Св. Тереза-Бенедикта на Кръста (Едит Щайн) е родена на 12 октомври 1891 г. във Вроцлав (тогава Бреслау) и загива в газовите камери на „Аушвиц-Биркенау” на 9 август 1942 г.: между тези две дати се простира един забележителен житейски път към вярата. Едит Щайн е еврейка и атеистка, която среща Бог в Католическата църква и предава живота си в ръцете Му. Преди това учи философия в Гьотинген, асистентка на проф. Едмунд Хусерл във Фрайбург, защитава дисертация през 1917 г. Срещата й с автобиографията на св. Тереза Авилска се оказва решаваща. На 14 октомври 1933 г. Едит Щайн постъпва в манастира на сестрите кармилитки в Кьолн и приема името Тереза-Бенедикта на Кръста. На 11 октомври 1998 г. е канонизирана за светица и провъзгласена за съпокровителка на Европа от папа Йоан-Павел II. Фондация „Комунитас” подготвя издание с нейни съчинения. Публикуваме едно от тях.

На 13 януари 1931 г. в местната група „Лудвигсхафен на Рейн” към католическия Академичен съюз Едит Щайн държи доклад със заглавие „Тайната на Рождество”. В Архива „Едит Щайн” (Кьолн, Кармилски манастир) се съхранява пълен машинописен препис от 9 листа във формат 330 Х 210 мм, който на с. 9 е подписан от нея с E. Stein, с дата 13 януари 1931 г. (Signatur A04-22); освен това има едно машинописно копие във формат 210 Х 150 мм, посветено на сестра Агнела Щадтмюлер (Signatur A04-21). Едит Щайн е написала текста в дните на Рождество през 1930 г. в Бойрон.[1]

Намираме се в средата на Рождественското време. Големият празник, който дълго вървеше пред нас като сияйна звезда в тъмното нощно небе на Адвента, е отминал, за някои от нас може би твърде бързо е отминал. Не се спря като звездата над яслата във Витлеем. Прошумя покрай нас и може би се стреснахме, защото не разбрахме или съвсем не можахме да изчерпим онова, което той искаше и трябваше да ни донесе. Ето защо е наистина отрадно, че Светата църква, като една колкото мъдра, толкова и блага майка, се е съобразила със слабостта на своите чеда и е предвидила цяла редица седмици за Рождественския цикъл[2]. Така може да се навакса пропуснатото; а днес не ми е известно нищо по-добро от това да спрем за кратко и да погледнем назад, към последните седмици.

1. 1. Адвент и Рождество

Когато дните стават все по-къси, когато (при нормална зима) падат първите снежинки, се появяват плахо и тихо първите рождественски мисли. И от самото слово се излъчва очарование, на което никое сърце не може да устои. Дори иноверците и невярващите, на които старата история за младенеца от Витлеем нищо не говори, се подготвят за празника и размислят как могат да разпалят лъч на радост тук-там. Сякаш топла струя от любов се носи над цялата земя още седмици и месеци по-рано. Празник на любовта и радостта – това е звездата, към която се отправят всички в първите зимни месеци. За християнина и особено за християнина католик е още по-различно. Него звездата довежда до яслата с младенеца, който носи мира на земята. Християнското изкуство ни го показва в безброй прелестни картини; древни мелодии, от които звучи цялото очарование на детството, ни пеят за това.

В сърцето на този, който живее с Църквата, роратните[3] камбани и предрождественските песнопения събуждат свят копнеж; а комуто се е разкрил неизчерпаемият източник на светата Литургия, на неговите двери ден след ден чука великият пророк на Въплъщението със своите предупреждения и обещания: Rorate, caeli desuper et nubes pluant justum! Prope est jam Dominus – Venite adoremus. – Veni, Domine, et noli tardare. – Jerusalem, gaude gaudio magno, quia veniet tibi Salvator[4]. От 17 до 24 декември великите О-антифони[5] към Магнификат (O Sapientia, O Adonai, O Radix Jesse, O Clavis David, O Oriens, O Rex gentium, O Emmanuel)[6] призовават все по-страстно и жарко: Veni ad liberandum nos.[7] И все по-предвестно звучи: Ecce completa sunt omnia[8] (в последната неделя на Адвента); а накрая: Hodie scietis, quia veniet Dominus et mane videbitis gloriam eius.[9] Да, когато вечерта засияят светлините на елхата и започне размяна на подаръци, напира все още неутоленият копнеж по една друга светлина чак докато зазвънят камбаните за Литургията на Бъдни вечер и – Dum medium silentium tenet omnia[10] – чудото на Святата нощ се повтори на нашите олтари, украсени с цветя и свещи: Et verbum caro factum est[11]. Настъпил е моментът на светото изпълнение: Hodie per totum mundum melliflui facti sunt coeli[12].

