Начало Идеи Актуално Така наречените „мутри“
Актуално

Така наречените „мутри“

9496

Има истории за добри хора, установили хармоничен живот в своята сплотена общност, които биват нападнати от лоши нашественици. Ако добрите загубят битката, лошите налагат престъпната си власт и хармоничният живот на сплотената общност приключва.

В подобни сюжети е лесно да се ориентираш и да застанеш отвътре на доброто, което непременно трябва да прогони връхлетялото го отвън лошо.

Такива разкази са подходящи за детска и младежка публика, но и по-възрастна аудитория е склонна да се привързва към тях, защото всеки има нужда от територия, на която да упражнява своя нравствен избор без усложнения – да е просто, да е ясно, да е сигурно, че няма грешка.

По-трудно става ориентирането, ако сюжетът е лишен от споменатите предпоставки – отсъства удобното разделение на вътре и вън, а позициите на доброто и лошото са объркани до такава степен, че започват направо да губят границата помежду си.

За съжаление всяка истинска история е по-скоро от втория тип.

И това не е твърдение в полза на моралния релативизъм, а констатация, на чиято реална основа може да се гради трезво отношение и към личните, и към обществените проблеми, за да се стигне до възможното справедливо разрешение. В противен случай се заживява в утопия – уж свободно пожелана, но всъщност принудителна и принуждаваща.       

Актуалните политически въпроси, поставени пред българските граждани, могат да бъдат разположени в опростената рамка на приказките за добри и лоши, или пък да се опита по-сложния подход, който не доставя бързо и плитко удоволствие, а залага на продължително усилие, водещо до по-трайни смислени резултати. Защото не се отстраняват симптомите, а причината.

Нека, например, помислим какви герои са така наречените „мутри” и в кой от сюжетите решаваме да ги поставим.

Дали те са лошите нашественици, нахълтали отнякъде в мирния живот на една добросъвестна компания, за да разрушат реда и хармонията? Ако е така, то репликата „Мутри, вън!” си е съвсем на мястото в приказния жанр.

Или пък такава добросъвестна компания не съществува и мутрите не са външен враг, а вътрешно проявление на голямата травматична липса? Тогава „Мутри, вън!” е празен лозунг, издигнат от почитател и ползвател на утопичните идеологии, зад чиято приятна фасада се създават, а не се помиряват конфликтите.

Излиза, че за да вземем решение в какъв сюжет участваме, е наложително да отговорим на въпроса има ли сплотена общност от добри хора, която е атакувана отвън, или няма. Можем да се върнем хилядолетия назад, за да тръгнем от корена и да търсим отговор, но достатъчно би било да споменем само няколко момента от последния век и половина на родната ни история. 

Известен е героят на Димитър Талев, борещ се за независимост на останалите под османска власт македонски земи, който попада в освободеното княжество България, за да иска подкрепа, но е стъписан от ситуацията, която заварва. Вместо разбирателство и обща воля за хармония, се водят кървави борби, а личната свобода е заплашена в по-голяма степен, отколкото във все още завладените територии.

Без да са наричани точно така, по онова време – на фона на пораснали цивилизационни очаквания за правов ред – се появяват фигури, определяни от хроникьорите като мутри.

Това е неизчерпателно, но красноречиво свидетелство за състоянието на обществото в ранния следосвобожденски период. Нататък, както е известно, не става по-леко. Редят се кризи, преврати, национални катастрофи.

Разбира се, всеки може да откроява положителни моменти и достижения в историческия път оттогава насам. Без никакво съмнение такива има, те представляват непреходна национална ценност и заслужават признателността на последващите поколения.

Но така или иначе общото впечатление е за непримирими политически противоборства и драматична разпокъсаност на социалната тъкан.

След векове на феодално устройство – в свободно или в подчинено състояние – трудно прохождащата българска държавност от модерен тип се среща с неизбежни вътрешни противоречия. В постройката на автономния обществен договор зеят дупки, липсват цели етажи, прекъсната е комуникацията и институционалния дефицит се компенсира „по мутренски“. Още тогава.

Въпреки отвоюваната независимост, външните влияния продължават да са фактор и тяхното въздействие е толкова по-силно, колкото по-слаба е националната интеграция, колкото по-малък е собственият политически ресурс.

Голямото „спокойствие” настъпва в средата на ХХ век, когато се установява „народната власт” и за дълго вътрешните войни са преустановени. Ако има външна намеса, тя не е вражеска, а братска – благодарение на нея всички заживяват щастливо. Лошите са фашистите, империалистите, капиталистите.

Горчивата ирония, с която можем да говорим за този период, ни помага да преглъщаме изключително тежките поражения, които репресиите на тоталитарната диктатура са нанесли върху българското съзнание. Темата продължава да бъде болезнена, но скромната цел на този текст не е отварянето на стари рани, а само свръзването на тогава и сега.

