0
3565

Тайната на затворените градове

Интервю с Надежда Кутепова

Надежда Кутепова

Учете децата си на добро. А не да търсят врагове. На каквото научите децата си, то ще бъде изпитано първо върху вас. 

Надежда Кутепова е руски социолог и правозащитник. Автор е на първото обемно изследване за затворените градове на Русия, известни още като ЗАТО. Основател и президент на организацията „Планета на надеждите“, която през 2012 г. е включена в списъка на чуждестранните агенти. Тогава националният канал Русия 1 излъчва серия от репортажи, с които внушава, че Кутепова е индустриален шпионин, заснемат входа на жилището ѝ и съобщават подробно адреса за удобство на всички, които искат да раздават директно патриотично правосъдие. През 2015 г. Кутепова получи политическо убежище във Франция. В момента пише втората си книга.

Защо поискахте политическо убежище във Франция, с какво Русия стана опасна за вас?

През 2015 г. за първи път преследването към организацията ни в Озерск придоби заплашителен характер. Макар че подобна реторика за шпионаж, ЦРУ и т.н., винаги е съществувала като подмятане за нашата дейност, но тонът дотогава беше закачлив. Озерск е закрит град, всички жители от най-ранна възраст са инструктирани да не казват откъде са, кои са родителите им. Това е част от манталитета, от общата специфика на Озерск. И ние от „Планета на надеждите“ третирахме това на принципа – кучето си лае, керванът си върви. За тези 16 години, в допълнение към последните събития, имахме две вълни на преследване.

Първата бе през 2004 г., когато реших да организирам пълномащабно социологическо изследване и поканих специалисти от Руската академия на науките. Целта беше да се проучат елитите на ЗАТО, техните представи за бъдещето на града и особеностите на манталитета на жителите на Озерск. Тогава избухна скандал, извикаха наши социолози във ФСБ и накрая излязоха със заявление от РАН, че това изследване е забранено и представлява заплаха за сигурността на страната. Появиха се много публикации в медиите, наричаха ме „ЦРУшница Надя“. Срещу нас не бяха повдигнати обвинения, само започнаха данъчна ревизия. Постепенно всичко утихна.

Втората вълна беше през 2008–2009 г., тогава за първи път нашата организация беше обект на искове за неплатени данъци. Данъчната инспекция реши, че всичките ни пари за последните три години, включително платените данъци, трябва да бъдат обявени като печалба, наложи ни повече от 1 милион рубли данък върху дохода. Имаше опит да се образува наказателно дело срещу мен за неплащане на данъци. Съпротивлявахме се отчаяно, две години се съдихме в арбитражен съд.

Докато течеше този процес, те се опитаха да ми окажат натиск от всички страни: правиха обиски в офиса, идваха дори в детската градина, идваха в болницата да ме видят, докато раждах четвъртото си дете, блокираха сметки, охраняваха входа. Противопоставянето на държавата стана част от живота на нашата организация, но ние си знаехме правата и ги отстоявахме законно.

Сигурно с нещо сте обидили властта?

Не сме имали сериозни конфликти с властите и ФСБ. Затова през 2015 г. ние, наивниците, не вярвахме, че може да бъдем признати за чужди агенти. Защото знаехме, че нашата дейност е абсолютно законна и прозрачна, че нашата организация е изключително важна и полезна за региона. Дори през последните години бях съветник на комисаря по правата на човека в Челябинска област. Но въпреки това Министерство на правосъдието ни включи в списъка на организациите, изпълняващи функцията на чужд агент. Научих за това от медиите.

Какви бяха основанията на държавата да ви обяви за чужд агент?

Роскомнадзор подаде информация, че се занимаваме с политическа дейност. Всъщност става дума за четири публикации в интернет. Първата е за участието ми в заседанието на Обществената камара като съветник на комисаря по правата на човека в Челябинска област по въпроса за спазването на конституционните права на гражданите на ЗАТО. Втората е за участие в срещата, която вече беше проведена от новия губернатор на Челябинска област Борис Дубровски с представители на обществени организации, където изнесох доклад за правата на човека в затворените градове. Третата и четвъртата са мнения, които съм изразявала в интернет.

Една от публикациите е статия за правото на гражданите на здравословна околна среда и обезщетение в случай на неговото нарушаване. В нея критикувах съдилищата на Челябинска област, тъй като 80% от решенията им, взети през последните 20 години, не са в полза на гражданите, пострадали от аварията в Маяк. Министерството на правосъдието счете всичко това за политическа дейност. И тъй като имахме чуждо финансиране, бяхме обявени за чужди агенти.

Нали не е било тайна кой ви е финансирал?