1. 2. Послушанието на станалия човек Син Божи

Навярно всеки е преживявал такова рождественско щастие. Ала небето и земята още не са се слели. Витлеемската звезда е една звезда в тъмната нощ – и днес е така. Още на втория ден Църквата съблича белите празнични одежди и се облича в цвета на кръвта, а на четвъртия ден (ако не е неделя, както тази година[13]) – във виолетовия цвят на скръбта[14]: свети Стефан, първомъченик, който пръв последва Господ в смъртта[15], и невинните младенци, кърмачетата от Витлеем и от Юдея, жестоко избити от бруталните ръце на палача[16], следват младенеца в яслата. Какво означава това? Къде е сега радостта на небесните войнства, къде е тихото блаженство на святата нощ? Къде е мирът на земята? Мир на земята за тези, които са с добра воля.[17] Ала не всички са с добра воля. Затова Синът на вечния Отец трябва да слезе от небесата, понеже тайната на нечестието е закрила земята с мрак.

Тъмнина се разстила над земята[18], а Той дойде като светлина, която свети в мрака, и мракът я не обзе.[19] На тези, които Го приеха, Той донесе светлината и мира: мир с небесния Отец, мир с всички, които са чеда на светлината и чеда на небесния Отец, и дълбокия вътрешен мир в сърцето, но не мир с децата на мрака. На тях Князът на мира носи не мир, а меч.[20] За тях Той е Камък на препъване, към Който пристъпват и о Който се те препъват.[21] Това е тежка и сериозна истина, която не бива да скриваме посредством поетичното очарование на Младенеца в яслата. Тайната на Въплъщението и тайната на нечестието са тясно свързани. Срещу светлината, която идва от небето, се откроява още по-черна и зловеща нощта на греха. Детето в яслата протяга ръчички и усмивката му сякаш вече казва това, което по-късно устните на мъжа изричат: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени”[22]. И те следват неговия зов: бедните пастири, на които по полетата на Витлеем светлината на небето и гласът на ангела възвестяват радостната вест и които й отвръщат чистосърдечно със своето transeamus usque Bethlehem, и поемат на път[23]; върху царете, които със същата проста вяра тръгват от далечния изток, следвайки чудната звезда, росата на благодатта потече към тях от детските ръце и „те се зарадваха с твърде голяма радост”[24]. Тези ръце дават и едновременно изискват: вие, мъдреци, оставете вашата мъдрост и станете нeзлобливи като деца; вие, царе, отдайте вашите корони и богатства и се поклонете със смиреномъдрие пред Княза на князете; без колебание поемете върху себе си трудове и страдания и жалби, които изисква вашата служба. Вие, чеда, които не можете да дадете още нищо доброволно, вашия крехък живот ще отнемат ръцете на палача, преди още да е започнал: той не би могъл да бъде вложен по-добре от това да бъде пожертван за Господаря на живота.[25] „Върви след Мене”, така говорят детските ръце, както по-късно ще мълвят устните на Мъжа.[26] Така говорят те на ученика, когото Господ обича и който също принадлежи към свитата около яслата. И св. Йоан, юношата с чисто детско сърце, Го следва, без да пита накъде и защо. Той напуска бащината лодка и тръгва след Господ по всички Негови пътища до Голгота.[27] „Върви подире Ми” – това чува и младият Стефан. Той следва Господ за битка срещу силите на мрака, на заблудата в упоритото неверие, той свидетелства за Него със своята дума и със своята кръв, следва Го в своя дух, духа на любовта, който се бори с греховете, но обича грешника и дори в смъртта се застъпва пред Бог за убийците.[28]

