Софийски истории (82)
Леката прохлада в Докторската градина, нежното небе и ароматния дъх на цветята сякаш са ме заковали за пейката. Поемам си дъх от жегата, наблюдавайки „как кестените небето закриват“, както е писал някога Александър Вутимски, пазач в същата тази градина, и наистина ми се струва, че „ще има тишина и само от фонтаните/ ще иде дълъг шум от падаща вода“. Но не би. Силен звук от тонколона срязва тишината на две и в паузата преиграно ентусиазиран глас започва да нарежда: „Едно, две три… Раците назад тръгни“. Анимиран рожден ден. Екзалтираният водещ обаче си няма работа и гръмко пита: „Обичате ли паяци?“ Част от децата се разпищяват и той веднага обещава да прибере плашещата играчка.
А аз си тръгвам, шмугвайки се в една от близките улици. На едно-две места магазинчетата са се превърнали в заведения с масички и столове отпред. Едно от тях обаче изглежда по-различно, то е магазинче за всичко. До вратата стърчи стара виенска дървена закачалка, собственикът, седнал на дървено столче, също надига бутилка бира, а в краката му лежи стар куфар със струпани всевъзможни вехтории, като най-отгоре за престиж се мъдри голям порцеланов мопс. До него има камара грамофонни плочи, които днес наричат „винили“, а върху тях забелязвам купчина книги.
Решавам да хвърля едно око, просто така, по навик. Първата и втората са някакви овехтели любовни романи, третата обаче ме заинтригува – „Отворено писмо до почитателите и последователите на покойния ми брат Никола Генадиев и членовете на партията Народно единство“. Издание на автора – Павел Генадиев. Изведнъж се потапям в българските партийни борби преди едно столетие. Документът е интересен, не бях виждал тази брошура, а д-р Никола Генадиев (1868–1923) е много интересна личност. Изключителен оратор и ярък политик, който побира в себе си поне няколко български времена, убит пред къщата си на две крачки оттук. Убийството му така и си остава неразкрито. И докато си мисля за това, забелязвам как от долната книжка – „Реч, произнесена от г. Министра д-р Н. Генадиев, по отговора на Тронното слово“, стърчи някакъв пожълтял лист. Издърпвам го и просто не вярвам на очите си.
Министерство на Външните работи. Шифрована телеграма.
От Г-на д-р Н. Генадиевъ от Римъ.
За Г-на Министра на Външните Работи.
Изпратена на 14 януарий 1915 г.
Входящъ номеръ 163.
През нея с повелителен почерк някой е написал с мастило: „Лично-поверително“. Цели четири големи страници. При това машинопис.
Усещам как гърлото ми пресъхва, не само от жегата, когато прочитам следното:
Съглашението между Австрия и Италия има твърде голяма важност и за близкото развитие, и за окончателната ликвидация на войната. С колкото хора приказвах, излиза, че двете страни го считат съдбоносно. Голямо приличие има с нашето съглашение с Румъния, било преди да сключим мир с Турция, било преди да избухне войната със Сърбия и Гърция. Ако бяхме се споразумели с Румъния, днес България щеше да бъде голяма, цветуща и тая страшна война днес вероятно нямаше да всява смърт и развалини. Тогава, както мнозина други, и австрийци, и германци ни съветваха да направим отстъпки на Румъния. Мисля, че е важно за нас, доколкото ни стигат силите, да забавим влизането във войната, било на Италия, било поне на Румъния, за да дадем възможност да постигне целта си дипломатическата акция за окончателно неутрализиране и привличане на Италия…
Проницателни редове от шифрован дипломатически доклад, съставен месеци преди България да влезе в Първата световна война с всички известни рискове, довели до катастрофата. Опитам се да си спомня кой по онова време е бил външният министър, чел тези редове, и се сещам, че комай е бил самият министър-председател д-р Васил Радославов, съвместявал и двата портфейла. Поредната от ирониите на историята.
– Извинявайте, питам човека с бирата, откъде са тези неща? И има ли още? Купувам всичко.
