Фентъзи
От много години в онова малко крайморско селище на юг от Бургас, където в края на август ходя на почивка, вниманието ми привлича една странна къща на самия бряг на морето. Разположена е на невисоко хълмче над алеята между двата вълнолома – на хълмчето няма никакви други постройки, а тя определено се отличава от всички околни вили и хотелчета, от които сякаш особено грижливо пази дистанция.
Къщата без съмнение се е съхранила горе от времето, когато селището все още не е било „курорт“, и макар и днес да продължава да стърчи над разстилащата се пред нея морска шир, като че ли нарочно се е обградила от всичко наоколо с гъсти, ниски храсти и високи треви. Покритият ѝ със слама покрив подчертано контрастира с обсипаните с телевизионни „чинии“ и антени, агресивно настъпващи към брега хотели.
Впечатлението за усамотеност на тази къща се налага още повече от това, че към нея не води никаква пътека и това създава у съзиращия я отдолу усещането за съзнателна и старателно пазена отчужденост, даже не само от околното пространство, но сякаш и от цялото време, което тече днес.
Макар да я виждам на хълмчето всяка година, в която идвам тук, аз не мога да се освободя от чувството, че тя е утихнала там горе в някакво съвсем, съвсем несегашно свое „сега“, незасягано както от предшествалото го, така и от предстоящото. Именно с тази си странна, но не, не мрачна, а по-скоро невъзмутимо спокойна усамотеност, къщата неизменно ме привлича, когато в края на август я съзра отново. И привлича любопитството ми още повече – дадох си сметка за това миналото лято – понеже аз всъщност никога не съм виждал хора, които да влизат, да излизат, или дори да се мяркат пред нея. От друга страна тя без съмнение не е необитаема, защото макар основите ѝ наистина да са затулени от храсти, тия храсти са добре подрязани, зад тях винаги се виждат ярки и старателно обгрижвани цветя, а пък прозорците ѝ (отдолу не може да се види какво има вътре) всякога са широко разтворени.
И ето, тъкмо миналото лято в една от редовните си късноследобедни разходки по алеята между двата вълнолома, аз изведнъж реших, че най-сетне трябва да отида до тази къща и да я видя отблизо. Много бързо обаче осъзнах трудността да осъществя това свое решение. Отначало помислих, че мога да се изкача на улицата покрай хотелите горе и оттам някак си да се спусна към къщата. Изкатерих се по стръмната каменна стълба от крайморската алея и се опитах да намеря път, който да се спуска от улицата към другата страна на хълма. Оказа се, че такъв въобще няма и аз даже не можах да се ориентирам къде точно трябва да се пада той.
Върнах се обратно долу при морето и започнах внимателно да се оглеждам няма ли все пак дори по-далеч, встрани от хълмчето където стърчеше самотната къща, някаква пътека, която да води към нея. Не, такава, убедих се скоро, въобще нямаше. Имаше пътеки, които извеждаха до вилите и хотелите над брега, но те бяха далеч настрани от къщата. Разбрах сиреч, че друг начин да се достигне до нея, освен да се тръгне направо по каменистия хълм, просто няма. Добре, попитах се, как изобщо излизат и после се прибират обратно в нея нейните обитатели? Или те въобще не излизат от там, оставайки си постоянно в нейната не-тукашност и не-сегашност, които тя така определено излъчва.
След няколко минути размисъл, колкото и да бе „авантюрно“ от моя страна, аз все пак се реших и тръгнах да се катеря по хълмчето, хлъзгайки се по камъните, подпирайки се с длани, хващайки се за сухите треви и да пълзя, да пълзя нагоре…
И ето, когато най-сетне успях да „издрапам“ до върха и се озовах пред самата къща, изведнъж почувствах или чух – да, наистина чух – невероятно звънката тишина, която буквално ме обгърна отвсякъде. Тази тишина ясно свидетелстваше, че поне в този момент в къщата едва ли има някой, но колкото и да е странно, това не просто не ме смути, но и уплахата, която до този момент съпътстваше моята „авантюра“ с изкачването отлетя напълно и напротив – обзе ме някаква изключителна ведрост, сякаш се бях озовал в пространство, в което изобщо не би могло да има враждебност, безпокойство, притеснение…
Но ето защо аз без никакво смущение направих крачка към вратата на къщата, която въпреки че бе широко отворена, съвсем не изглеждаше зееща като врата на необитаем напуснат дом. Не, тя сякаш излъчваше дори покана да пристъпиш прага ѝ. И ето – аз пристъпих, и спирайки се на него, реших да се прокашлям, за да предупредя за присъствието си, ако вътре все пак имаше някой.