Светли фигури са тези, които коленичат около яслата: крехките невинни деца, верните пастири, смирените царе, Стефан, възторженият млад мъж, и любимият апостол Йоан: всички те, които следват зова на Господ. Срещу тях е нощта на непонятното ожесточение и заслепение: книжниците, които могат да дадат сведения за времето и мястото, където трябва да се роди Спасителят на света, без обаче от тези знания да направят извода Transeamus usque Bethlehem[29]; цар Ирод, който иска смъртта на Господаря на живота. Пред младенеца в яслата духовете се разлъчват. Той е Князът на князете и Господарят на живота и смъртта. Той изрича Своето: „Върви подире Ми” и който не е с Него, е против Него. Той го изрича и за нас и ни изправя пред избора между светлината и мрака.[30]

1. 3.  Corpus Christi mysticum[31]

3. 1.   Unum esse cum Deo[32]

Накъде ще тръгнем по тази земя – ние не знаем и не трябва да питаме преждевременно. Знаем само, че на ония, които любят Бога, всичко съдействува към добро.[33] И по-нататък, че пътищата, по които води Спасителят, отиват отвъд тази земя.

O admirabile commercium! Creator generis humani, animatum corpus sumens, largitis est nobis suam Deitatem.[34] Да, за този удивителен обмен Спасителят дойде в света. Бог стана Син човечески, та да станат човеците чеда Божии. Един от нас е разкъсал връзката на синоположението, един от нас трябва отново да я свърже и да изкупи греховете. Никой от старото, болнаво и запуснато племе не може. Нова, здрава и благородна младочка трябва да се присади. Той стана един от нас; но и повече от това: едно с нас. Нали това е дивното на човешкия род, че всички ние сме едно. Ако беше другояче, ако стояхме редом самостоятелни и разделени индивиди, свободни и независими един до друг, то тогава грехопадението на едногова нямаше да влече след себе си грехопадението на всички. Тогава, напротив, цената на изкуплението можеше да бъде платена за нас и вменена ни, но Неговата правда нямаше да премине върху грешниците, нямаше да бъде възможно никакво оправдание. Ала Той дойде, за да бъде едно Corpus mysticum с нас: Той –наша глава, ние –негови членове. Когато положим ръцете си в ръцете на Божия Син, когато отвърнем с „Да” на неговото Sequere me[35], тогава сме Негови и няма пречка Неговият божествен живот да премине върху нас.

Това е началото на вечния живот в нас. Все още не е съзерцаване на Божия лик в блаженството на славата, все още е мракът на вярата, но вече не е от този свят, вече е съществуване в царството Божие. Когато най-блажената от блажените изрича своето „Да бъде”[36], тогава започва царството Божие на земята и тя е неговата първа гражданка. И всички, които преди и след раждането на Сина на думи и дело се изповядват в Него –св. Йосиф, св. Елисавета с нейния син[37] и всички, които стоят около яслата, влизат в царството Божие. Станало е различно от реченото в псалмите и от пророците за властта на Бог-Цар. Римляните остават владетели на страната, а първосвещениците и книжниците все така държат бедния народ в иго. Всеки, който принадлежи на Господ, носи царството небесно в себе си. Той не е освободен от своето земно бреме, напротив, още му е добавено, ала в себе си той носи окрилена сила, чрез която игото му е благо и бремето му леко.[38] Така е и днес при всяко божие чедо. Божественият живот, запален в душата, е светлината, която е дошла в мрака, чудото на святата нощ. Който го носи в душата си, той разбира, когато се заговори за това. За другите обаче всичко, което може да се каже за това, е невнятен брътвеж. Цялото Евангелие на Йоан е такъв брътвеж за вечната светлина, любовта и живота. Бог в нас и ние в Него, това е нашият дял в Божието царство, чиято основа полага Въплъщението.

3. 2. Unum esse in Deo[39]

Unum esse cum Deo[40]: това е първото. Но веднага идва второто. Христос главата, ние – членовете в Corpus mysterium[41]: тогава се отнасяме като член към член, и ние, хората, помежду си сме unum esse in Deo[42], един божествен живот. Ако Бог е в нас и Той е любовта, не е възможно друго, освен да обичаме своите братя. Затова нашата човешка любов е мяра за нашата любов към Бога. Но тя е различна от естествената човешка любов. Естествената любов се отнася за оногова, който ни е близък чрез кръвна връзка, сходство на характера или общи интереси. Другите са „чужденци”, които не засягат едногова, а другиму евентуално са противни чрез съществото си, така че ги държим възможно най-далеч от любовта. За християните няма „чужд човек”. Той винаги е „ближният”, когото имаме пред нас и който най-много се нуждае от нас; все едно дали ни е роднина или не, дали го „харесваме” или не, дали той е „морално достоен” за помощта или не. Христовата любов не познава граници, тя никога не престава, тя не се ужасява от грозота и болка. Той е дошъл заради грешниците, а не заради праведниците.[43] И когато Христовата любов живее в нас, тогава постъпваме като Него и тръгваме подир загубените овце.[44]