„Полу-антикварят“ ме поглежда леко учуден, сякаш чак сега забелязва присъствието ми, и кимва с глава:
– Бяха в ей този куфар. С още някакви листа. Но се попиляха някъде…
Въздъхвам и се хващам за главата.
След убийството на д-р Никола Генадиев из тогавашната преса мнозина гадаят какво ли е станало с мемоарите му, които се е очаквало да вдигнат голям шум. В началото на 1923 г. излиза том първи и той се посреща с оправдан интерес. Имам първото издание, книгата е преиздавана поне два пъти, включително през 1985 г. Става дума за едни от най-добре написаните български политически мемоари, които започват със Съединението, когато авторът им е ученик в горните класове на пловдивската гимназия, и завършват със Сръбско-българската война. А още тогава се е знаело, че има цели пет тома „взривоопасно продължение“. Д-р Н. Генадиев е девет пъти депутат и три пъти министър (на правосъдието, на търговията и земеделието, за кратко и на външните работи), лежи в Централния затвор през Първата световна война, където се сближава с Александър Стамболийски. Затуй и интересът към спомените му е напълно „оправдан“.
Три дни след ликвидирането му в. „Последна поща” излиза с уводна статия „Мистерията около убийството на д-р Н. Генадиев”, в която четем следното: „Още от времето, когато бе задържан в Софийския централен затвор поради Деклозиеровата афера, д-р Генадиев е почнал да пише мемоарите си. Лятоска в собствената си вила в Чам Кория Генадиев преглежда и довършва окончателно всичкия събран материал, който ще излезе в 5 тома – първият от които вече е отпечатан. Приходите от книгите ще бъдат една пенсийка за децата ми, казал веднаж Генадиев, когато му се учудвали, че направил големи дългове за къщата си“.
Но и до днес тези спомени ги няма. Изчезнали са безследно. Нито е запазен неговият личен архив. И ето ти сега от изневиделица тази секретна шифрограма от Рим и разни брошури от семейния архив на Генадиеви.
– Чуйте, обръщам се аз към „полу-антикваря“, искам да си спомните къде е останалото!
Той въздъхва, потупва по главата тъжния мопс, и отново повтаря:
– Имаше купчина листа в онзи куфар, но поеха нанякъде. Може да съм увил в тях някои от порцелановите фигури. Вижте кучето – истински майсенски порцелан!
Поглеждам мопса, който е толкова жител на Майсен, колкото съм и аз, и отново се опитвам да изясня как, кога и откъде са се появили „купчината листа“ в куфара. Без никакъв успех. Домъкнал ги някакъв скитник от кофите. Или ги бил намерил, чистейки мазе преди около година.
– Ако нещо е откраднато, казва вече разтревожен „полу-антикварят“, аз не съм отговорен. Ако близките си го търсят…
Съобщавам му, че няма никакви близки. Новината го зарадва, той измъква отнякъде смачкана хартиена торбичка и грижливо вкарва вътре находките ми. Назовава някаква почти символична цена, но не искал да има нищо общо. Давам дума, затова и пропускам адреса на магазинчето му.
Накрая, на свой ред, ме пита:
– А кой е този Генадиев? И какво е станало с него?
Как да му обясня накратко… Казвам му , че по една случайност – така ли е наистина? – домът на д-р Никола Генадиев, пред който той бива убит през 1923 г., е бил съвсем наблизо. Може и тук да се крие разгадката. И се отправям нататък, без да знам защо.
Защото онази жълта къща, на ъгъла на улиците „Кракра“ и „Шипка“, която си спомням много добре, отдавна вече я няма. На нейно място сега се издига хотел „Кристал палас“, който поне откъм ул. „Кракра“ донякъде възпроизвежда стила на стария дом, тъй като съседството със Съюза на архитектите все пак задължава.
