Начало Идеи Гледна точка „Тайният Хитлер“ и рисковете от грешките на либералите в реалния свят
Гледна точка

„Тайният Хитлер“ и рисковете от грешките на либералите в реалния свят

7392

„По-забавно е да си фашист“, обяви моят 14-годишен свободолюбив син, след като прекара голяма част от лятото, играейки със своите приятели на „Тайният Хитлер“ – настолна игра, появила се през 2016, годината на Тръмп.

В тази изключително популярна игра участниците се разделят на случаен принцип на два отбора: на либерали, които съставляват мнозинство, и на фашисти. В началото фашистите се разкриват един на друг (единствено Хитлер не знае кои са неговите съмишленици фашисти), докато либералите нямат представа кой е либерал или фашист. Отборът на фашистите печели, ако прокара шест фашистки политики или избере Хитлер за канцлер; либералният отбор побеждава, ако успее да наложи пет либерални политики или да убие Хитлер.

В основата на играта стои дилемата за сътрудничеството. Ако либералите се научат да се доверяват един другиму, те винаги ще имат мнозинство, за да спечелят. Ала да се довериш не е лесно, защото фашистите казват каквото е необходимо, за да бъдат припознати за либерали, и защото в хода на играта понякога либералът няма друг избор, освен да подкрепи фашистка политика. В „Тайният Хитлер“ съдбата на демокрацията не е в ръцете на избирателите, тя зависи от таланта на либералните елити да се доверяват на своите приятели и да разкриват конспирациите. Въпросът, който играта поставя, е очевиден – дали не е така и в реалния живот?

В своята наскоро публикувана книга „Демокрацията ерозира от върха“ (Democracy Erodes From the Top) известният американски политолог Лари Бартелс опровергава по емпиричен път общоприетата идея, че цунамито на популизма помита европейските демокрации. Той показва, че обществената подкрепа за крайнодесните политики и идеи не се е променила съществено през последните 20 години, както и че няма доказателства общественото мнение да се е изместило надясно. Демокрацията, настоява Бартелс, е отслабвана отгоре, а причината за възхода на крайната десница са неуспешните коалиционни политики или институционалните промени.

Премиерът на Италия Джорджа Мелони вероятно ще се съгласи с това. Впечатляващото мнозинство, спечелено от дясната коалиция в Италия на изборите през септември миналата година, не беше последица от драматична промяна в предпочитанията на избирателите, а от грандиозната неспособност на лидерите на италианската левица да си сътрудничат и да се доверят един на друг. Не е по-различен и случаят в Полша. Изборите все още по-скоро се губят от основните партии, отколкото се печелят от екстремистите. Често хората могат да проявяват търпимост към авторитарно управление, но не биха гласували за него, ако имаха избор.

Последните избори в Европа доказват правотата на Бартелс: крайнодесните шведски „Демократи“ не успяха да спечелят изборите в своята страна, а в Испания партията Vox се представи много по-слабо от прогнозите на социолозите. В родната ми България националистическата партия „Възраждане“ може да е причинила безброй безсънни нощи на либералите, но нейните реални изборни резултати винаги са били много по-скромни, отколкото се опасяват нейните опоненти.

Както социалният учен Бартелс, така и създателите на играта „Тайният Хитлер“ споделят мнението, че най-голямо предизвикателство пред основните партии представлява не склонността на обществото към фашизъм, а степента на „либерално объркване“ – и последвалата от него погрешна политическа преценка. Този въпрос не трябва да ви обърква: правилната преценка не е същото като следването на правилни принципи. Играта също така предполага, че новият Хитлер може да е много по-различен от историческия. Докато историята ни учи, че Хитлер е бил яростен революционер, опиянен от властта, настолната игра предполага, че новият диктатор може да е човек, склонен най-силно да подкрепя либералните политики (защото се нуждае от гласовете на либералите, за да бъде избран за канцлер). Възможно е да не знаем кой може да се окаже фашист, докато той не дойде на власт.

През следващите месеци Европа е изправена пред няколко важни избора. На 30 септември словаците отиват на избори, на които е реална възможността политиката в страната да се измести в нелиберална посока, следвайки примера на премиера на Унгария Виктор Орбан. През октомври в Полша ще се проведат избори, които може да се окажат съдбоносни за бъдещето на Европа. Управляващата партия „Право и справедливост“ не крие, че вижда в потенциалния си трети мандат възможност да „закопчае“ системата. Тя иска да установи контрол над съдилищата, медиите и други независими институции, което ще направи невъзможно за опозицията да се конкурира с властите.

Когато попитах сина си защо е по-забавно да си фашист, той ми отговори без колебание: защото те играят като отбор, докато либералите са най-големите врагове на самите себе си и са парализирани от подозрения и недоверие. И той е прав: не е забавно да не знаеш кои са твоите съюзници. Примерът с Унгария обаче е показателен, че ако либералите загубят в „Тайният Хитлер“, е възможно повече да няма друга игра, която да спечелят.

Англоезичният оригинал на статията е публикуван във „Файненшъл таймс“.

Иван Кръстев (род. 1965 г.) е политолог, председател на УС на Центъра за либерални стратегии в София и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена (IWM Vienna). Той е основател и член на Европейския съвет за външна политика. Бил е изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившия министър-председател на Италия Джулиано Амато. Автор е на месечна рубрика в „Ню Йорк Таймс“ и на получилата широк отзвук книга „След Европа“ (2017). Неговата книга „Имитация и демокрация“ (2019), писана в съавторство със Стивън Холмс, спечели наградата „Лайънъл Гелбър“ за най-добро англоезично изследване по въпросите на международната политика. През 2020 г. излезе книгата му „Утре ли е вече? Как пандемията променя Европа“. Носител е на престижната награда за европейска есеистика „Жан Амери“ (2020).

Свързани статии

Още от автора