…Честно казано, не очаквах онова, което последва.
Защото буквално в следващия момент от вътрешността се чуха стъпки и ето, пред мен един след друг се появиха двама изключително странни мъже. Бяха високи, с дълги до раменете напълно бели коси и облечени по направо стъписващо необичаен начин – в нещо като стигащи до глезените им конопени роби. Да, бяха изключително странни, тъй като – в първия момент не успях да си дам сметка за това – макар очевидно и двамата да бяха много, много възрастни, лицата им бяха… румени и невероятно свежи. Най-поразяващи обаче бяха очите, с които ме погледнаха. Те – това забелязах тутакси – излъчваха светлина, каквато можеше да се излъчва само от очите на съвсем млади хора, при това току-що съзрели нещо съвсем ново и невероятно, поразяващо. Какво обаче би могло да е то? Нали в този момент те чисто и просто бяха видели… мен, изправил се пред дома им? А какво чудно би могло да има в мен?
За тях обаче изглежда имаше, тъй като очите им наистина бяха буквално препълнени с някакво радостно удивление или удивена радост… Не мина и миг, след като ги бях съзрял обаче, и аз ясно осъзнах (не знам как, но го осъзнах), че тази тяхна радостна удивеност всъщност… изобщо не ги бе препълнила сега, и значи не се дължеше на моята поява, но беше… светлината на техните очи въобще. Сякаш (това също осъзнах) в тях се бе запечатала, при това от някаква дълбока отколешност, грамадната светла шир на морето – морската шир, с която въпреки че в този момент гледаха мен, те не преставаха да бъдат изпълнени.
Да, това без съмнение бяха двама много възрастни мъже, живеещи тук вероятно отдавна и същевременно (възможно ли беше?) бяха проникнати от някаква искряща… младост.
И ето, именно тази искряща младост в очите им тутакси изпари от мен първоначалното стряскане от появата им. Не обаче и озадачеността ми. Защото нали аз, припомних си, от години виждах абсолютната усамотеност на тази къща – усамотеност, както вече споменах, не просто от околното курортно пространство, но сякаш и от времето, от времето, в което тя стърчеше тук. А ето тия мъже, които никога, никога не бях съзирал отдолу, както и никога не бях виждал някой друг около къщата им, изобщо не бяха смутени от моята поява на прага им. Да, казвам, радостната удивеност, излъчваща се от очите на тези беловласи, облечени в дрехи от съвсем, съвсем друго време, въобще не беше удивеност от моята поява. Тя бе – как да се изразя – удивеност… въобще, от всичко наоколо – безначална и като че ли много, много-годишна, постоянна удивеност, в която аз чисто и просто се бях озовал в този момент.
Да, първоначалното ми учудване от вида на двамата мъже постепенно отлетя, но те и сега не престанаха да ме държат в недоумение, защото… те така и не отвърнаха с нито една дума на моя смутен поздрав. Останаха безмълвни, но почти веднага направиха изразителен приканващ жест към мен и аз видях, че ми посочват масивна дървена маса, разположена съвсем малко встрани от прага, на който ме бяха посрещнали и оградена от две също дървени пейки, именно пред които се издигаха онези плътни, грижливо подрязани храсти, които толкова пъти бях виждал отдолу. И да, продължавайки да съм в недоумение от това безмълвие на мъжете (то изобщо не променяше радостната удивеност, излъчваща се от очите им), аз отвърнах на поканата им и седнах на пейката.
…Пак без да разменят и дума с мен или един с друг, двамата първо застанаха пред масата, сетне единият, след като ми се усмихна, се обърна, влезе в къщата и след съвсем малко изнесе оттам глинена чиния с положена в нея прясно опечена риба, около която бе подредил свежи, зелени треви. Направи ми подканващ знак, подаде ми къс черен хляб и след това двамата седнаха срещу мен, продължавайки да ме гледат мълчаливо и искрящо, искрящо дружелюбно.
Сега ми се стори, че освен с радостна удивеност, очите им – вече наистина взрени в мен (но като че ли и в рибата, положена в чинията, и в повърхността на масата, и в храстите зад нея) бяха пълни и с някакъв – как да го опиша – нежно смутен, и дори сякаш изплашен, но изплашен от чудесността на всичко наоколо трепет. С този нежно-учуден и учудено-плах трепет двамата продължиха да ме гледат през цялото време, докато аз, подчинявайки се на поканата им, започнах да се угощавам с поднесеното ми.