Естествената любов изхожда от това да имаш за себе си обичания човек и да го притежаваш, по възможност без да го делиш. Христос дойде, за да обърне към Отца изгубеното човечество; и който остане с Неговата любов, той иска хората за Бог, а не за себе си. Това, разбира се, едновременно е и най-сигурният път завинаги да ги притежаваш; защото, когато сме спасили един човек в Бога, тогава сме едно с него в Бог, докато страстта да покоряваш често може – рано или късно – да доведе до загуба. Отнася се за чуждата душа, както и за собствената и за всяко външно благо: който се бои да спечели и да запази, той ще изгуби. Който се предаде на Бог, той ще спечели.[45]

3. 3 Fiat voluntas tua![46]

Така стигаме до един трети знак на синоположението спрямо Бог. Unum esse cum Deo беше първият, Ut omnes unum sint in Deo[47] – вторият. Третият: познавам, че ме любите, по това, че пазите Моите заповеди.[48] Да бъдеш чедо божие, означава да служиш на Бог[49], да изпълняваш Божията воля, не своята, да предадеш всички грижи и всички надежди в Божиите ръце, повече да не се грижиш сам за себе си и своето бъдеще. На това почиват свободата и веселостта на божието чедо. Колко малко и сред наистина благочестивите, дори героично самоотвержените ги притежават! Те винаги ходят превити под тежестта на своите грижи и дългове. Всички знаят притчата за птиците небесни и полските кринове[50]. Но когато срещнат човек, който няма имущество, пенсия или осигуровка и въпреки това живее, без да се притеснява за своето бъдеще, те клатят глави като пред нещо ненормално. Всъщност този, който е очаквал от небесния Отец, че по всяко време ще се грижи за дохода и условията му на живот, които той смята за желателни, може да се окаже много сгрешил. Такива условия не бива да се вписват в договора с небето. Вярата в Бога ще устои непоклатима само ако включва готовността да се приеме всичко без изключение, идещо от Божията ръка. Той Сам знае какво е добре за нас. И ако някога нуждата и лишенията са по-уместни от комфортно сигурния доход или неуспехът и унижението – по-добри от почитта и авторитета, тогава трябва да бъдем готови за това. Ако постъпим така, можем спокойно да преживеем през бъдните дни.

Fiat voluntas tua[51] в своя пълен мащаб трябва да е пътеводна нишка в християнския живот. Тя трябва да определя деня от сутрин до вечер, хода на годината и на целия живот. Тогава ще се превърне и в единствената грижа на християнина. Всички останали грижи Господ поема върху Себе Си. Тази единствена обаче остава за нас, докато още сме in statu viae[52]. Обективно е така, че не сме окончателно застраховани винаги да останем в Божиите пътища. Както първите хора могат да изпаднат от синоположение спрямо Бог в отдалеченост от Бог, така всеки от нас винаги стои на острието на ножа между нищото и пълнотата на божествения живот. А рано или късно усещаме това и субективно. В детските дни на духовния живот, когато тъкмо сме започнали да се оставяме Бог да ни поведе, усещаме водещата ръка много силно и твърдо; ясно ни е като слънце какво трябва да правим и от какво да се откажем. Ала не остава винаги така. Който принадлежи на Христос, той трябва да преживее целия Христов живот. Той трябва да възмъжее до зрялата възраст на Христос, трябва някога да поеме по Кръстния път, трябва да тръгне към Гетсиман и Голгота. И всички страдания, които могат да дойдат отвън, са нищо в сравнение с тъмната нощ в душата, когато Божествената светлина вече не гори и гласът на Господ не говори. Бог е тук, ала Той е скрит и мълчи. Защо е така? Говорим за Божии тайни и в тях не може да се проникне напълно. Бог стана човек, за да ни даде да участваме в Неговия живот. Разбрали сме го най-напред като участие в Божествения живот. С това се започва и това е последната цел.

