Влязох в бара. Още беше рано и нямаше много посетители. Но тя вече седеше на служебната маса до подиума. Раменете ѝ бяха голи. Ще изстинеш, казах си наум, но, както винаги, не ѝ се обадих, а седнах в далечния край на тезгяха и си поръчах вода и кафе.
За половин час барът се напълни. Мъжете идваха, сядаха на тезгяха или по масите и си поръчваха пиене. Явно бяха чули за новата певица и искаха час по-скоро да я оценят.
Хората тук бяха от тези, които не си поплюват. Никой нямаше да я пожали. Ако не я харесат, това щеше да е както първото, така и последното ѝ участие в този бар.
Някой ще каже: какво по-добро нещо за теб. Тъкмо ще си я отведеш вкъщи. На пръв поглед беше точно така. Но нали вече толкова пъти я бях отвеждал вкъщи след злополучни участия, първите пъти даже насила. Но разбрах, че насила няма да стане. Тя оставаше два-три дена у дома и отново изчезваше.
Чудех се кога започна всичко. Може би когато ѝ купих грамофон и плочи, за да се забавлява. Но ролята на слушател явно ѝ се е сторила бледа. Тя е искала повече. Искала е да има овации.
Един ден се прибрах по-рано от работа. Тя не беше чула прибирането ми и така аз я чух как пее. Не мога да кажа, че нямаше глас. Но гласът ѝ не я слушаше, беше ту по-силен, отколкото трябва, ту по-слаб, постоянно излизаше от релсите на песента. Беше онова, за което специалистите казват: необработен глас.
Хлопнах силно вратата и се изкашлях. Тя веднага спря да пее. Когато влязох при нея, нищо не казах. Тя самата започна разговора по-късно, когато вече бяхме преполовили бутилката с вино.
– Искам да пея – каза.
– Че кой ти пречи? Пей!
– Искам да пея пред публика.
– Как си го представяш?
– Утре тръгвам да договарям участия по заведенията.
– Чакай малко. Да пееш на живо пред хора в заведение е даже по-трудно от студиен запис или от концерт в зала. Тук наистина трябва да си много добра.
– Аз вече знам шейсет песни.
– И аз мога да карам кола, ама не участвам в ралита. Добре. Изпей ми една песен. Онази, която знаеш най-добре. Или която ти е най-близка до сърцето.
– Пред теб не мога. Притеснявам се.
– Е как така пред мен се притесняваш, дето съм ти съпруг, а пред сто непознати мъже няма да се притесняваш.
– Ти не разбираш. Там е друго. Там съм с броня. Там съм певица. Там не съм аз.
Настина не разбирах. Един ден, като се прибрах, заварих на алеята пред къщата една ниска и дълга кола. А вътре в дневната някакъв мъж. Беше се разположил на дивана, точно на моето място, почти се беше излегнал, беше разкрачил широко краката си и си пийваше уиски.
– Запознай се – каза жена ми. – Това е моят импресарио.
Аз съм възпитан човек. Стиснах ръката му и седнах срещу него на една табуретка. Ръката му беше студена и влажна като удавена котка.
После тя излезе да го изпрати.
Така започна моята одисея. Договаряха с импресариото участия в някакви заведения, но те бяха еднократни. На всичкото отгоре, явно за да преодолее страха си, тя започна да пие. А аз трябваше също да вися по заведенията, за да я прибера после, пияна, размекната, истерична, лигава.
И днес беше същото. Щях да вися два часа на вода и кафе, за да има кой да я прибере после.
Тя най-сетне стана и стъпи на подиума. Този път беше трезва. Като вятър мина покрай лицето ми моята обич към нея, мина, обрули лицето ми и изчезна.
Този път песента ѝ беше по-скоро речитатив. Един с кадифено сако ѝ акомпанираше на банджо. Тя пееше: Къде е моят мил? Моят мил каза, че излиза и ще донесе много пари. Завърза си обущата, изтупа си сакото. И излезе. Докога ще го чакам? Каза, че ще донесе много пари, но го няма. Стоя на прозореца, отвън плаче небето, отвътре плача аз. Ами ако донесат само сакото му, с червена роза на ревера, с червена роза на ревера, там, където е сърцето.
Спря да пее. Или по-скоро да мълви думите. Последен акорд на банджото, и песента изгасна. И тогава избухнаха френетични ръкопляскания. Тя стоеше права срещу тази буря от мъжки възторг със затворени очи.
В този момент на високия стол до мен седна някой. Беше импресариото.
– Какво ще пиеш? – попита.
– Уиски – отговорих.
– Успяхме. Тя най-сетне намери себе си. А, да! Подсети ме после да си прибера пистолета от охраната на изхода – каза импресариото. – Да не го забравя.