Всъщност мисля че тъкмо от този момент нататък, самият аз, и съвсем доброволно, се потопих в мълчанието, което ни обгръщаше тук и чудно – като че ли в него престанах да усещам и … времето. Да, престанах да усещам откога съм тук с двамата белокоси мъже на масата, откога сме тук един с друг. Безмълвието помежду ни ми стана естествено и аз, повтарям, вече изобщо не чувствах колко дълго (и дълго ли въобще) продължавам да седя на тази пейка, колко дълго (и дълго ли) са срещу мен странните ми домакини…
Онова, в което потънах обаче, колкото и да ми е трудно да го изразя, аз не бих определил тъкмо като безвремие. Не, аз разбирах, че времето продължава да тече, но… като че ли не в мен и за мен, а някак си край мен – само в света наоколо и без ни най-малко да ме засяга. Защото аз ясно виждах как морската шир пред нас постепенно става по-тъмносиньо-сребриста, после как там, на хоризонта се слива с потъмняващото небе. Виждах това, но то бе – а съвсем очевидно бе и за моите домакини – именно край нас, но не и за нас, и пак казвам, като че ли изобщо не ни засягаше.
Нямаше и как да ни засяга, защото и аз, както двамата белокоси усетих, че бях започнал да се взирам със същия трепет – трепет като че ли от самото това, че въобще го докосвам с очи – във всяко листенце на храстите пред нас, във всяко извисяващо се зад тях цвете, и дори в паячето, опънало в този момент между стъблата своята трептяща паяжина… А безкрайното море отпред се вливаше, вливаше и изпълваше очите ни.
И ето след час ли, след два ли, след три, без никой от трима ни да направи някакъв знак, ние се изправихме, беловласите мъже ми кимнаха с неизменила се ни на йота искряща радостна удивеност, обърнаха се и поеха през отворената врата към вече смрачилата се вътрешност на къщата.
…Само миг преди да се обърна, за да си тръгна и аз, ми се стори, че съзрях някъде там, в дъното вътре силует, който, дадох си сметка, до този момент изобщо не бях забелязал. Той обаче – почувствах го ясно – не се бе изправил там сега, но изглежда бе стоял в полумрака и през цялото време на моето гостуване. Не беше ли значи той… третият от обитателите на тази странна къща?
…Как съм се озовал отново на алеята между двата вълнолома аз по никакъв начин не бих могъл да си спомня, но преди да поема по нея, вдигнах още веднъж очи към хълмчето, където продължаваше да стърчи, вече обвита в мрак, старателно усамотена от всичко наоколо, и да – сякаш и от времето, в което я виждах – къщата, в която допреди малко бях седял…
След няколко метра усетих до мен в тъмнината да крачи някой и преди да успея да се обърна, чух глас (колко време не бях чувал такъв, дадох си сметка).
– Аз съм, – изрече гласът – онзи, чийто силует ти се стори че виждаш във вътрешността на къщата, преди да си тръгнеш от нея. И да, нека ти кажа, че аз наистина обитавам там през всичките години откакто ти започна да я забелязваш в края на всяко лято на хълмчето и даже съм в нея от много, много по-отдавна. В нея съм, защото съм натоварен да пазя нейните, както видя, уникални обитатели, които в днешния свят се срещат вече крайно, крайно рядко. И ето, сега ще се опитам да ти обясня какво всъщност представляват те.
Ще ти кажа отначало, че там горе, откъдето съм изпратен при тях, ги наричаме „допотопните хора“. Не обаче в онзи смисъл, с който обичайно е започнало да се употребява това определение между вас, сиреч – хората от много, много далечното, незапомненото минало на историята, но в смисъл, че и днес тоя род люде (повтарям ти, срещащи се вече крайно рядко) са много близки до онези, които са живели именно във времената преди Потопа. А би трябвало да ти е правило впечатление при четенето на Библията какво се казва там за тия хора, какво и до ден днешен учудва в разказваното за тях. Да, спомни си, че за всички тях се твърди, че са живели… стотици години. Че са живели по седем, по осем, и дори по деветстотин години. Разбира се, днес вие смятате това за легенди, за митическо преувеличение. Трябва да ти кажа обаче, че това съвсем не е така. Ония хора наистина, наистина са живели много дълго – да, не безкрайно, защото във времето, в което след грехопадението всички човеци са започнали да живеят, безкрайният, именно без-крайният живот би бил по-скоро нещо непосилно. Живели са обаче много дълго и това е било не защото са имали някакви особени, отличаващи ги от вас природни качества. Не, причината за удивителното им дълголетие е съвсем друга, и аз ще се помъча да ти обясня в какво собствено се състои тя.
