0
1066

Тайната публичност на самиздатския архив

unnamed1

Откъс от студията на Пламен Дойнов, публикувана като критическо приложение в сборника „Самиздат. 1963–1966“ (изд. „Кралица Маб“, 2016), и стихотворения от Веселин Тачев, Йордан Трендафилов и Димитър Вятовски.

Самиздат. 1963–1966 (изд. „Кралица Маб“, 2016) събира на едно място текстове от осем самиздатски книги, изработени в по няколко машинописни екземпляра от Веселин Тачев (1941–1991), който поставя върху част от тях мистификационната издателска марка Щръклитиздат – по името на село Щръклево, Русенско, където по това време живее. Между 1963 и 1966 г., в условията на цензура и на държавен монопол в книгоиздаването, той сам изработва (съставя, преписва на пишеща машина и подвързва) книги на себе си и на своите връстници и приятели Йордан Трендафилов, Иван Цанев, Здравко Кисьов, Димитър Вятовски, Димитър Горсов, Менча Соколова, Владимир Попов. Изданието представя не просто „неизвестни“ за публиката творби, а истински пробиви в младата поезия от 60-те години. Самиздатски архив, от който тръгват някои от най-важните търсения в българската лирика след средата на ХХ век.

Самиздат. 1963–1966. Стихове от Веселин Тачев, Йордан Трендафилов, Иван Цанев, Здравко Кисьов, Димитър Вятовски, Димитър Горсов, Менча Соколова, Владимир Попов. Съст. Пламен Дойнов и Мая Ангелова. Колекция Неиздадените. Книга четвърта, 2016. Изд. „Кралица Маб“

Тайната публичност на самиздатския архив

Изданията на Веселин Тачев от 1963/1966

Пламен Дойнов

От дистанцията на времето гледката се прояснява: книгите, изработени от Веселин Тачев между 1963 и 1966 г. с имагинерната марка Щръклитиздат, представляват солиден корпус от лирически текстове, алтернативно насочени срещу самите устои на системата на социалистическия реализъм в НРБ. Те заобикалят цензурните изисквания и държавния монопол в книгоиздаването, за да представят най-ранното творчество на осем поети, родени в Русе или свързани с крайдунавския град в първите години на 60-те – Веселин Тачев, Йордан Трендафилов, Иван Цанев, Здравко Кисьов, Димитър Вятовски, Димитър Горсов, Менча Соколова, Владимир Попов. Още повече, че множеството от самиздадените творби с тематичната си насоченост и с поетическия си език представят същинско алтернативно битие – несъгласие с общественото статукво, отхвърляне на двойнствения морал в НРБ, недоверие към пропагандната реалност, неприемане на официализираната поезия на соцреализма, съсредоточаване на изкуството върху екзистенциални дилеми, проявление на младежки интелектуален скепсис и т.н.

Оспорим изглежда обаче статутът им тъкмо на самиздат – в смисъла, който традиционно се влага в това понятие. Направените от Веселин Тачев книги са наистина в броени екземпляри – най-често до три бройки – които няма как да постигнат особен рецептивен ефект. Не е известно те да са минавали от ръка на ръка, да са постигнали онзи минимум на скрито, но увеличаващо се разпространение, който би ги превърнал в самонарастващо влиятелно слово, отворило си ниша в алтернативната литературна публичност.

Един от руските активисти на самиздата Лев Тимофеев посочва в преведена и публикувана като своеобразен програмен текст в българското самиздатско списание „Глас” статия през 1989 г.:

Самиздат не означава, че „авторът сам себе си издава”, а че „само себе си издава произведението. Хората, читателите, обществото препечатва в десетки, в стотици, в хиляди копия само това, което за тях е жизнено важно!”[1]

Казано иначе, чрез самиздата „не авторът и неговото име налагат качествата и търсенето на текста, а текстът сам се налага – разпространява се чрез собствената си привидяна от публиката стойност. Той е автономен спрямо писателското тяло, става предаваем и самоценен, освободен за тълкувателни и пазарни операции“[2].