Това е въпрос, който вълнува всички в Русия и се третира като най-ужасното престъпление. От 2001 г. започнахме да кандидатстваме за грантове и до 2015 г. получихме подкрепа от Канада, Холандия, Германия, САЩ. Редовно се отчитахме, плащахме огромни данъци. Именно с чужди пари затворените градове и ядрените предприятия създадоха своята система за сигурност – в рамките на международната програма за неразпространение на ядрено оръжие и програмата за изграждане на съоръжения за физическа защита на предприятия от ядрения комплекс. С чужди пари, тъй като наши нямаше, се строяха охранителни обекти. Правителството активно си сътрудничеше със САЩ по въпросите на защитата и безопасността.

Осъдиха ли ви?

Имаше процес. Министерството на правосъдието изпрати протокол до Озерския магистратски съд, че не сме били регистрирани като чуждестранни агенти, и поиска да бъдем глобени за това административно нарушение. Съдът издаде решение за налагане на глоба, а на следващия ден по телевизионния канал „Россия“ беше излъчен репортаж, в който бяхме обвинени в индустриален шпионаж.

Изпратихме съдебното решение и репортажа от телевизията до Амнести интернешънъл и Федерацията за правата на човека (FIDH) във Франция. Няколко дни по-късно с мен се свързаха експерти, които казаха, че според тях репортажът е подготовка на общественото мнение преди шпионския процес. Посъветваха ме да помисля за напускане на страната. Беше началото на юни. Не бях готов да отида никъде.

В края на юни беше публикуван доклад за нежеланите организации в Русия. Потенциален кандидат за този списък беше Националният фонд за демокрация (NED, САЩ), който също предостави помощ на нашата обществена служба за правата на човека. И за да демонстрират негативната му дейност в Русия, показаха репортаж, в който отново ни нарекоха индустриални шпиони. В същото време получихме текста на съдебното решение, в което се казва, че дейността на нашата организация противоречи на интересите на сигурността на Руската федерация. Тази фраза е част от състава на престъплението по чл. 275 от Наказателния кодекс на Руската федерация – „Държавна измяна“. Освен това един от каналите пусна филма „Ядреното сърце на Русия“. Във филма прозвучаха абсолютно ужасни неща: че съм затворила ядрения реактор, че планирам цветна революция в Озерск, че искам да създам социален хаос и да разруша ядрения щит. Много обвинения. Този филм трябва да се показва като пример за пропаганда, фактите са хиляда процента изопачени.

Обърнах се към адвокат Иван Павлов (той защитаваше Светлана Давидова по делото за държавна измяна), изпратих информация до правозащитни организации. Всички те ми отговориха, че е необходимо незабавно да напусна страната, тъй като според общото мнение наказателното дело за държавна измяна срещу мен чака само да влезе в сила съдебното решение за глобата. Събрах членовете на нашата организация, на общото събрание беше решено да преустановим дейността на „Планета на надеждите“. Беше много трудно решение. Всички плакахме.

Телевизията обеща на зрителите си да разкрие всички агенти, които работят в затворени градове и унищожават ядрения щит на страната. Съответно излъчиха голям репортаж за нас – показаха Озерск, къщата ми, входа, номера на апартамента ми. Имаше силно пропаганден момент – например показват стария реактор, а музейният работник казва, че това е светая светих, пултът за управление на реактора. Така неопитни хора може наистина да си помислят, че шпионите са влезли и са откраднали тайните на реактора.

Обадих се на адвоката и той ми каза да тръгвам веднага. Това беше на 2 юли, на 6 юли напуснах Озерск с децата си, а на 7 юли отлетяхме за Париж през Истанбул.

Как обяснихте на децата си, че трябва да напуснете Русия?

Децата ми приеха заминаването по различен начин. Големият ми син разбра, че ме преследват заради правозащитната ми дейност. По-малките се уплашиха, когато по телевизията показаха вратата на апартамента ни и дори връстниците им започнаха да питат: майка ти агент ли е?

А за себе си как обяснихте това заминаване?

За мен напускането на Русия бе съзнателно решение, трябваше да избягам от обвиненията в държавна измяна и шпионаж, от затвор. Но аз съм такъв човек, че не се предавам, ако правата ми са нарушени, ако се случи несправедливост. Преди да замина, на 6 юли сутринта, изпратих запитване до прокуратурите на Озерск, Челябинска област, Московска област, Генералната прокуратура и комисаря по правата на човека в Руската федерация. В искането написах, че по държавния канал се е появила информация, че организацията „Планета на надеждата“ се занимава с индустриален шпионаж и в тази връзка помолих да ме уведомят дали има оперативно-издирвателни данни, че някой от членовете на организацията се е занимавал с такава дейност. Имах същата цел като през 2009 г., когато изпратих молба до ФСБ. Ако са сгрешили, ако изпълнителите са прекалили с пропагандата, то според закона би трябвало да изпратят писмо със същата фраза – няма оплаквания срещу вас.