… Силуетът, крачещ в тъмнината до мен забави ход, замълча за миг-два и след това гласът му зазвуча отново:
– Всъщност работата е в това, че хората, живели преди Потопа все още са живели сътворения от Бога свят по един начин, по който вие отдавна вече не го живеете и от който от поколения насам не само повсеместно и дълбоко сте се отчуждили, но даже трудно можете и да си го представите. Прочее, казано съвсем кратко, онези хора все още са живели Божието творение, светът – същият в който живеете и вие – с подобаващото, и, колкото и странно да ти прозвучи, естественото за него постоянно удивление. Защото ще ти кажа, че естественото, именно естественото за живеенето на този свят, а и буквално на всичко в него е именно дълбокото, смаяното и да, непрекратимото удивление от него. Защо ли – ще ме попиташ. Ами дай си сметка, понеже както казват си философ и значи най-малкото би могъл, размисляйки да достигнеш до разбирането му – че светът, в който ви е дадено да живеете действително първо и преди всичко е нещо… абсолютно удивително и дори невероятно! Всъщност, даже онова в него, което в определен момент би могло да започне да ви се струва привично – „нормално“, както се изразявате, преди това (а значи и в същността си) е такова, вътре в една абсолютна и наистина недоумяема удивителност.
Силуетът до мен спря пред една издаваща се навътре в морето боруна, в която тази вечер вълните се плискаха кротко. Спрях до него и аз.
– Това, което ти казвам е точно така, – продължи гласът му, – защото няма ли да се съгласиш тъкмо като човек, който твърди, че може да мисли философски, че за да е, за да го има изобщо, което и да било нещо от обграждащото ви тук, за него трябва да са се изпълнили определени… условия. А това пък е така, понеже – съгласи се – нищо, нищо, което въобще би могъл да си помислиш, всъщност не е тук по необходимост или както казвате – „напълно естествено“. Дори ето това грамадно и прадревно море насреща ни, помисли си, го има днес, защото за него са се изпълнили определени условия, които са задължителни, за да се яви то тук и вашата наука може да ги посочи съвсем конкретно. Но пак същата ваша наука не би могла да отрече, че тези условия, които посочва, на свой ред не съществуват по необходимост. И те са – има ги, защото зад тях пък е трябвало да се окажат налице други условия, които също не ги е имало по необходимост, а защото и за тях, и за тях са се изпълнили техните условия… Е, добре, кажи ми сега, не е ли така и с всички, всички неща, които изобщо можеш да си помислиш? Би ли могъл, кажи, да намериш въобще нещо, което да е абсолютно необходимо, абсолютно „естествено“ да е тук? Или напротив, което и нещо да посочиш, до което и нещо да достигнеш, ще трябва да си дадеш сметка, че него изобщо го има, защото за него са се оказали изпълнени определени условия, без които него въобще не би могло да го има? Но сега внимавай! Ако за всяко, за всяко нещо, което намираш в този свят, ще трябва да намериш и нещо друго, което е условие него да го има, не трябва ли да се съгласиш, че значи, за да го има тук което, което и да било нещо – дори ето „това велико и пространно море“, както го нарича псалмопевецът Давид, и което сякаш се плиска тук отвека, за него трябва да са се изпълнили… безкрайно, безкрайно много условия. А възможно ли е, питам те, една безкрайност да се изпълни?
Да, погледни още веднъж към това необятно море пред нас, и отново си дай сметка: дори то, за да е въобще тук, би трябвало да са се оказали налице определени условия само благодарение на които то изобщо е възможно. И веднага след това си дай сметка и за следващото: а нима зад тия условия не е трябвало да се окажат налице други, само благодарение на които ония пък условия са могли да се окажат налице? А зад тях? И ето, колкото и да се връщаш назад, ти никъде, никъде и никога няма да намериш нищо, което изобщо да го има „по необходимост“. Всичко е благодарение на условия. А това пък значи, че нищо, нищо – дори повтарям ти, „това велико и пространно море“ не е тук „напълно естествено“. И нещо повече, то не просто не е тук „напълно естествено“, ами е, чуй ме … невъзможно да е! Защото условия, които нямат брой, както и сам трябва да съобразиш, е невъзможно да се изпълнят! И значи, че го има, че го има тук всяко едно нещо е… умо-непостижимо чудо!