Погледнати в такъв ракурс впрочем, дори най-изявените самиздатски проявления от самия край на НРБ – списанията „Глас” и „Мост” на Владимир Левчев и Едвин Сугарев – не успяват да впечатлят. Както преценява Александър Кьосев, нито „начина им на разпространение (обхващащ само тесни софийски и пловдивски литературни кръгове)”, нито „почти символичния им тираж” могат да изиграят „онази сериозна социална роля, която самиздатът играеше в Средна Европа или в Русия”, което пък води до заключението, че „българската литературна интелигенция се оказа неспособна (или ограничено способна) да създаде такава алтернативна самиздатска литература, каквато се появи в другите тоталитарни страни от Източния блок”[3]. Разбира се, късният български самиздат от 1989 г., както посочва и Кьосев, се разгръща като „видима част” на една опозитивна или поне неофициална култура, която в края на комунистическия режим предизвиква особен ефект, произвел въпроса „Защо скромната литературна инициатива на самиздата имаше такъв силен резонанс в българската публичност?” и отговора, че „между литературните самиздатски списания и политическите акции не съществуваше рязка граница: по-скоро един плавен преход от литературни текстове към поетико-политически акции”[4].

Ситуацията от началото на 60-те години, при това – в българския североизток, е доста различна. Спорадичните опити за формиране на някаква алтернативна публичност от полурегламентирани литературни четения и от малки издания (брошури или програмки) в най-либералната година на българското „размразяване” (1962) завършват с фиаско – разгромна политико-идеологическа кампания и разпръскване на групата от млади русенски поети в разни житейски и литературни посоки. На този фон всеки видим самиздатски жест би изглеждал не просто несвоевременен, но и крайно рискован – авантюра, която може да струва прекалено скъпо на инициатора.

И все  пак, въпреки почти нулевото разпространение, изработените от Веселин Тачев книги функционират на едно камерно, микроравнище като пълноценни заглавия, възпроизвеждащи с цялостната си подредба и с паратекстовете си книжни тела, напомнящи за официалните издания в НРБ. Ето например как изглежда редакторското каре на „Необмислени мисли” от Йордан Трендафилов:

Стиховете събра и
подреди Веселин Тачев, с.
Щръклево, Русенско. П. м. при ТКЗС
„Осми конгрес“. Поръчка № 123. Дадена за
печат на 21 VІІІ 1963 г. Излязла от печат на
15 ІХ 1963 г. Печатни коли 4.5, издател-
ски коли 5. Тираж 3. Права запа-
зени. Препечатването забра-
нено. Издание на ПЕС.[5]

П. м. – означава пишеща машина. Всичко в това редакторско каре изглежда едновременно някак по стандарт, но и неизбежно иронично в скромната си конкретика. Върху екземпляра, подарен на Й. Трендафилов, издателят В. Тачев е доизвел иронията, изписвайки на ръка: „Даньо, прощавай за печатните грешки! Нямам щатен коректор…“[6]

Когато обаче си дадем сметка, че става дума за поне осем подобни издания, изработени от Веселин Тачев, а после раздадени и на самите автори, и на приближени литератори и приятели, такова събиране, минималистично умножаване и разпространяване на лирически текстове през 60-те се превръща в акция, контракултурно насочена спрямо действащите издателски институции, а в перспектива – в алтернативно литературноисторическо пространство, запазило автентичния профил на авторски персони и техните почерци, противопоставени на доминиращия социалистически реализъм.

Самиздатът на Веселин Тачев от 1963/1966 г. осъществява три базисни противопоставяния.

1. Срещу институциите на административно-политическата система за литературно производство – най-вече спрямо нейния издателски сектор, но и в цялостната публичност на одържавената литература на НРБ;

2. Срещу официализирания „български поет“ от 60-те години, който изгражда своя публичен образ и кариера по разписан от централизирания Съюз на българските писатели регламент;

3. Срещу соцреалистическия дискурс в лириката – идейно-тематичен каталог, набор от „приемливи” поетики, постоянно поддържан социално-политически ангажимент, обслужващ актуалната еднопартийна политика и т.н.

Самиздатските книги извършват всичко това, дори когато някои от техните автори по-късно се отказват от своето ранно противопоставяне, а други – от самата поезия. Понякога книгите остават да действат сами, макар и неподкрепени от последващото творчество и поведение на авторите си. Решаваща е фигурата на „издателя” Веселин Тачев, който всъщност извършва акцията по съставянето и публикуването. Той композира, печата, подвързва и раздава осемте книги, като по този начин съхранява ранното лирическо творчество на осем поети; дава им характерното за всеки самиздат алиби на „статут на ръкопис”; конструира част от тайната публичност на приятелското и интимното общуване през поезията на млади автори от 60-те; във времето натрупва корпус от текстове, съставящи самиздатски архив, който в перспектива произвежда литературноисторически ефект.

Може да се спори доколко самиздатът на Веселин Тачев е класически случай на самиздат. Но от разстоянието на изминалите десетилетия е съвсем резонно да бъде определен като самиздатски архив, побрал не просто разнородни текстове, а творби, които очертават недооткроени посоки в българската поезия от 60-те години на ХХ век – индивидуални проекции, секторни и жанрови възможности, специфични лирически светове, които заемат възлово място в една литературна история на алтернативите от епохата на комунистическия режим.