Имаше ли специална причина да изберете Париж?

Заради Амнести интернешънъл и Федерацията по правата на човека, които ми казаха: ела, а какво ще правим по-нататък – ще видим. Нямах пари в себе си, нямаше къде да живеем. Билетите ни бяха закупени от правозащитна организация чрез програма за защита правата на правозащитниците.

Когато пристигнах, веднага казах, че няма да кандидатствам за политическо убежище, че чакам отговор от прокуратурата. Ако изпратят отговор, че няма оплаквания, тогава до септември щяхме да се върнем в Русия.

Но „отговорът“, който дойде, нямаше нищо общо с въпроса: „ако не сте съгласни с действието/бездействието, обжалвайте в съда“. Стана ясно, че няма изход, че е невъзможно да се върна. Затова на 2 октомври 2015 г. подадох молба за убежище във Франция.

Поисках политическо убежище, защото смятам, че руските власти ме преследват за правозащитна дейност. Беше трудно решение за мен: разбираш, че няма връщане назад, че правиш крачка към неизвестното.

Трудно ли беше началото във Франция?

Пристигнахме без абсолютно никакви пари, имах 10 евро в портмонето. Някои хора се организираха в интернет и ни изпратиха пари. До февруари живеехме само с това, което ни изпращаха те. За да не останете с погрешно впечатление, ще уточня, че получавахме по 20 евро на ден – това беше средният ни бюджет, купувахме храна от магазините за бедни. Наши приятели ни свързаха с Руската задгранична православна църква, където събраха дрехи за нас, защото дойдохме през лятото и не бяхме готови за зимата.

Сега, от дистанцията на времето, имате ли отговор кой беше най-заинтересован да ви се окаже такъв натиск в Русия, че да я напуснете?

Мисля, че имаше симбиоза между „Маяк“, „Росатом“, ръководството на Челябинска област и ФСБ. В наше лице тези организации за първи път срещнаха съпротива по въпроса за защита на интересите на жителите на Озерск и хората, живеещи в замърсените територии. И тези структури се обединиха. Губернаторът бе сменен. Сергей Кириенко се оттегли изцяло от всякакъв контрол върху взаимодействието на „Росатом“ с обществени организации.

С какво пречехте на „Маяк“ и „Росатом“?

Те бяха недоволни от нашата дейност в Челябинска област и в Урал като цяло. Нашите дела, дори и да бяха изгубени, получиха голям обществен отзвук. Ние се борехме за правата на хората, за обезщетения и помощи.

Ще ви дам пример. „Маяковци“, подобно на жертвите на Чернобил, получават годишни плащания за храна и подобряване на здравето. Това плащане има цифрово обозначение и трябва да бъде индексирано в съответствие с нивото на инфлацията. Но плащанията не се индексират. След като съдилищата потвърдиха основанията на хората, започнаха да индексират плащанията. Сумата беше преизчислена. Обжалванията в съдилищата станаха масови – до сто дела на ден. И ако първоначално съдилищата се произнасяха в полза на гражданите, впоследствие бяха инструктирани да издават решения за отказ.

Тогава сравних две решения по дела на хора от едно и също село и видях, че текстовете на решенията са абсолютно еднакви – само че накрая на едното пише „удовлетворява“, а на другото „отказва“. Хората идваха и плачеха – единият трябваше да плати 300 рубли, а другият – 1200 рубли плюс преизчисление от 30 хиляди рубли.

За мен това беше възлов момент – как се губи вяра в справедливостта и вяра в държавата.

Сигурно неслучайно се наричате Надежда… Откъде намерихте сили да продължите напред, да оцелеете? 

Името ми не е случайно, то идва от моята баба Надежда Козлова, която е правила плутоний. Тя е украинка (майка ми е родена в Кременчуг) и през юни 1941 г. бяга от Киев. Брат ѝ Алексей Кожушко изчезва безследно при защитата на Киев през септември 1941 г.

Съпругът на баба е руснак – Иван Козлов, той също отива на война, а баба е евакуирана от Киев в град Сурск, Пензенска област. Там работи във фабрика за платове. Моят дядо е убит през април 1945 г. близо до Кьонигсберг и баба решава да не се връща в разрушения Киев, включва се в построяването на завод „Маяк“. Там прави плутоний. Умира от рак на лимфната система през 1965 г., седем години преди да се родя. Майка ми ме е кръстила на нея. Надежда в чест на Надежда.

