0
4681

Тайният роден език

Макс Лобе © Николай Дойчинов

С живеещия в Швейцария камерунски писател Макс Лобе, гост на Софийския международен литературен фестивал и на международната конференция „Да пишеш на френски“, разговаря Цветан Цветанов.

Макс Лобе (роден в Дуала, 1986) живее в Швейцария от 2004 г. Завършва комуникация и журналистика в Лугано, после политически науки и публична администрация в Лозана. Понастоящем живее в Женева. Пише на френски, а родния си език баса преоткрива по-късно. Един от акцентите на участието му в София беше темата за писането на „свой собствен“ френски език, обогатен от културното и езиковото наследство на (в случая) африканския континент. Автор е на три романа, които още не са преведени у нас, и на огромно количество разкази и новели, чийто точен брой самият той не знае, писани за различни конкурси и периодични издания. Участието на Лобе в конференцията „Да пишеш на френски“ в Софийския университет включваше множество примери от световната литература – от Рабле (като добър пример за изобретяване и дообогатяване на езика) до съвременни африкански автори, пишещи на френски. Нашият разговор обаче започва от гватемалския класик Мигел Анхел Астуриас (също споменат от Лобе), който, както добре си спомняме от историята, в началото на ХХ век удивлява всички мастити френски сюрреалисти със своя естествено присъщ, вроден сюрреализъм.

Можем ли да направим подобен паралел, казвайки, че днес постколониалните африкански литератури носят корена на подобен „сюрреализъм“ като този в литературата от Новия свят, станала световно явление през миналия век?

Действително, когато говорим за сюрреализъм, винаги стигаме до тази магическа реалност, до начина на възприемане на реалността, който е различен, т.е. непознат. В света, в който живеем днес, с всички тези политически промени, които ни обграждат, може би трябва да се замислим каква е основната мисия на писателя. Какво е да си писател? Човек, който само ни развлича или който ни дава различен прочит на света, който ни помага да създадем нов въображаем свят – дори да фантазираме, за да можем да възприемем по друг начин реалността.

Първият ми досег с културата на Камерун беше през джаза. Добре познаваме музиката на Ришар Бона и тази на Ману Дибанго, но тук се сещам конкретно за Етиен М‘Бапе, който има една песен – „Мизия“, чието име на езика дуала уж значи нещо съвсем друго, но звучи като името на конкретна историческа област тук, на Балканите, където се намира родният ми град, почти разрушен от наводнение преди пет години. Тази камерунска песен непрекъснато звучеше в главата ми… Добър ли е примерът ми за този друг начин на възприемане на реалността, за който говорите?

Заглавието на песента на езика дуала означава „викове“, които могат да бъдат плач, оплакване, но също така и викове на радост, и е много интересно как на един друг език, българския в случая, може да бъде възприето посредством звученето си като име на български град, пострадал от наводнения. Много е интересна за мен работата на музиканта – какво прави той, за да повлияе на обществото. Затова и в много диктатури именно музиката се използва, за да се влияе върху масите. За да прочетем една книга, трябва да я отворим, да седнем, да ѝ отделим време, докато една мелодия може да бъде чута много по-лесно и възприета от много по-широка публика. Аз самият много се влияя от различни музикални течения и дори конкретно от М‘Бапе, когото вие цитирахте. Докато работя, слушам и негови песни, както и други мелодии на други диалекти, които не познавам в детайли, но ето, получава се, че накрая ги използвам в работата си.

Един чисто езиков въпрос: имате ли обратна връзка от ваши читатели, които са френскоезични, но са от други африкански страни – от Буркина Фасо, от Мали? Вашият „камерунски френски“ с елементи на баса говори ли им и по какъв начин?

Трябва да започна с това, че книгоразпространението в Африка е много затруднено. Повечето африкански автори, които днес публикуват, всъщност работят или живеят в Западна Европа. Аз имам щастието книгите ми да достигат до хора в Руанда, в Буркина Фасо… Имам късмета да мога да посещавам и на място тези млади хора, защото читателите ми са основно млади хора, и да се убедя, че те разбират моя език. Дори водя ателиета по писане, на които обяснявам на младите, че те имат право да пипат този френски език, да го обработват, да го манипулират така, както е удобно за тях, защото всеки артист работи с даден материал, а нашият, писателски материал е езикът.