Откъс от студия, публикувана като критическо приложение в сборника „Самиздат. 1963–1966“.

 

Йордан Трендафилов

ДАЛТОНИСТ

Червеното му се видя зелено
и той реши без страх да прекоси…
Трамваят изрева като хиена…
Остърга колела едно такси…

Изплаши го не туй, че под таксито
кракът му не изглеждаше такъв,
а ужасът на странното откритие
за собствената му зелена кръв!

 

ХРУМВАНЕ

„Не е толкова трудно за един мъж
да бъде първи… Трудното е да бъде
последен…“
Из един разговор
А вятърът,
развеселен от свои стари спомени,
свирукаше с уста,
без да се интересува
н и т о
от производствения план
на Стройрайона по транспорта;
н и т о
от увеличаване пенсиите
на старите кооператори;
н и т о
от предстоящата изпитна сесия;
н и т о
от това, че оня отсреща
си е купил
италианска вратовръзка;
н и т о
от това, че келнерката
се опита да увеличи
надценката на коняка;
н и т о
от това, че телефон еди-кой-си
заменя – подменя,
двустаен – тристаен,
опразване;
н и т о
от дългата бримка
на десния чорап на момичето,
което изпадна в ужас,
забравяйки дори за достойнствата
на ония неща,
за които са измислени
самите чорапи;
н и т о
от градивната критика
на др. В.
на Общата художествена изложба;
н и т о,
ако щеш, от твоята
сексуална статистика.
И най-интересното е това, че
всички наричат
талантливото свирене
на вятъра –
вятърничава работа!

 

НЯМА ЗАГЛАВИЕ

– Добър вечер,
сърдити компании!
Аз съм вашето
чувство за хумор.
Аз ви липсвам
дори и сега.
Аз не идвам при вас,
за да преча.
Аз съм скритият смисъл
на думите.
Аз съм вашата
малка тъга.
Аз съм цялото
прогресивно човечество…

Вие ще ме посрещнете учтиво
и ще ми предложите коняк,
и едно момиченце красиво
като крак
ще ме потупа с модните въпроси
на деня
и на нощта
при дневно
и при нощно осветление.
А аз невинен ще се извиня,
че нямам настроение…

Добър вечер,
сърдити компании!
Аз съм вашата
глезена скука,
аз съм вашето безразличие,
аз съм апатия…
Не ни питайте
откъде идваме тука!
Вие ни създадохте лично
и ние си търсим симпатии.
Който търси – намира.
Ние сме гонени
от комсомолски събрания,
сурово клеймени
с обществено мнение.
Ние извършихме толкова
славни деяния,
че нямаше просто
сравнение…

Ние разделяхме
безумно влюбени,
умора пилеехме
и прекъсвахме младости.
За нас спореха
в кварталните клубове
и това ни доставяше
известни радости.

Ние разплаквахме
прекрасни момичета,
побеждавахме често
своите противоположности.
Нас ни мразеха
и ни обичаха.
Ние надживявахме
и собствените си възможности…

Добър вечер,
сърдити компании!
Аз съм вашето
мъртво вълнение.
Аз съм вашето
западно влияние.
Аз съм вашето
настроение,
вашата логика
и вашата близка раздяла…

А вие ме посрещате учтиво
и ми предлагате
коняк…

 

Димитър Вятовски

АВТОБИОГРАФИЯ

Когато станах юноша
отидох при шивача.
Поръчах си костюм.
Уши го той след седмица
– но бе с ръкави къси.
Шивачът ме изгледа,
А после ми отряза
До лактите ръцете
– да не грозят костюма.

Когато станах юноша,
подирих обущаря.
Скрои ми той обувки,
но бяха доста тесни.
Да не грозят обувките
– три пръста от краката
той сръчно ми отряза.

Когато станах юноша,
отидох при шапкаря.
Той шапка ми направи,
но беше изкривена.
Тогава най-спокойно
главата ми отряза
– да не грозя пред хората
ушитата ми шапка.

Потомственици мои!
Пазете се!
Шивачът,
обущарят
и шапкарят
СА ОЩЕ ЖИВИ!

 

СЕЛЯНИН

Вечер умореният ден ме блъска
с юмруци по главата.
Тогава забравям кой съм.
И сънувам.
Една тревясала пътека
ме отвежда
в някогашната моя нива.
И аз отново ставам селянин.
Усещам тръпчивия мирис
на двата вола.
Влажният дъх на чернозема.
Дочувам песен и жалби.

