка“ (1975, 77).

След извършеното изследване днес виждаме нещата в малко по-друга светлина. Разполагаме с фотодокументация, която показва, че по време на проучването на базиликата на източната ѝ страна е имало не една, а три абсиди, които по неизвестни причини са изчезнали и е останала само една. В това няма нищо необичайно – търсенето е сложен процес. Но преди това, вляво зад предполагаемия олтар, е разкрит един много интересен мъжки гроб. Всъщност в него са положени два скелета един върху друг. По-късно погребаният – горният скелет, е по-запазен, със събрани към молитва ръце, без други находки. По-интересен е по-старият гроб № 255, който М. Костелникова причислява към главните гробове от гробището с означение „Гробница II“. Знатната особа от Моравия, погребана в гроб 255, вероятно е била приближена на франките личност, за което съдим по шпорите му, макар и обикновени. Интерес предизвика церемониалният му колан с катарама без езиче – тази функция се е изпълнявала от три двойки птици, които с малките си човчици са придържали колана на желаното място, без да има нужда да се дупчи самият ремък. Такъв начин на закопчаване откриваме и при други колани (ил. 49). В случая токàта е от позлатен бронз с дължина около 4 см. Използваната символика е забележителна и явно не е била за всекиго, защото при нейното първоначално откриване върху плочици на особени шпори от гроб 44 до първата църква, никой не им бе обърнал по-специално внимание. Аз самият забелязах особеностите върху украшенията по плочиците на шпорите чак след 10 години, публикувайки тези си наблюдения сравнително късно (Кланица, 1970 Б). Мислех, че тогавашното ми малко съобщение, изразяващо почит към Р. Турек, е вече забравено, но не съм бил прав. Открих, че набиращите известност автори на „бестселъри“ старателно са преписали от мен също както някои студенти при своите дипломни работи…

Токàта на колана от гроб 295 издава сходство с шпорите от гроб 44 със своята обшивка. За съжаление, мотивите са неясни. Главният символ на токàта са два кръста – над легналия, т.нар. Андреeвски кръст, е извезано кръстче с обикновена гръцка форма. Най-интересна аналогия несъмнено е надгробната стела от базалт, намерена от К. Кох при Мозелкерн, защото показва детайли, които при миниатюрното изображение трудно се различават. Главният кръст представлява тялото на разпнатия, неговите ръце сякаш искат да обхванат двата кръста върху напречната греда. Другите два кръста образуват мандорла^[1] около главата му, петият е върху гърдите. Стелата, произхождаща от VІІ в., вероятно е един от най-старите монументи от времето на настъпващото християнство в земите, северно от Алпите. Възможно е тази стела да показва, че разни „секти“ са се придвижвали от изток на запад. Това е един любопитен въпрос, на който следва да се обърне внимание. В действителност става дума за франкско подобие на средиземноморския оригинал, а такива могат да се открият и в древнохристиянските гробища на Египет, има ги и в Трир (Германия). Аз само посочвам известните факти, като причините и взаимозависимостите, които засега са неизяснени. Без съмнение в ранните времена на моравското християнство мъжът от гроб 295 е бил много важна личност, отколкото днес можем да допуснем. Със сигурност обаче не е бил Методий, защото символите върху токàта на колана насочват търсенето към Бургундия, край Рейн – на запад, а не на изток.

Интересен за размисъл остава фактът, че гробница в стената на абсидата – било отляво или отдясно, досега не е известно в науката, въпреки че старателно съм проучил всичко, писано досега по въпроса.

Както вече споменах, желанието ми беше първото издание на моята книга да предизвика широка дискусия за центъра на християнската култура във Велика Моравия и най-вече за местонахождението на Методиевия гроб. За съжаление това не стана, но съм доволен, че към повдигнатия въпрос се присъедини докторът на науките Ч. Станя (1996), на когото трябва да се признае голямата смелост, която той изрази към изказаните становища за разкопките в Сади (Хруби, 1970, Галушка, 1996). Цитирам точно думите му: „Позицията на Й. М. Весели към тези разкопки и трактовката, която той прави в своите трудове, според мен са неудачни и по-скоро вредят, отколкото помагат на каузата. При толкова неизяснени основи на „гробницата“ не бива да твърдим, че „гробът на Методий е намерен“. Никой критично подхождащ археолог не може да приеме това (Станя, 1996, 16).

Подробно и много предпазливо се е занимавал с търсенето на гроба на първия моравски архиепископ и Л. Галушка в своята монография за Садското възвишение (1996, 27–29; 118–125). Но и той като В. Хруби (1970) и Й. М. Весели (1989) защитава хипотезата, че св. Методий е бил погребан в презвитериума на църквата в Сади.

Към по-сериозните публикации можем да причислим резултатите от работата на антрополога Т. Дацик от Бърно (1997), който въпреки дипломатичния му подход съумява да не скрие критиката си към някои аспекти на проблема. Авторът на тези редове се запозна с труда на Т. Дацик чак след второто издание на „Тайната на гроба…“ Интересно е, че и двете публикации третират еднакво въпроса дали архиепископът е носел оръжие, въпреки че Дацик не е разполагал с потвърдени данни за наличие на меч в гроб 580 (Дацик, 1997, 81–83). Т. Дацик представя свидетелства за манипулация с находките в Сади, което наистина е нещо много сериозно. Неслучайно той завършва публикацията си така: „Вероятността да се намери гробът на Методий или по-точно неговата идентификация е общо взето минимална“ (Дацик 1997, 89).