На конференцията казахте, че сте открили родния си език на по-късен етап от живота си и че днес за вас той е един вид „таен език“.

Говорейки за езика, за този таен език, не бива да забравяме, че нашата история е направила така, че този таен език за дълго време да бъде забранен. Защото – извинете за това, което ще кажа – дълго време е трябвало да говорим езика на белия човек, на колонизатора. Днес аз съм представител на едно от последните поколения, които имат досег с този таен език. Но за да продължи той да съществува, трябва да продължим да го предаваме на следващите поколения. И ето тук е основната роля на литературата: аз лично в моите романи вмъквам тези тайни думи, за да останат и за поколенията след нас.

Казахте също така, че днес в Европа има много млади хора от африкански произход, които са много повече продукт на европейската култура, отколкото африканци. От друга страна, в Африка има писатели (добър пример е Миа Коуто в Мозамбик), които са бели, т.е. потомци на хора от друга култура, но техният глас в литературата е именно автентичният африкански глас. Знам, че въпросът е стряскащо общ, но… какво е Африка за вас?

Това е наистина много обширна тема, но за мен Африка е на първо място континент, който виждаме на картата. Нека започнем с това, че историята показва, че ние трябва да носим своя произход, миналото си в себе си. Т.е. не трябва да говорим за „Африка“, а за „африканец“, „африкански“, „африканка“ – за това, което тази дума „Африка“ съдържа. А това е най-вече една история, която е пропита от робство, от колонизация. И дори да сме някъде другаде, ние носим това у себе си. Аз, при завръщанията си в Африка, често бивам определян от местните като бял. И това е така, защото днес наистина съм повече западноевропеец, отколкото жител на африканския континент. Но като африканец аз нося африканската история в гените си. Има една поговорка, която е трудно преводима – Дори едно парче дърво да плува по реката, това няма да направи от него кайман.

Ще се учудите, но поговорката я знам много добре. В Гана също я имат, а фризиецът Арнолд де Боер, настоящият вокалист на импро-пънк легендите The Ex, написа цяла песен по нея (Tree Float от албума Catch My Shoe)

Ето! А не трябва да се забравя и че африканци има не само в Африка и в Европа. Има афроамериканци, има потомци на африканци по островите… Това носим със себе си, където и да сме по света. И мисията на писателя е да може да върне това откъснато нещо… Смятам, че тези африкански хора по света живеят с нещо изтръгнато от същността им. И именно писателят е този, който би могъл да им го върне.

Очакваме романите ви в превод на български език, но каква е историята на многобройните ви разкази и новели – докато говорехте за целия хаос около тях, се сетих за един герой на Боланьо, който живееше от литературни конкурси… Както и да е: планирате ли да съберете част от тях в отделно издание?

Наскоро разговаряхме с моя близка, също писателка, и точно това споделих – толкова много новели и разкази съм написал, че не знам изобщо бройката им, а и къде са, защото няколко пъти през последните години съм си сменял компютъра, на който съм ги писал… И дори аз самият в момента не разполагам с копия от всички тях. Трябва да намеря човек, който да се занимае специално с това – да се постарае да издири всички ръкописи, да пише на местата, където съм ги изпратил… После заедно да седнем да преценим коя новела да бъде водеща в един евентуален такъв сборник. Що се отнася до преводите на български, ще се радвам след този фестивал някой да прояви интерес и да пише на агента ми в Париж. Аз съм писател на местното, на локалното и – поне аз смятам – работата на писателя е да пише именно на местно ниво, но да носи универсални послания. Аз така гледам да го правя – да пиша на местно ниво, но гласът ми да се чува по света.

Благодаря. Как е „благодаря“ на езика баса?

Меѝра.

Преводът е на Катя Пере.