Вечер умореният ден ме прегръща.
Тогава сънувам.
Един трактор влиза
в някогашната моя нива.
Аз лягам в браздите
под лъскавите му вериги.

Вечер умореният ден ме приспива.

Тогава една тревясала пътека
ме извежда
до белия камък на моя гроб.
Аз спирам натъжен.
Искам да заплача за нивата си,
за зелените звезди,
за чучулигите.
Искам да заплача за смъртта си.
Искам!
Но не мога!

* * *
Слънцето е винаги еднакво.
Въздухът е винаги еднакъв.
Хората са винаги еднакви.
Всичко покрай тебе е еднакво,
ако ти си винаги еднакъв.

 

Веселин Тачев

БЕЛИЯТ НЕГЪР

Аз съм белият негър.
Вече всички ме знаят.
Вече всички крещят:
„Линч за белия негър!
Ние вече го знаем.
Той прилича по раса на нас,
но вътре е черен!
Линч за белия негър!”

 

МОНОЛОГИЯ

Ние не бяхме стъпвали на тепихите,
ние не знаехме как се кове съдба.
Ние бяхме от поколението на тихите
и недорасли за доживотна борба.
Мирувахме си на топло под лодените
и философствахме за битието:
„Защо да си пъхаме носа в неугодните
тъмни кътчета на живота, кажете?!
Има кой да се занимава с тая работа,
и без нас, разбира се, ще съмне.
Всички си имат свои слабости:
едни – по гладкото,
други – по стръмното…“
Философствахме
и пустосвахме
любителите на джаз-бандите,
майсторите на миш-маша,
тарикатите
в най-гадните им
разновидности.
Те ни плашеха.
Те ни примамваха с вулгарната си жизненост,
разпалваха най-долните ни страсти,
умело човъркаха дребните ни капризи
и ни натрапваха своето лъжещастие.
Ние гнусливо потръпвахме и плюехме
щом попаднехме с тях всеки път.
И слава богу, че не се разплухме,
а застанахме на кръстопът
голи-голенички,
анемични
и рахитични,
непригодени,
но неприкосновени,
чисти
като току-що зачената мисъл,
като  и с т и н а!

 

ПОЛИТИКО-ИКОНОМИЧЕСКО

От село
хиляда и петстотин души
станаха пролетариат.
И сякаш от тях
по-буйно запуши
фабричният град.
Те бягаха масово,
строяха си апартаменти
и учеха другите
на същото.
Някои пращаха синовете си
студенти
и си продаваха къщите.
Други им завиждаха
и по най-хитри начини
трупаха хилядарки,
а жените им плачеха
за съдраните фусти
и закланите ярки.
Останалите в стопанството
се специализираха
и се обзавеждаха
модерно.
Те гледаха трезво
на своето минало
без да казват
на бялото черно.
Ония селски идилии
и патриархални навици
по сватбарски
и радио-свирения
ги караха да вдигат
обичайни наздравици,
но не оставяха в душите им
диря.
Полека-лека
те явно свикнаха
да не гледат към града
с надежда
и се научиха да подвикват
на своите преселници:
– Ей, градски,
как се нареждате?
Ние и тук я
караме весело,
и тук си строим
апартаментите.
Няма за вас вече
връщане в село,
но да му мислят
студентите!
„Градските” сумтят
и се усмихват кисело
и мъкнат дамаджани
и кошници
за разчорлените си
и вмирисани
на кухня
жени
с копринени нощници.
Те не разбират
да са направили нещо
нередно и порицателно.
Всичко това е
един вид „човещина”…
Аз ли да ги наричам
предатели?!

 


[1] Тимофеев, Лев. От самиздат към свобода на словотоГлас, бр. 2/ 1989, с. 21.

[2] Дойнов, Пламен. Българската поезия в края на ХХ век. Част първа, С., 2007, с. 173–174.

[3] Кьосев, Александър. Българският самиздат – В: Кьосев, Александър. Лелята от Гьотинген. Извън-дисциплинарни есета, С., 2005, с. 119–120.

[4] Пак там, с. 135–136.

[5] Трендафилов, Йордан. Необмислени мисли. Стихове. 1963, последна страница [екземпляр на пишеща машина] – съхранява се в Регионална библиотека „Любен Каравелов“ – Русе.

[6] Трендафилов, Йордан. Необмислени мисли. Стихове. 1963, втора страница [екземпляр на пишеща машина] – съхранява се в личния архив на Йордан Трендафилов.