Атанас Тотляков, „Докосване-виждане“ – самостоятелна изложба, Художествена галерия „Станислав Доспевски“, Пазарджик (12 февруари–13 март 2026)
Художествена галерия „Станислав Доспевски“ в Пазарджик дели инфраструктурата си с историческия музей на града. Галерията притежава грандиозна колекция от над 13000 единици в депата си и още на откриването на „Докосване-виждане“ директорът Леон Бабачев не пропусна да припомни ранното приобщаване на Атанас Тотляков в художествения живот на града чрез придобиването на негова графика (суха игла) в началото на 90-те. Споменати бяха още награди и немалко реализирани в Пазарджик проекти на автора – един по-скорошен от тях, от 2018 г., и специфичен за къщата музей „Станислав Доспевски“, но за него ще си позволя две думи съвсем в края.
Атанас Тотляков е родом от Пазарджик, по образование художник график. През последните двадесет години е базиран основно във Велико Търново, където от 2003 г. преподава във Факултета по изобразително изкуство, изкачва се по академичната стълбица, а творчеството му се развива към по-соматични и концептуални форми. За настоящата си самостоятелна изложба авторът прави подбор от десет серии произведения, курирани (пак от него) в две от трите изложбени зали на ХГ „Станислав Доспевски“. Обширната биография на автора и тематичната академична студия също са достояние на посетителите в изложбата – има и достатъчно четиво, но нека да разгледаме основанията на изложбата.
„Докосване-виждане“ е обзорен изглед на живописни платна, документални фотопринтове, тактилни обекти (кутии и пана), артистичен дневник и видеодокументация от провежданите тактилни проучвания на терен. Експозицията фокусира вниманието ни върху основна линия в практиката на Тотляков, развивана от 2007 г. насам – доминантата на зрението в контрапункт на допира и телесното осезание. Общо изложбата включва над петдесет произведения и съвместява няколко поредни проекта в тази посока. Трябва да се признае: целокупният концептуален обхват на настоящата експозиция „Докосване-виждане“ е внушителен – както в разнообразието му, така и в самостойността му – това е повече от десетилетие последователна работа и устойчиво отъпкване на пътека.
Начевайки от 2007 г., трябва да кажем, че силно влияние в този дълъг авторски процес оказва изкуството за незрящи, но това остава само пункт сред началата. След 2011 г. концептуалната линия се изчиства до тактилното изкуство. Главен принцип при автора остава „творчеството“ със затворени очи. Разнообразни са феномените в този спектър, които интересуват художника. Една от последните му серии произведения са „Осцилация на послеобрази“, 2024–2025, – голямоформатни полиптихи, съчетаващи фотопринт и живописна повърхност, акрил. Серията се занимава с остатъчните цветови петна под клепачите (ярки и сурови цветови стойности) след наблюдение на силно осветени пространства. Фотоните тук отново се разбират като „докосващи“ окото, регистрирани от ретината и флуидиращи там след затваряне, стискане или отпускане на очите. Тялото отново е основен реципиент и обект на наблюдение. Разбира се, и тук кожата остава най-важната граница между света и аз-а. Кожата на клепача е от най-тънките – ето защо червенитемотиви са често използвани в транслиращата допира живописна повърхност. Можем да откроим още няколко серии в експозицията: „Оптично и/или хаптично“, 2014–2024 (тактилни колажи с рисунки и бележки в полетата – самостоятелни рамки кутии, осем произведения в серията), „Тактилна авторефлексия“, 2025 (десет акрилни платна и релефно-тактилно пано, което е изходен обект на възприятие), „Маргиналии“, 2023 (десет платна с документална фотография на акта на рисуването), „Постпандемичен романтизъм“ (2021–2022, с варианти през 2025), „Непособия кутии“, 2017, „Културологични особености на грима“, 2023, и др. Всяко от тези заглавия носи собствен концепт, отрязък от време и контекст. Тъкмо серията традиционно живописвани платна „Постпандемичен романтизъм“ има особен статут в тази експозиция – тя е антитезата, както се изразява авторът.
„Постпандемичен романтизъм“ обединява 15 платна, изобразяващи крупни облачни масиви и траектории на самолети. Серията засяга разлома на времето (пандемичния период след 2020 г.), а в дългосрочен план ѝ се отдава допълнителен аспект на цялостна експонирана фракция на осезанието, на допира. Референциално въпросът (все още) е: Какво не можем просто така да се протегнем и да докоснем, да обходим с пръст или стиснем в длан? Което ми напомня: да, за конкретни други произведения е позволено да бъдат докосвани.