Но ето ти сега и другото, неразделно от това чудо. Невъзможно е също тия безброй условия, лежащи зад всяко нещо, да не са се изпълнили. Защото ето, морето се плиска тук, защото всичко, всичко това го има и значи невъзможното, невъзможното е … тук! А това е чудо, неразделно от първото. Това е въобще, двуединното чудо, което този свят е. Не би ли трябвало да те удивлява следователно то? Не би ли трябвало да удивлява и всички, които постоянно, ден след ден се намирате в него?.
Стоящият до мен силует отново замлъкна, ушите ми се изпълниха с шума на вълните под нозете ми, а аз смутен осъзнах, че няма какво да отговоря на въпроса му. Изглежда го усети и моят невидим събеседник, защото след малко гласът му прозвуча отново:
– Ще ти повторя, че хората, живели преди Потопа все още са живели дълбоко погълнати от удивлението от това двуединно чудо на Божия свят. И не, аз не ти казвам, че те са правили тия разсъждения, които те накарах да направиш с мен току-що. Именно вие, хората подир Потопа трябва да се помъчите да ги направите, за да дойдете отново в свяст за това истинско чудо, което е всичко покрай вас. Онези хора чисто и просто все още съвсем непосредствено са имали света в тази негова първична и смайваща чудност, живели са всичко в него, в тази негова не-доумяема и да, възторгващо-удивлявала ги чудност.
И ето – тук вече се приближаваме до тайната на тяхното толкова невероятно дълголетие. Защото нека те попитам: какво според теб означава не просто да се удивляваш, да бъдеш удивен, но – да живееш в удивление, в постоянна, смаяна удивеност от чудото на света и от буквално всяко едно нещо в него? Не означава ли това, че всичко, всичко около теб ти не тъкмо виждаш, чуваш, докосваш, но именно не-доумяваш? Че значи то те е изтръгнало от теб самия и те е потопило в себе си, като не ти позволява да „излезеш“ от него, да продължиш във времето, течащо край теб. Защото за да продължиш изобщо, ти трябва именно да го проумееш, и тъй да се каже да се отдръпнеш от него в себе си. Удивлението е значи състояние, в което си забравил времето; в което си се само-забравил и затова времето, макар да не спира да тече, тече вече… извън теб, край теб и – нека се изразя така – не те засяга. Колкото и дълго да тече, щом в него ти пребиваваш в постоянна удивеност, то тече не в теб, не за теб.
Повтарям ти, че хората, които са живели във времената преди Потопа, са живели с всичко това, с което живеете и вие днес: с това море, плискащо се и тогава, с неговите дарове, утоляващи глада ви, с разцъфтяващите цветове и храсти, с кръговрата на сезоните. Доколкото обаче те все още съвсем непосредствено са усещали, че всичко това е – както и сам се убеди от разсъждението, което те призовах да направиш – невъзможно да е, а значи, че е, е чудо, те са го живели в безкрайно удивление. Безкрайно не в смисъл на безкрайно продължаващо, а в смисъл на непозволяващо им да излязат от него, да продължат и животът им да започне да става… осезателно дълъг. Не, в удивлението, в което те са го живели, той е бил по-скоро преизпълнено-сегашен, и е бил такъв във всичките си много и много дни и години. Доколкото тия хора, повтарям ти, по най-непосредствен начин са усещали, че невъзможното, именно невъзможното е тук и навсякъде, те са живели всичко като потопило ги в себе си събитие, от което не са можели да излязат. А щом са били потопени в него, те, повтарям, са били и само-забравени в него и не са усещали годините си, времето си, остаряването си. Колкото е „остарявало“ морето, кръговрата на сезоните, небесата и облаците, толкова са остарявали и те, защото са били погълнати във всичко това. Удивеността, в която са живели този свят е била, сиреч, живеене, в което нищо не престава да е „ново“, да се превръща във вече било, да става „естествено“ в смисъл на „все, все то“… То е било, как да ти го кажа, едно постоянно: „Ха!“, постоянно събитие. А като такова все още не е позволявало натрупването на времето; държало го е, както ти казах, цялото в преизпълнено „сега“, което не ти позволява да се оттеглиш от него в себе си. Да, разбира се: времето на хората преди Потопа също е текло, но – както макар и за кратко сам го усети в къщата днес – не за тях, а край тях, само-забравени в погълнатостта си от удивителното. А затова, въпреки че е трупало годините си, в тях те не са остарявали, просто са си отивали от света, след като определения им брой от тези години се е свършвал.
