Помня го. Добре го помня. Макар и да замяташе крака си, вървеше доста бързо. Личеше си, че е фанатик. Че е решил да оздравее с цената на всичко. Или поне с цената на изминаването на десетки километри. Виждал съм го по тротоарите на много улици. Върви и превръща крачките си в рекорди – негови си лични рекорди. Всеки ден повече и повече.
Беше се екипирал добре, беше помислил добре още в началото. Беше винаги с едно и също облекло – кафяви кожени панталони и кафяво кожено яке, ожулени от употреба. Самата му поява някак ти вдъхваше кураж за деня. Ей го, тоз не се предава, върви. А ти защо си обесил нос? Защо не си вършиш и ти твойта работа със същото упорство и постоянство?
Можеше да минат месеци, без да го видя. Но после изведнъж пак го виждах, по някой нов маршрут, по тротоарите на нова улица – върви, замятайки крака си, но бърз, непоколебим. Сякаш през времето, когато го е нямало, е обиколил земята и сега се завръща, непроменен, несломен, не по-здрав от преди, неизцелен напълно, но изпълнен, както и преди, със своето неунищожимо упорство, сякаш за да покаже единственото най-важно нещо от човешката ни участ – каква е същинската ни мисия на земята. Да не се отказваме, да не се предаваме. Да вървим. Търсейки лекарство за своето страдание, беше се превърнал в лекарство за всички ни. Но едно тайно лекарство, само за тези, които можеха да го различат и откроят в градския пейзаж.
Не съм го виждал отдавна. Може би вече не минавам по улиците, по които той върви. Не си задавам въпроса какво се е случило. Стига ми, че съм го виждал – в кафявите му кожени доспехи, като на откривателите на полюсите, или на шампионите по мотокрос – да замята крак и да върви, бързо, доста бързо, и лицето му е станало такова от вървенето на открито, кафяво, опечено. Когато обеся нос, когато изпадна в леност, когато вселенските чаркове се подреждат така, че нищо със земните ни дела не става тъй, както искаме ние, аз се сещам за него, за този пешеходец.