Всяко докосване „вижда“ очертанията на предметността – всяко ръбче и линия, и следва посоката им с върховете на пръстите. Подобно на докосването във всекидневието, но тук Тотляков го превръща в изследователски мотив. Всяко докосване усеща противостоенето на материалността (твърдина, мекота, температура), и продължава да опипва до пълното ѝ опознаване. Къде свършва тази траектория? Оказва се, че докато погледът обхваща отведнъж предмета, то допирът е ритуалност между осезанието и мисълта за предмета – тоест никога незавършващ познавателен и асоциативен поток. Може би поради това траекториите на линията на Атанас Тотляков са припокриващи се, преминаващи една връз друга, пресичащи се в потенциална безкрайност – защото доминантата „око“ не командва нито началото, нито края на рецепцията. Един от изложените обекти в „Докосване-виждане“ е артистичен дневник на този процес – страница след страница документален очерк на хаптично възприятие на предмет след предмет (част от серията „КЕВИС тактилна рефлексия“, 2025).
Разглеждайки дневника, ние визуално регистрираме линеарна аморфия: документ на тактилен опит от обкръжаващата ни материалност, за която, впрочем, ние имаме множество имена – чаша, клон на дърво, камък, намерили сме им и множество функции, но преживяването на субстанцията им е друг процес. Тук е прилежащо понятийното разделение на висши (близки на разума) и низши (телесни) сетива. В случая на Атанас Тотляков това е колкото телесно, индивидуално, вътрешно емоционално преживяване, толкова изследователски рационализиран процес – целенасочен, изведен методологически, систематизиран и екстериоризиран в настоящата експозиция.
С изложената артистична и теоретична работа авторът Атанас Тотляков ни предлага да мислим изкуството като динамична система от продължително взаимодействащи си елементи. Тази негова теза се отстоява в емпиричните проучвания на процесите през последните близо две десетилетия. Безспорни отражения в артистичния му език оказват изследователските му текстове върху двойката хаптично-оптично и тактилните подходи в изкуството. Своеобразна лекция с примери и множество референции е последният му публикуван текст „Радикална тактилна поетика. Систематизиране на индивидуалния опит в периода 2011–2024“ (достъпен онлайн и на хартия в изложбата). Разработките му се развиват на теоретичното основание на Едмунд Хусерл, Морис Мерло-Понти, Бруно Латур и др. Тотляков разработва своя авторска концепция „Съвременен атомистичен модел на изкуството“ – представяна в научната общност и също отразена в практическата му творческа дейност. Известни сходни хоризонти в разбирането си Тотляков отличава и в понятието за метамодернизъм – отново заложено и през теорията, и през практиката, например в кураторските проекти „Метарезерви“ с различни изложби във Велико Търново, Стара Загора, Шумен и София (2023–2025).
След всичко това „пърформансът“ вече не изглежда така чужд на тактилната практика на автора, както иначе звучи на първо четене. Процесът му е в самопричиненото отелесяване на вчувстването и практическото изпробване на границите на тялото, особено и в частност на тази наша тънка мембрана, която ни ограничава от света – кожата. А и нека тук мимоходом припомня един слоган, останал ми в главата от „художествената акция“ за „Релефно-тактилни пейзажи“ на Тотляков от 2015 г.: „Всяка стъпка е тактилно преживяване“. Тактилните преживявания са индивидуални преживявания, до голяма степен интимни, а в някои случай еротични – именно в естеството на докосването.
Изложбата от тази гледна точка е всъщност едно разкриване, защото основното, което виждаме, са очертанията и материалността на всекидневието в индивидуалното виждащо докосване. Всеки от нас притежава (и) това сетиво, но рядко то е до такава степен водещо – основна заслуга на автора тук.
Настоящата изложба показва предимно визуални рефлексии на сетивния опит – а той може да има множество такива. В тази перспектива се сещам за още една значителна серия произведения – автопортрети, която Тотляков прави в пърформанси от 2018 г. до днес. Това е липсваща в настоящата експозиция серия и единствено показвана през 2021 г. – където ръката изследва лицето и докосвайки създава (ментален) образ основно през телесното. Споменавам подхода в точно тази му серия като намигване за авторефлексия, която се провижда във всяка друга показана работа тук, в Пазарджик. С това намигване уверено можем да кажем, че от „Докосване-виждане“ остава усещането за очакване.
Неофициално изложбата маркира дълъг период на отстояване на тактилен и визуално-тактилен подход в изкуството у нас. Още по-неофициално и в биографичен план тя е под знака на юбилей (50-годишнина) на Атанас Тотляков в родния му град. Експозицията събира на едно място множество задълбочени процеси в строг авторски подбор като наситен синтез в очакване за неговия още по-детайлен преглед.
В края – един екскурс по линията на културния туризъм: Художествената галерия „Станислав Доспевски“ разполага с три зали на втория етаж на сградата, две от които в момента са посветени на „Докосване-виждане“. Отделете си време да надникнете и в третата – впечатляваща колекция от портрети от възрожденския иконописец и пръв светски художник в България Доспевски (в къщата музей са копията). Впрочем Тотляков е работил и с тази тема – за характера на предметната среда в къщата музей „Доспевски“. [1]
[1] „Фиктивно обиталище – илюзорни ситуации и вещи“, 2018 – съвместна изложба с Дарина Пеева, ХГ „Станислав Доспевски“, Пазарджик; впоследствие представена в Българския културен институт в Прага и Галерия „Средец“, София.