В спомена ми онази жълта къща наистина беше различна, обвеяна с някаква тайна. През 70-те домът на д-р Н. Генадиев е бил предоставен на Софийския университет, за кратко тук се е помещавал филиал на студентския стол и някакви канцеларии. Колеги ми разказваха, че са се провеждали и официални или полуофициални семинари. В мазето на Генадиевия дом е бил част от фонда на Университетската библиотека, та библиотекарки са притичвали напред и назад по улица „Шипка“. Но през 1985-1986 г. състоянието на дома става плачевно и пренасят обратно книгите в Университетската библиотека. Липсата на поддръжка си казва думата и домът затваря врати с някакво достолепие. В самия край на века снимах пред неговата врата тригодишната си дъщеря, но за съжаление и тази снимка потъна някъде; ала добре си спомням красивата, подядена от времето дървена врата на дома.
И сега, заставайки на срещуположния ъгъл, изведнъж ми се привижда как огледалото на времето се пропуква и това вече е друг град, из който бродят други хора. Странен град, с атракциони на паметта, както би казал Патрик Модиано. Защото сме „тук“, но и в „него“. Минувачите вървят по същия този тротоар, където зад гърба ми на разпънат екран след малко ще показват българско кино. А в същото време градинката зад Народната библиотека е мястото на някогашния Царски манеж.
Оттук в съдбоносната вечер на 30 октомври 1923 г. към дома си се е прибирал д-р Никола Генадиев заедно с близкия си приятел Иван Стефанов Гешов, бивш пълномощен министър. Връщали са се от вечеря в „Юнион клуб“, вероятно потънали във важен политически разговор, нали времето е било съдбовно. Потушени са септемврийските бунтове, провокирани от Съветска Русия, но България е в пламъците на гражданското братоубийство. Какво е могло да се направи? Д-р Н. Генадиев в онези печални дни търси отчаяно изход. Бил е близък с покойния Стамболийски – приятелство от Централния затвор – но никога не е подкрепял дружбашкия режим. Напротив, смятал е, че Стамболийски час по-скоро трябва да слезе от власт, заради авторитаризма си. Той е политик от „буржоазията“, бил е лидер на Националлибералната партия (партията на Стамболов и Димитър Петков), но отказва да влезе в Сговора и не участва в преврата на 9 юни. Обратното, като прочут адвокат приема да е защитник на арестувани селяни и държи една прочута съдебна реч десетина дни преди смъртта си, воден от убеждението, че „причинителите и подбудителите на гражданската война вършат грозно престъпление“. В нея той се заявява като противник както на болшевизма, така и на държавната репресия. И затова създава новата партия „Народно единство“. Иска демокрация и правов ред, а вместо това на 30 октомври 1923 г. получава куршум.
Сещам се, че тогавашните издания подробно отразяват убийството на д-р Генадиев. Сядам на каменния перваз до живия плет и през телефона си се опитвам да видя докъде е стигнала дигитализацията на някогашната българска преса. В сайта на БАН откривам в. „Мир“. Авторитетно издание, списвано от буржоазните опоненти на д-р Генадиев, в което обаче липсва „оперативната журналистика“. Но в броя от 1 ноември откривам следното съобщение:
Д-р Генадиев – убит…. На ъгъла на улиците „Шипка и „Кракра“ той е бил причакан от непознато лице, което дало шест (!) последователни изстрела върху него и спътника му. Един от куршумите засяга д-р Генадиев в главата, а друг в гърдите и той пада. Смъртта е последвала моментално. Два от куршумите са засегнали г-на Гешова: единият го ранява в крака, а другият засяда в кръста.
Непреследван от никого, убиецът е изчезнал в тъмнината. Веднага на местопроизшествието се явиха полицейски власти. Г-н Гешов бе пренесен у дома си, трупът на Генадиев е запазен до пристигане на съдебните власти.
