0
2850

Тайфуни с нежни имена

„Малки жени“

Във време, когато женската еманципация отново е на дневен ред в киното, две англоезични екранизации предлагат интересни отговори за революцията и еволюцията в дамското „световно господство“. Американската актриса Грета Гъруиг режисира (за трети път) „Малки жени“ – поредна екранизация по класиката на сънародничката ѝ Луиза Мей Олкът. Американската фотографка Отъм де Уайлд режисира (за първи път) „Ема.“ – поредна екранизация по класиката на британката Джейн Остин. При толкова киноадаптации и на двата романа любопитно е как все още се появяват идеи за нови интерпретации. Но при доказаното качеството на литературните основи удоволствието от историята винаги е гарантирано. Останалото е въпрос на изобретателност и зрителска съпричастност.

„Ема.“

В отговор на въпроса как Грета Гъруиг ще успее да ни поднесе нов поглед към едно легендарно литературно произведение, „вградено“ от десетилетия в колективното подсъзнание на американците, филмът ѝ ни пренася в 70-те години на XIX век в Щатите, за една по-модерна и по-феминистка (от обичайното) версия на „Малки жени“, която „саботира“ линейното повествование на оригинала и прескача напред-назад между всекидневието на сестрите Марч след Гражданската война и 6–7 години по-рано. 

От своя страна, дебютантката Отъм де Уайлд не посяга на стилистиката от началото на ХIX век в графство Съри, а предлага неочаквано „фотоувеличение“ на детайлите от бита и нравите на благопристойните британци, което поражда неподозиран хумор, скътан в самото сърце на творбата на Джейн Остин. И същевременно една дребна отличителна подробност – след името на главната героиня в заглавието на тази екранизация се мъдри точка, в което няма нищо случайно. В крайна сметка мис Ема Удхауз никога не е изглеждала толкова категорична в преценката и излъчването си от екрана. Точка. А мис Остин никога не у звучала толкова иронично…

„Малки жени“
„Малки жени“

Новият прочит на „Малки жени“ е доста класически, и същевременно повлиян от духа на нашето време, а неизбежните клишета (като това за мястото на жената в обществото и очевидното несъгласие на режисьорката Гъруиг с „неизбежността“ на омъжването) предизвикват ту раздразнение, ту разчувстване. Освен разгръщането на сюжета отзад напред и представянето на началото на историята в ретроспекции, като спомени от миналото, филмът извежда на преден план образа на Джо Марч, превръща я в разказвач, заимства нейната гледна точка спрямо собствената ѝ съдба и тази на сестрите ѝ, и в крайна сметка открито заявява, че развръзката в личния живот на Джо е художествена измислица и компромис в името на публикуването на романа и утвърждаването ѝ като писател. С това нововъведение бунтарката Джо остава последователна докрай в житейската си философия, а феминистичната трактовка във филма достига връхната си точка, заявявайки негласно, че именно такова трябва да е било и намерението на самата Луиза Мей Олкът, невъзможно за осъществяване в рамките на нейното време.

Общата картина в „Ема.“ изглежда непроменена, но филмът на Отъм де Уайлд прилича на живописно платно, в което при по-внимателно взиране откриваш, че миниатюрните персонажи се движат и живеят живот извън пределите на картината. Гримасите, жестовете, съпоставянето на различни външности и поведение ни разкриват неочаквани подробности от живота в английската провинция, които винаги са били там, но никой не им е обръщал внимание. На екрана Ема Удхауз е толкова изразителна, че можем да отгатнем мнението ѝ по даден въпрос още преди да го е изказала на глас, а детайлите от фона – от начина, по който се храни превзетият викарий Елтън, през параваните на хипохондричния господин Удхауз, та чак до щуращите се наляво-надясно през селото пансионерки на мисис Годард, се превръщат в незаменим „пътеводител“ сред порядките и взаимоотношенията в Англия от началото на XIX век. При това иронията е хаплива, но без злорадство.

„Ема.“

Джо Марч като „говорител“ на Грета Гъруиг и новата еманципаторска вълна в американското общество е категорична в революционните си пориви за отърсване на жената от очакванията на вечното (изглежда) патриархално общество. Ема Удхауз, от своя страна, въобще не се чувства потисната от мъжката половина от човечество, всички се съобразяват с нейното мнение и ако не иска да се омъжи, то е, защото няма кандидат (наоколо или по принцип), достоен за нивото ѝ. Парадоксално е как седемдесет години по-рано англичанката Ема, изглежда, си е извоювала онова, за което американката Джо упорито мечтае. Дали „вината“ е на кралица Виктория?

И още един любопитен паралел, този път в актьорския състав. „Революционният  поход“ на Грета Гъруиг е подкрепен от букет звездни имена. Сърша Ронан е очаквано убедителна в ролята на Джо, а Ема Уотсън, Лора Дърн, Тимоте Шаламе и Мерил Стрийп оформят конкурентоспособния екип (да не забравяме, че преди 25 години в тази история се изявиха Уинона Райдър – на върха на славата си, Сюзън Сарандън, Гейбриъл Бърн, младежът Крисчън Бейл и хлапетата Клер Дейнс и Кирстен Дънст). Ироничният „фотопортрет“ на Отъм де Уайлд е заложил на малко известни имена (с изключение на Бил Най), но затова пък крайно изразителни, направо „красноречиви“ физиономии (Аня Тейлър-Джой се оказва еднакво ефектна в хорър и романтична комедия), които придават ненадейна автентичност на разказа, който не е натоварен с очаквания, но е зареден с искряща енергия.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияГалерията като сцена за съмишленици
Следваща статияСлово за Неделята на Страшния съд