Като практическо налагане и функциониране комунистическият режим е също мутренски.

Световният исторически контекст и теоретичната база способстват за неговото установяване, но почвата, върху която израства, е отново тази на дезинтегрираното общество. Защото то не функционира като единен културен организъм с установен ценностен имунитет и институционални механизми за противодействие. Напротив, зловредните агенти се пораждат от него.

Оказва се, че мутрите не са лоши нашественици, атакуващи отбора на добрите, а са продукт на невъзможността такъв отбор изобщо да се състои.

В първите години на прехода към демокрация, когато тези герои получиха и наименованието си, сред руините на тоталитарната държава единствената стабилна структура беше тяхната. Те представляха запазено автентично съдържание с дълбоки национални традиции и отработен маниер на действие и управление. Останалото наоколо колебливо търсеше своята идентичност.

Не случайно тяхната неофициална власт се превърна в официална и то в плуралистична демократична среда – родните гласоподаватели ги избраха, а западноевропейските партньори ги подкрепиха като очевидния силен играч на изток.

Да се вадят криминалните детайли от биографиите на управляващите беше и е основно занимание на техните противници, но то не може да произведе желания ефект, защото хората ги знаят и въпреки това не оттеглят подкрепата си. Или пък, ако решат да подкрепят друг, намират някой с подобен профил.

От висотата на просветеното разбиране за политически морал картината изглежда отчайваща. Как е възможно такова падение?

Вероятният отговор на този патетичен въпрос е, че изстрадалият български електорат е най-разочарован точно от представителите на просветеното разбиране за политически морал. На тях най-малко вярва. Защото престъпник да те лъже е естествено, а и грехове има всеки, но да те лъже уж честен човек – не се понася.

При това престъпникът, наред с краденето, ще посвърши и някаква работа – той няма самочувствието на праведника, че е ценен сам по себе си и другите просто трябва да му се радват и да благодарят за присъствието му без нищо да прави, освен ехидно и строго да поучава.

Ако оставим настрана шеговития тон, ще трябва да признаем, че положението ни не е леко.

Само че, дано се е разбрало, виновни сме си ние, а не някой злосторник, нахълтал отвън. Не някакви мутри, появили се отнякъде, за да потискат софистицираното гражданство. Точно във фалшивото разделение на добрите и лошите е грешката.

У нас това разграничение не почива на същински етически критерии, а по-скоро маркира дистанциране в следствие на снобски културни комплекси и фатално разминаване между реалност и въобразени представи.

Затова вместо морални и съответно юридически присъди, има присмех и опити за политическа сатира. Никой не открива същинско разрешение, понеже няма и не иска да изгради капацитет, за да успее. Проблемите се адресират, посочват се с говорене, громят се риторически, но да се направи нещо действително е опасно, защото няма да е така чисто и прекрасно, както на приказки е било.

В тази празнина, а празно не е хубаво да остава, защото животът с празно не се обезпечава, започва оглеждането за някоя мутра, която не се бои да се изцапа. И такава се намира – тя си е тукашна, същата като нас, ако махнем (козм)етиката. Цената, в пряк и в преносен смисъл, не е малка, но с изисканите пози и т.н. съвсем не става. Те са ни само, за да критикуваме отвисоко.

Може ли да се запълни липсата по друг начин? Да се затвори раната? Беглият, с извинение, исторически преглед не дава кой знае какви надежди за мъдро и ползотворно единение, в което разбирането надделява над отчуждението и тогава всеки получава и приема своето.

Понеже това, което помним, не ни окуражава, се налага, за да се утешим, да се обърнем към забравеното или направо към „Епопея на забравените”:

И всякоя възраст, класа, пол, занятье
зимаше участье в това предприятье;
богатий с парите, сюрмахът с трудът,
момите с иглата, учений с умът

Поетическа хипербола ли е? Или наистина е било? Всички в едно? И сигурно даже мутрите са помагали. Някой твърдеше, че май по онова време са им викали хайдути, а по-късно партизани – все луди глави, онеправдани борци за свобода и правда. Поне в собствените си очи те и до днес така се виждат.

На главната страница – Надписът „Мутри, вън“ на елхата в Стара Загора. Снимка БНР.

Стоян Радев завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа по режисура за драматичен театър на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, „Караконджул“ по Николай Хайтов, „Опит за летене“ от Йордан Радичков, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович (Народен театър „Иван Вазов“), „Кой се бои от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби (МГТ „Зад канала“), „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“), „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“) и др. Има награда „Аскеер“ за най-добър режисьор, както и многобройни номинации за „Икар“ и „Аскеер“ в същата категория. Заснел е няколко документални филма и шест серии от тв сериала „Четвърта власт“, отличен с наградата за най-добър сериал от Българската филмова академия и от Асоциацията на европейските обществени телевизии CIRCOM.

Свързани статии