Кратко и ясно резюме, без големи подробности. Решавам да потърся описание на случилото се във в. „Зора“. За щастие вече са качени броевете от 20-те до 40-те години. Главният редактор Данаил Крапчев, известен застъпник на македонската кауза, някога е бил близък приятел на д-р Генадиев. Но по преврата на 9 юни пътищата им се разделят. Намирам броевете и съм принуден да призная, че репортажът на в. „Зора“ е на висота:
Констатирахме следното: Генадиев бе паднал на гърба си, с разкопчана яка и мъртъв. До трупа му – бастунът на Гешов и захвърлен револвер.
Няколко съмнителни лица бидоха задържани от полицията.
В бързината изданието все пак бърка адреса на жертвата и го посочва като ул. „Врабча“ 16. И до ден днешен някои правят тази грешка. Адресът е ул. „Шипка“ 16.
На 2 ноември в. „Зора“ отделя на убийството почти цялата си първа страница. Припомня, че този разстрел на улицата е брънка във веригата на българските политически убийства – на Мих. Такев, Ал. Димитров, Ал. Греков, Пано Чуклев (за смъртта на Греков съм писал отделна „софийска история“).
Изданието пише, че „системата да се запушват устата на българските политици с куршуми се посреща с общо порицание“. И уточнява, че смъртта на д-р Генадиев не е последвала моментално, независимо че е бил поразен с четири куршума – два в гърдите, един в корема и един в дясното бедро. Оказва се, че на мястото на събитието е имало (полу)очевидец:
За това свидетелстват и показанията на войника, който пръв се е притекъл след дадените от убиеца вистрели. Когато тоя войник се е навел върху падналия на лицето си Генадиев, последният е имал сили да се обърне и се е мъчил да му каже нещо, обаче не е имал сили, само си е клател главата и хъркал. Агонията е продължила повече от една минута, след което е настъпила смъртта и покойният е останал с лицето нагоре, както е бил намерен от властите.
Личи си репортерската хватка на Матей Бончев-Бръшлян или Стоян Аршинков.
Какво би могъл да иска да каже д-р Н. Генадиев освен да посочи убийците си? Може би той дори е познавал „момъка в тъмни дрехи“, избягал в тъмното към „Царя“? В края на октомври се стъмва рано, а изстрелите отекват в 20,30 ч. вечерта.
Убиецът най-вероятно е причакал жертвата си, криейки се в храстите около полуразрушената стена на Царския манеж (на самия ъгъл на градинката зад Народната библиотека). А обяснението, че Генадиев е издържал дълго жив, се дължи на пословичната му физическа сила. Много дребен на ръст, както научаваме от спомените му, той от малък е прочут гимнастик, първенец в гимназията. И през годините поддържа форма с преходи в планината.
И все пак защо е бил убит д-р Н. Генадиев? В първите сборници, издадени в негова памет на следващата и последващата година, покрай помпозните слова за „най-великия български политик“ и „наследника на Стамболов“ прозират вътрешнопартийни козни. Някои от авторите пряко обвиняват другото крило в Националлибералната партия (хората около Боян Смилов), които влизат в Сговора и са на власт. Именно те нямат интерес да успее новата партия „Народно единство“, която ще изтегли гласове от тях, както и от земеделците.
Това е „партийната версия“. В един от следващите броеве на в. „Зора“ попадам на карикатура на Александър Добринов. На нея легнало край колоните (на властта) куче самодоволно заявява: „Ние, кучетата, сме по-щастливи от българските държавници. Нас ни улавят на улицата, задържат ни, и ако не ни потърси господарят, чак тогава ни избиват…“ Не е ли това алюзия за убийството на д-р Генадиев?
В „Откритото писмо“, съставено от брат му Павел Генадиев, с което се сдобих от „полу-антикваря“ прозира обаче „македонската версия“. Десет години след убийството му небезизвестният македонски „ликвидатор“ Перо Шанданов (наставник на Лев Главинчев) споделя в пресата, че д-р Генадиев е убит по изричното нареждане на Тодор Александров и Александър Протогеров, предадено на Иван Михайлов. Убийците били двама – Димитър (Димчо) Стефанов бил извършителят, а бившият гевгелийски войвода Димитър Джузданов го прикривал.