Ала помежду това има още нещо. Христос е Бог и човек, и този, който участва в Неговия живот, трябва да участва в Божествения и в човешкия живот. Човешката природа, която Той е приел, Му дава възможност да страда и да умира. Божествената природа, която Той притежава во веки, придава на страданията и смъртта безмерна стойност и спасителна сила. Христовите страдания и смърт се продължават в Неговото мистично тяло и във всеки от членовете му. Всеки човек трябва да страда и умира. Ала когато той е жив член на тялото Христово, тогава Неговите страдания и смърт получават чрез Божеството спасителната сила на главата. Ето я обективната причина, поради която всички светци са жадували страдания. Това не е перверзно желание за страдание. За естествения разсъдък изглежда като перверзия. В светлината на спасителната тайна се оказва като висш разум. И така свързаният с Христос непоклатимо устоява и в тъмната нощ на субективната богоотдалеченост и богооставеност; може би божествената икономия на спасението въвежда неговото страдание, за да освободи обективно прикования. Затова Fiat voluntas tua дори и тъкмо в най-тъмната нощ.

1. 4.  Средства за избавление

Ала можем ли да го[53] изречем, щом не сме сигурни какво иска Божията воля от нас? Имаме ли още средства да се придържаме в Неговите пътища, когато вътрешната светлина угасне? Има такива и толкова силни средства, че отбиването при цялата принципна възможност фактически става безкрайно невероятно. Бог дойде да ни спаси: да ни свърже със Себе Си, да ни свърже помежду ни, да направи нашата воля подобна на Неговата. Той познава нашата природа, Той държи сметка за нея и затова принася всичко, което може да ни помогне да постигнем целта.

Божият син стана учител и ни каза какво трябва да правим. За да се проникне цял един човешки живот от божествения живот, не е достатъчно веднъж в годината да коленичиш пред яслата и да се предадеш на вълшебството на святата нощ. Трябва през целия живот да си във всекидневно общение с Бог, да чуваш словата, които Той е изрекъл и които са ни предадени, и да се придържаш към тези слова. Да се молиш преди всичко, както сам Спасителят учи и непрестанно проникновено внушава. „Искайте, и ще ви се даде”[54]. Това е най-сигурното обещание, че Бог ще те чуе. И който всеки ден от сърце казва своето „Да бъде Твоята воля, Господи”, той може да се надява, че не ще пропусне Божествената воля и там, където вече няма субективна увереност.

Освен това: Христос не ни е оставил сираци.[55] Той ни е изпратил Своя дух, който ни учи на цялата истина; Той основа Своята църква, която се води от Неговия дух, и сложи в нея Своите наместници, чрез техните усти Неговият дух ни говори с човешки слова. В нея Той е свързал вярващите в общност и иска един да поръчителства за другия.[56] Така че не сме изоставени и там, където доверието в собственото прозрение и дори в собствената молитва се проваля, там помага силата на послушанието и силата на застъпничеството.

Et Verbum caro factum est.[57] Това става истина в обора във Витлеем. Ала то се изпълва и в една друга форма. „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен.”[58] Спасителят, който знае, че ние сме хора и ще си останем хора, които всеки ден трябва да се борят с човешки слабости, помага на нашата човешкост по наистина божествен начин. Както земното тяло се нуждае от хляба насъщен, така и божественото тяло в нас изисква непрекъснато препитание. „Аз съм живият хляб, слязъл от небето.”[59] В този, който Го превърне в свой хляб насъщен, всеки ден ще се изпълнява Рождественската тайна, Въплъщението на Словото. И наистина това е най-сигурният път трайно да придобием това unum esse cum Deo [60], с всеки изминал ден все по-здраво и дълбоко да се врастнем в мистичното тяло на Христос. Добре зная, че за мнозина това ще изглежда твърде радикално изискване. Практически то означава за повечето, ако започнат, преобръщане на целия външен и вътрешен живот. Ала тъкмо това трябва! Да създадем пространство в нашия живот за евхаристийния Спасител, за да може Той да преобразува нашия живот в Своя живот: твърде много ли се иска? Човек има време за толкова много ненужни дела: да събира всякакви безполезни неща от книги, списания и вестници, да седи в кафенетата и да бъбри на улицата четвърт или половин час: всичко това е „разсейване”, в което прахосваме куп време и сила. Наистина ли не е възможно да спестим един утринен час, в който да не се разсейваме, а да се съберем, в който да не се изразходваме, а да получим сила, за да издържим през целия ден?

