,,Тайната на музиката“, режисьор Уест Хайлър, либрето Александър Чобанов, музика Любомир Денев-син, текстове на песните Михаела Филева, хореография Ралица Мерджанова, сценография Елица Георгиева, Театър ,,Азарян“, НДК, 2026 г.
В театъра емоциите на героите се изразяват чрез думи, реч, мимика, жестове на актьорите и разкриват техните мисли и чувства. Мюзикълът работи по друга логика, което го прави най-експресивен от сценичните изкуства. Когато човек гледа театър, психологическата основа се разкрива и съществува единствено чрез подтекст или ,,скрито значение“, докато в мюзикъла зрителят знае точно какво изпитва героят, защото жанрът го поставя ясно на преден план. Нека си представим, че песните и танците са прозорци към душите на героите. А защо пеят и танцуват? Мюзикълът е със строго фиксирана градация и драмата на героя ескалира в определена последователност. Когато думите се изчерпят, героите запяват, а когато и песента не стига, движението и танцът поемат ролята.
Музиката има способността да предава състояния, които трудно могат да бъдат формулирани чрез реч. В този смисъл жанрът стъпва върху нещо много по-древно от самия театър, а именно човешката нужда да се общува чрез звук и движение. Още преди появата на сложния език хората са използвали ритъм, глас и жест, за да споделят емоции, да постигат близост, а това е предпоставка мюзикълът да бъде толкова въздействащ и популярен.
Макар той днес да изглежда като сравнително модерен жанр, неговите корени могат да се проследят назад във времето. В операта и оперетата музиката също заема централно място в разказването на сценичната история. Именно тази комбинация между музика, театър и движение постепенно подготвя почвата за появата на нов сценичен жанр, който по-късно бива наречен мюзикъл.
Началото на съвременния мюзикъл се свързва със спектакъла The Black Crook, от 1866 г., поставен в Ню Йорк, който се превръща и в меката на този жанр. След пожар, от който френска балетна трупа остава без сцена, продуцентите решават да съединят мелодрамата с балета. Представлението пожънва голям успех. Постепенно този тип постановки се установява като самостоятелен жанр, наречен мюзикъл.
През последните години мюзикълите намират все по-осезаемо присъствие на българската сцена. Публиката има възможност да се срещне както с международни продукции, така и с местни постановки на добре познати заглавия. Сред тях се открояват адаптациите на класически мюзикъли като ,,Коса“ и ,,Исус Христос суперзвезда“, които въвеждат публиката в традицията на жанра. Наблюдават се засилен интерес и жажда от публиката към този жанр, продукции има не само в столицата, но и в други градове. Наред с това у нас гостуват и големи чуждестранни спектакли като ,,Фантомът на операта“ или ,,Брилянтин“. Вече се появяват и оригинални български заглавия като ,,Книгата на мечтите“ и най-новото ,,Тайната на музиката“, което вече е доказателство за развитие на жанра в страната.
Премиерата на спектакъла се състоя на 18 ноември 2025 г. в Зала 1 на НДК, а следващите представления са в Театър ,,Азарян“. Режисурата е отново на Уест Хайлър, поставял и други музикални спектакли у нас. Идеята, от която се ражда спектакълът, е на Александър Чобанов, негово е и либретото, а музиката, оркестрацията и диригентската работа са дело на Любомир Денев-син. Текстовете на песните са написани от Михаела Филева, която ползва съвременен музикален език, а хореограф е Ралица Мерджанова-Стефанова.
Спектакълът ни пренася в 90-те години в България, време на несигурност, масова емиграция в търсене на по-добър живот и разкъсване на междуличностни връзки. Това е реалност, която в някаква степен продължава и до днес. Може би поради това много зрители могат да се припознаят в ситуациите и изборите на героите. В центъра на действието са Ана (Михаела Филева) и нейната дъщеря Ема (Ева Ралякова), които се връщат в родния град след смъртта на бащата Маестро Стоименов (Цветелин Павлов) и там ги посреща вдовицата Калина (Вяра Табакова). Той е оставил след себе си не само спомени, но и едно пиано, което се е озовало в ръцете на местния лихвар Кънчо (Владимир Михайлов), а присвояването на инструмента задвижва основния конфликт. В същото време Ема открива един нов свят, свързан не само с музика, но и с нови приятелства – Митьо Амадеуса (Боян Георгиев) и Киро Кремоната (Виктор Иванов).