Тази вест взривява отвътре по-малкия брат. Той не може да повярва, че е истина, тъй като д-р Никола Генадиев, родом от Битоля, е фигура в македонското движение – побратим е на Гоце Делчев и Пере Тошев, помага на солунските атентатори и на множество македонски бежанци.
И за да докаже връзката на брат си с ВМРО (под всичките му форми), публикува няколко документа от неговата архива. Ето един от тях:
София, 14 август 1913 г.
Временна разписка
Долуподписаните получихме петдесет хиляди (50 000) лева (днешни около 1 500 000 л. – П.Г.) от г-н министра на външните работи, г-н д-р Н. Генадиев, отпуснати вследствие писмото от началника на Опълчението № 3309 от 12 август, до г-на министра-председателя и съгласно постановлението на Министерския съвет от 14 август за раздаване на нуждающите се македоно-одринци.
За началник на Македоно-Одринското опълчение
подполковник Протогеров,
Началник Щаба от Генерал[ния] щаб майор Дървингов.
Колко ли още подобни документи е криела архивата на д-р Генадиев? Виждаме подписа на Протогеров, вероятно е имало и много други документи, свързани с ВМРО, към което той като министър е пренасочвал „безотчетни фондове“ на българската държава.
Най-смайващото е, че властите така и никога не дават отговор на кого е принадлежал намереният до трупа държавен револвер с номер 26269, с който е извършено убийството?
Със смъртта му тази, а и още много други тайни (около Деклозиеровата афера например) завинаги оттичат в реката на забравата. В един от придобитите от мен сборници пак Павел Генадиев набързо разкрива „семейната“ гледна точка към тази може би най-нашумяла афера в новата българска история. Между август и октомври 1915 година съглашенската дипломация (на Франция и Англия) прибягва до сериозен ход, за да приобщи България на своя страна. Според анализа на д-р Генадиев идеята на Антантата е била да „затвори“ чрез глад възможностите на Австро-Унгария и Германия да издържат дълго във войната. Те нямали свои колонии, откъдето да внесат жито, затова от огромно значение са се оказали запасите на България и Румъния, в които през 1914–1915 г. има огромни излишъци. В тази връзка в София се появява френският търговец Фернан дьо Клозиер (така е правилното изписване на името му), който предлага тройни, дори четворни цени (в злато) за изкупуване на житото, само и само то да не стигне до Виена и Берлин.
Д-р Генадиев посредничи на това начинание, като настоява, че съседна Румъния успява по този начин да удвои златния си резерв. Най-нормалното, според него, било да се определи „таван“ на житния резерв, а останалото да се изнесе на тези огромни цени. Става точно обратното. Житото се изнася от близки до властта политици и то съвсем безогледно, а България влиза в Първата световна война след две благодатни реколти с ошушкани до дъно хамбари.
Министър-председателят д-р Васил Радославов умишлено изчаква и не предприема никакви наказателни мерки. Едва в средата на 1916 г. – след успешната офанзива на руския генерал Брусилов в Галиция – като „ответна мярка“ гръмва въпросната „Деклозиерова афера“. Така д-р Генадиев, който е известен франкофил – близък с бившия президент на Франция Думерг и с известни белгийски политици – е осъден и вкаран в Централния затвор, докато лидери на народняците и шефовете на Българска търговска банка Георги Губиделников и Иван Буров, също намесени в аферата, са освободени.
Оттогава тръгват приказките за несметните богатства на д-р Никола Генадиев и „френското злато“. Когато след неговата гибел отварят личния му сейф в къщата, се оказва, че вътре има само 10 000 лв. И неизплатени полици за 2 млн. лв. В резултат на което съпругата му и двете им невръстни деца – Иван и Милка – остават без своя дом. От репортажите във вестниците става ясно, че властта изземва книжа, необходими за разследването.
Дали ги връща някога? Това никой не може да каже. Явно така пропадат неиздадените четири тома от спомените му, както и личните му архиви.
Какво ли ще узнаем, ако някой ден тези „листа“ видят бял свят?