… Крачещият до мен силует въздъхна и отново пое бавно по алеята. Разбира се, последвах го и аз, но останах смутен от дългото мълчание, което се възцари помежду ни. Най-сетне гласът му отново прозвуча:
– Да, както ти казах и в началото, подир онези далечни, далечни времена вие, „следпотопните“ хора постепенно сте изгубили свяст за удивителното чудо, което е в същността си този Божий свят. Започнали сте тъй да се каже, „да свиквате“ с него, а поради това се е изменил за вас и самият смисъл на думата „естествено“. За огромното мнозинство от вас, следпотопните хора „естествено“ е станало равнозначно на „обикновено“, и значи на „нечудно“, на нещо, което „си е“ и даже „няма как да не е“. Изгубили сте свяст за онова, което ние с теб достигнахме едва след не съвсем кратко разсъждение. А да „свикнеш“ с Божия свят означава тъкмо да престанеш да осъзнаваш чудото му – чудото, което той е. И ето тогава с това „свикване“ се появява вече и времето, което тежи, което обременява и … състарява. И в това собствено ваше време всичко, което е станало вече „естествено“ се отдалечава в себе си. Вие пък се оттегляте от него и вече живеете отделени – „той, света“ и „вие“ – вие, които не сте погълнати в него, а и той не ви препълва със себе си, тъй че да се само-забравите в него. А след свикването неизбежно идва и … „омръзването“. Светът започва все повече да „тежи“, а вие все повече да се „уморявате“, да се „изтощавате“ от него. При омръзналостта всичко край вас става все то – дори не про-дължаващо, а… търсещо изход. Но ето затова, затова вие вече не живеете и не можете да живеете така дълго, както допотопните хора. Дълго, изтощаващо дълго за вас вече е едно много, много по-кратко – 60, 70, 80, максимум 90-годишно време и това е така, защото в него вие вече не живеете чудото на живота и света, имате ги като „естествени“ във вашия смисъл на тази дума, тоест като „обикновени“, като „все, все същите“.
За момент гласът отново замълча, и след това прозвуча доста по-тихо:
– И все пак, както ти казах в самото начало, в този ваш, толкова различен от тогавашния свят, тук и там – много, много рядко могат да бъдат срещнати хора, които с право следва да се нарекат именно „допотопни“. И точно такива, както също ти казах, са онези двама мъже, които отколе живеят в така впечатлилата те къща на хълма, и на които този следобед стана гост. Но тъкмо защото принадлежат на този толкова рядък във вашите времена вид, те – както с учудване го забеляза при самата им поява горе – са от една страна вече много възрастни (как иначе, след като действително живеят там от незапомнени времена), от друга обаче лицата им са свежи и румени, а очите им излъчват почти детската светлина на хора, които току-що са познали нещо съвсем ново и поразяващо. И да, при тях това е така, защото макар това море да се разстила пред дома им непрекъснато и неизменно, то никога не е преставало да бъде за тях невероятно – невероятно наистина със самото си имане. Да, както също забеляза, те сякаш са постоянно погълнати от него и буквално не могат да спрат да го … виждат. Да го виждат, но така, както – как да ти го обясня – си го видял за първи път ти в далечното си детство и оттогава вече нито го виждаш, нито можеш да го видиш по същия начин.
Всъщност затова също (другото което не успя да си обясниш) тия двамата са и така странно безмълвни. Не защото дългото им съжителство, както е при вас, постепенно ги е направило безразлични както един към друг, така и към всеки, появил се пред тях. Не и защото след толкова години вече не намират какво да си кажат. Не! Те са така безмълвни именно понеже постоянно виждат, осезават, усещат всичко наоколо като така смайващо ново, че… не могат да достигнат до имената му. Имената и въобще думите биха могли да дойдат при тях едва ако тишината на тяхната смаяност от света отмине, а тя така и никога, никога не отминава. И ето те самите, а и целият им дом, както го усети още щом се озова пред него, са постоянно обвити от нейната звънтяща, звънтяща „сегашност“.