Завръщането на Ана не е окончателно, по-скоро е временно прибиране на човек, който не рови в минало, а подрежда остатъците от него. Ема, обратно на това, се оказва двигател и творец на действието днес. Героят на Владо Зомбори – Даскал Филип, е спомен от друга епоха в живота на Ана, романтичен персонаж, напомнящ за неизживяна любов и за един друг възможен живот. Историите на майка и дъщеря се развиват паралелно, но постепенно започват да се сближават около съдбата на пианото, което със своите черно-бели клавиши символизира светлата и тъмната част на човешкото битие.
Материалният знак на конфликта е пианото, но не физическото му притежание. То функционира като външна проява на по-дълбоко разминаване в начина, по който героите разбират изкуството и собственото си минало. Доколко всеки е готов да погледне назад с любов или мъка, да си позволи спомените да нахлуят в съзнанието му или пък да открие един напълно нов свят. Черните и белите клавиши са контрастни като всичко в битието ни, но от тяхното съчетаване и последователност се ражда хармония, а не противопоставяне.
Хореографията разширява идеята, четиримата танцьори като брой и умения се вписват органично в спектакъла. Танцът следва драматургията чрез линията на тялото, движенията на танцьорите са ритмични, като телата им се сближават, когато сцената е емоционална, и се отдалечават, когато има отчуждение в хода на сюжета. Има лека театралност, присъща за танцовите изпълнения в мюзикълите. В един момент танцьорите спират да бъдат просто танцьори, тяхното присъствие не е отделено от случващото се на сцената.
Сценографията изгражда познати и близки пространства, дом и читалище, слети в един визуален свят. В Театър ,,Азарян“ те са позиционирани най-естествено, докато в Зала 1 на НДК мащабът отслабва интимността на сцената, поглъщайки цялата сценография, а с нея и актьорите, които остават с единствен маркер – само своя глас. Самото осветление ясно определя времевите граници между ден и нощ, отброявайки като часовник оставащите часове, в които Ема и нейните приятели могат да действат. Темпото е зададено от музиката, която следва структурата и примера на мюзикълите на Бродуей.
Актьорската игра на Михаела Филева и Владимир Зомбори е убедителна и балансирана. Филева, певица с предишен сценичен опит, и Зомбори, който е актьор и певец по професия, изграждат убедителни образи и предават емоциите на героите естествено. Двамата съчетават естествено актьорско присъствие със силно вокално изпълнение, допълвайки се органично на сцената, като двамата създават усещане за добре балансиран дует. Общите им сцени, включително танцовите моменти, са интересни и динамични като хореография. Младият състав изпъква с изключителна увереност на сцената. Техните изпълнения са енергични, поддържат високо ниво както в пеенето, така и в актьорската игра.
Приказното в мюзикълът е достъпно и разбираемо от по-младата публика като емоционален и тематичен разказ, но в същото време се прокрадват фрази и идеи, които възрастните са забравили в забързаното си всекидневие. Музиката, която слушаме, картините, които гледаме, се възприемат лесно, създават настроение, същевременно има игрови опознавателен елемент, поражда се любопитство и желание за продължение. Мюзикълът разказва за тайния свят, за който децата намират ключа, докато при някои възрастни този ключ е безвъзвратно изгубен.
Най-трудната публика за впечатляване са децата. И когато светлините се включат, озарявайки всички в залата, а артистите излязат за поклон, по лицата на малчуганите се виждат усмивки, а над тях широко отворени, греещи очи. В неподправената им реакция се открива и по-широкият смисъл – мюзикълът има място на българската сцена. Когато един спектакъл успее да събере детското въображение и зрелия поглед, доказва, че жанрът не е просто заемка от чужда традиция, а форма, която може да се развива и на нашите сцени.
,,Тайната на музиката“ не е само отделно заглавие в афиша, а знак за посока, в която българският мюзикъл тепърва може да се развива. Той не се конкурира по пищност с гостувалите до момента известни мюзикъли, но има своето запазено място като искрен, лек разказ за близкото минало.
Радина Симеонова е завършила НГДЕК „Св. Константин-Кирил Философ“. Тя е студентка в първи курс в специалността „Театрознание и театрален мениджмънт“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“.