Ала, разбира се, изисква се повече от този един час. Трябва да живеем от един в друг такъв час така, че да се завърнем. Вече не е възможно „да си тръгнем”, дори само от време на време да си тръгваме. Не можеш да избягаш от присъдата на оногова, с когото всекидневно си в общение. Дори когато не е изречена нито дума, се чувства, че другите държат на думата. Опитваш се да се нагодиш към обкръжението и ако това не е възможно, съвместният живот се превръща в мъчение. Така се чувства човек и във всекидневното общение със Спасителя. Ставаш все по-чувствителен за това, което ти се нрави или не ти се нрави. Ако преди това като цяло си бил доволен от себе си, сега ще е другояче. Ще усетиш, че много неща трябва да промениш, и ще промениш това, което можеш да промениш. И ще откриеш неща, които вече не можеш да приемеш като хубави и добри и които въпреки това не си в състояние да промениш. В такъв случай постепенно ставаш малък и смирен; ставаш търпелив и снизходителен към сламката в чуждото око, защото гредата в собственото ти око те измъчва[61]; и накрая научаваш също да понасяш себе си в неумолимата светлина на Божественото присъствие и да се оставяш на Божественото милосърдие, то може да се справи с всичко, което сломява нашата сила. Дълъг е пътят от самодоволството на един „добър католик”, който „изпълнява своя дълг”, чете „добър вестник”, „гласува правилно” и т.н., ала впрочем върши това, което му остава; до живота в служение на Бог и от ръката на Бог, в простотата на детето и смирението на митаря.[62] Ала който веднъж е извървял този път, няма да отстъпи от него.

Така гласи богосиновството: смаляване. Ала същевременно гласи и израстване. Да живееш евхаристийно, означава съвсем сам да излезеш от теснотата на собствения живот и да се враснеш в широтата на Христовия живот. Който търси Господ в Неговия дом, няма да иска да го занимава постоянно само със себе си и своите дела. Той ще започне да се интересува от Господните дела. Участието във всекидневната жертва ни въвлича неволно в литургическия живот. Молитвите и обредите на служителя на олтара отново и отново представят в кръговрата на църковната година пред душата ни историята на спасението и ни подтикват да проникнем все по-дълбоко в нейния смисъл. И самото жертвоприношение ни внушава отново и отново централната тайна на нашата вяра, центъра на тежестта на световната история, тайната на Въплъщението и Спасението. Кой може с възприемчив дух и сърце да присъства на светата жертва, без сам да бъде обхванат от жертвена мисъл, без да бъде обхванат от жаждата да принесе самия себе си и своя малък личен живот в голямото дело на Спасителя?[63]

Тайните на християнството са неделимо цяло. Когато се задълбочиш в една, си отведен към всички други. Така пътят от Витлеем води неудържимо към Голгота, от яслата към Кръста. Сега се намираме точно в средата на Рождественското време: преди 20 дни отпразнувахме Рождеството на Спасителя; след 20 дни е Сретение Господне, празникът на представянето на Исус в храма, с който приключва Рождественският цикъл. Когато Дева Мария донася младенеца към храма, й е предсказано, че меч ще прониже душата й, че този младенец ще лежи за падане и ставане на мнозина и за предмет на противоречия. Това е оглашение на страданието, оглашение на битката между светлината и мрака, която още в яслата се показва.

Тази година Сретение и Семидесятница[64] почти съвпадат, празникът на Въплъщението и на подготовката за страданията Христови. В нощта на греха изгрява Витлеемската звезда. Върху светлината, която идва от яслата, пада сянката на Кръста. Светлината угасва в мрака на Разпети петък, ала се въздига по-сияйна като слънце на милостта в утрото на Възкресението. Per passionem et crucem ad resurrectionis gloriam[65] e пътят на въплътения Син Божи. Със Сина човечески през страдания и смърт до славата на Възкресението – това е пътят за всеки от нас, за цялото човечество.

Превод от немски: Людмила Димова

Текстът е публикуван в брой 96 на сп. „Християнство и култура”