– Добре! – за първи път се осмелих да се обърна към моя невидим събеседник. – Кога все пак са се заселили там горе тия толкова странни мъже? Откога обитават онази къща? Казваш ми, че от незапомнени времена, но нали те не са същински допотопни люде, а само (както ми обясни) тия крайно рядко срещани в нашия свят хора, които са запазили тогавашния допотопен начин на живеене на света?
– Много е трудно да се определи с точност времето, откогато са там – отвърна ми гласът. – Във всеки случай къщата им наистина е на оня хълм не само много, много преди това селище да се превърне в днешния курорт, но дори преди твоите сънародници изобщо да са се появили на този бряг и той е бил населен от други, по-различни народи. В този смисъл действително е трудно да се каже дали те живеят там горе от триста, от четиристотин или дори от повече години. Защото и тогава, когато са се приютили тук, те вече са били отчетливо различни от останалите негови жители. Заради тази им различност, впрочем, ние от самото начало ги нарекохме с библейските имена на хората отпреди Потопа: „Ной“ и „Енох“. Ще ти кажа обаче, че не с начина на живот, който водят и до днес те се отличават от вас. Както повечето от старите крайморски жители, те открай време се изхранват с риболов (при тях обикновено нощен), с онези прости дарове, които това море отколе им поднася и с които те угостиха днес. Дните им, както също трябва да си отбелязал, са изпълнени със засаждане, подрязване, поливане и изобщо – с обгрижване на парчето земя около къщата им. Земята, притежаваща удивителната способност да произраства тия малки чудеса – тревите, цветовете, храстите. Преди всичко обаче, тия двамата, пробуждащи се утрин след утрин в удивителното чудо на Божия свят, поглъщат с очите си неговата разпростряна около тях невероятност, а тя буквално не ги пуска от себе си, за да им позволи да усетят товара на дните и годините, които минават, минават, но – както и сам го долови – край тях, посипват със сняг косите им, но никога, никога не отнемат светлината от техните лица.
– Как обаче е възможно – възкликнах отново в тъмнината, – не просто аз никога до днес да не бях виждал тия мъже, които както ми казваш, живеят тук от толкова години, но и никой през тях да не се е е заинтересувал от тяхната къща, да не е посегнал на нея, да я е оставил в нейната така отчетлива усамотеност? Как е успяла да се запази тя в тази си толкова очевидна друговременност в това пространство и в това време? Възможно ли е никой през тия толкова години да не е решил да се изкачи на хълма, никой в селището да не е виждал двамата, да не е чул за тях?
– Е, това – все така тихо отвърна гласът до мен, – е вече моята мисия тук. И ще ти кажа, че ти неслучайно, още от деня, в който за първи път забеляза тази къща, бе впечатлен от нейната така осезателна нетукашност и несегашност. Всъщност онова, което усети още тогава бе именно моята, моята ограждаща я сила. Силата, с която от много години вече я пазя от всички вас, и с която – макар да ти позволих днес да се изкачиш до нея – ще продължа да я пазя до деня, в който годините, отредени на тия невероятни мъже, се свършат.
Неусетно се бяхме приближили до подстъпите на единия от двата вълнолома, които крайморската алея свързваше. Пред нас заблестяха лампите, които го осветяват, дочу се далечна глъч… И ето, заглеждайки се натам, аз така и не успях да усетя кога силуетът до мен бе изчезнал, а аз съм се озовал вече съвсем сам в мрака на късната вечер.
На другия ден следобед, както бях свикнал, слязох отново на алеята при морето, и когато достигнах подножието на хълмчето, вдигнах очи към къщата горе. Да, тя и сега старателно бе обвита в своята усамотеност от всичко наоколо, но днес сякаш – така ми се стори – ми се и усмихваше иззад нея.
Продължих още малко по алеята, вгледан в искрящо-сребристата шир на морето, после реших да поседна на един от камъните на самия бряг. Пред мен, върху фона на това велико и пространно море, бе щръкнало ниско, съвсем сухо храстче, между пръчките на което в този момент малко паяче тъчеше своята тънка проблясваща паяжина. Взрях се в него и ето, в следващия миг си дадох сметка, че това, което то вършеше сега, отмерва всъщност последните тактове на строеж, започнал от древност, за която няма памет, а паяжинката му се полюшва накрая на една… завършена безкрайност.