Какво ми помогна да оцелея? Сега си мисля, че най-много ми помогна това, че съм наполовина украинка. Мама беше отгледана от майка украинка, и аз бях отгледана от майка украинка. Мама вярваше, че никога не трябва да се предаваш, а да се съпротивляваш с високо вдигната глава. Имам изострено чувство за справедливост. То идва и от моята лична история в затворения град. На баба не са ѝ позволявали да излиза, казвали са ѝ че е невъзможно и опасно. Това винаги ме е шокирало – как баба ми, една сърдечна, неграмотна старица може да бъде опасна за нашия таен град? Ако нещо е несправедливо към мен или към тези, които обичам, битката от моя страна е неизбежна.

И после идва осъзнаването, че съм пример за много хора. И винаги повтарям: аз съм най-обикновен човек, ако аз мога да го направя, вие също трябва да можете.

Оцелях и от инат, но и с помощта на хората. Хората, които ми помагат, откакто пристигнах във Франция, са около 500. Понякога дори не знам имената им, всички те участваха в моето спасение и адаптация. Благодарна съм. И това е любимото ми чувство – да съм благодарна.

Какво бихте казали на всички хора в Русия, които трябва да оцеляват всекидневно, да се страхуват за свободата си и да забравят за гражданските си права?

Искам да им кажа няколко неща. Първо, можете да се борите вътрешно, да се съпротивлявате на злото поне вътре в себе си, наричайки нещата с истинските им имена, да ги познавате и да се подготвяте за момента, когато ситуацията ще се промени. Така ще спасите себе си и здравето си от лъжи.

Второ. Учете децата си на добро, да бъдат добри. Няма нужда да ги учим да търсят врагове. Защото на каквото научите децата си, то ще бъде изпитано първо върху вас.  Ако ги научите, че е добре да убиват, те ще ви убият.

Трето. Хора са живели навсякъде, в концентрационни лагери, в ГУЛАГ, в затвори. Потърсете опорни точки. Представете си, че сте партизанин и сте в ядрото на врага. Слава Богу, все още не могат да четат мислите ни и нека мислите ви бъдат свободни.

И последно. Ако смятате, че всичко е безполезно, значи сте съгласни с това как се отнасят с вас и как трябва да бъдете третирани. Не се оплаквайте тогава, не очаквайте съчувствие, поднесохте се на сребърен поднос, очаквайте да бъдете изядени.

Моето мото е от книгата „Двамата капитани“, тези думи принадлежат на Нансен: „Борете се и търсете, намирайте и не се отказвайте!“.

Как изглежда през вашите очи войната в Украйна?

Разглеждам тази война като коварно нападение на русия (откакто войната започна, ние нарочно пишем русия с малка буква) срещу независима държава, като завземане на чужди територии, като убийство. Тази война е чудовищното престъпление на руския народ срещу украинския народ, нарушение на нормите на международното право, ужасно кърваво клане срещу украинците директно и срещу руснаците косвено, клане, което беше организирано и ръководено от гражданин на русия (езикът ми не смее да го нарече човек), за да притежава той лична власт над независимия украински народ.

Към днешна дата от какво се страхувате най-много?

Повече от всичко се страхувам от ядрена война. Родена съм и съм израснала там, където подготвяха и подготвят тази война. Видях стотици жертви на това производство и осакатените и болни техни потомци. Защитих ги, защото чувствах същата несправедливост, за която вече говорихме. В моето семейство умряха едната ми баба, баща ми и първата му дъщеря, моят свекър от първия брак и моята свекърва от втория, всички починаха от радиация. Всички умряха от рак. За моя народ ядрената война вече е започнала, сега потомците плащат цената. Това е най-големият ми страх още от дете.

Йорданка Белева е родена през 1977 г. в гр. Тервел. Завършва българска филология, а след това и библиотечен мениджмънт. Защитава докторат в областта на сравнителното библиотекознание, като изследва възможностите за единна информационна система между парламентарните библиотеки в Европа. В момента е експерт библиотекар в парламентарната библиотека. Автор е на стихосбирките „Пеньоари и ладии“, „Ѝ“, „Пропуснатият момент“, на сборниците с къси разкази „Надморската височина на любовта“, „Ключове“. Книгата ѝ с разкази „Кедер“ е номинирана за Книга на годината 2018 – награда „Хеликон“, и в категория проза за наградите на Литературен клуб „Перото“ при НДК. Разказът ѝ „Внукът на човекоядката“ е екранизиран от режисьорката Десислава Николова-Беседин, филмът спечели специалната награда на Международния фестивал Cinelibri 2019. За най-новата си книга, сборника с разкази „Таралежите излизат през нощта“ (2022), е отличена с Националната литературна награда „Йордан Радичков“.
Предишна статияМайка
Следваща статияМанипулативният разказ за 48-ото НС