Начало Идеи Гледна точка Там, където е сърцето
Гледна точка

Там, където е сърцето

3335

Влязох в бара. Още беше рано и нямаше много посетители. Но тя вече седеше на служебната маса до подиума. Раменете ѝ бяха голи. Ще изстинеш, казах си наум, но, както винаги, не ѝ се обадих, а седнах в далечния край на тезгяха и си поръчах вода и кафе.

За половин час барът се напълни. Мъжете идваха, сядаха на тезгяха или по масите и си поръчваха пиене. Явно бяха чули за новата певица и искаха час по-скоро да я оценят.

Хората тук бяха от тези, които не си поплюват. Никой нямаше да я пожали. Ако не я харесат, това щеше да е както първото, така и последното ѝ участие в този бар.

Някой ще каже: какво по-добро нещо за теб. Тъкмо ще си я отведеш вкъщи. На пръв поглед беше точно така. Но нали вече толкова пъти я бях отвеждал вкъщи след злополучни участия, първите пъти даже насила. Но разбрах, че насила няма да стане. Тя оставаше два-три дена у дома и отново изчезваше.

Чудех се кога започна всичко. Може би когато ѝ купих грамофон и плочи, за да се забавлява. Но ролята на слушател явно ѝ се е сторила бледа. Тя е искала повече. Искала е да има овации.

Един ден се прибрах по-рано от работа. Тя не беше чула прибирането ми и така аз я чух как пее. Не мога да кажа, че нямаше глас. Но гласът ѝ не я слушаше, беше ту по-силен, отколкото трябва, ту по-слаб, постоянно излизаше от релсите на песента. Беше онова, за което специалистите казват: необработен глас.

Хлопнах силно вратата и се изкашлях. Тя веднага спря да пее. Когато влязох при нея, нищо не казах. Тя самата започна разговора по-късно, когато вече бяхме преполовили бутилката с вино.

– Искам да пея – каза.
– Че кой ти пречи? Пей!
– Искам да пея пред публика.
– Как си го представяш?
– Утре тръгвам да договарям участия по заведенията.
– Чакай малко. Да пееш на живо пред хора в заведение е даже по-трудно от студиен запис или от концерт в зала. Тук наистина трябва да си много добра.
– Аз вече знам шейсет песни.
– И аз мога да карам кола, ама не участвам в ралита. Добре. Изпей ми една песен. Онази, която знаеш най-добре. Или която ти е най-близка до сърцето.
– Пред теб не мога. Притеснявам се.
– Е как така пред мен се притесняваш, дето съм ти съпруг, а пред сто непознати мъже няма да се притесняваш.
– Ти не разбираш. Там е друго. Там съм с броня. Там съм певица. Там не съм аз.

Настина не разбирах. Един ден, като се прибрах, заварих на алеята пред къщата една ниска и дълга кола. А вътре в дневната някакъв мъж. Беше се разположил на дивана, точно на моето място, почти се беше излегнал, беше разкрачил широко краката си и си пийваше уиски.

– Запознай се – каза жена ми. – Това е моят импресарио.

Аз съм възпитан човек. Стиснах ръката му и седнах срещу него на една табуретка. Ръката му беше студена и влажна като удавена котка.

После тя излезе да го изпрати.

Така започна моята одисея. Договаряха с импресариото участия в някакви заведения, но те бяха еднократни. На всичкото отгоре, явно за да преодолее страха си, тя започна да пие. А аз трябваше също да вися по заведенията, за да я прибера после, пияна, размекната, истерична, лигава.

И днес беше същото. Щях да вися два часа на вода и кафе, за да има кой да я прибере после.

Тя най-сетне стана и стъпи на подиума. Този път беше трезва. Като вятър мина покрай лицето ми моята обич към нея, мина, обрули лицето ми и изчезна.

Този път песента ѝ беше по-скоро речитатив. Един с кадифено сако ѝ акомпанираше на банджо. Тя пееше: Къде е моят мил? Моят мил каза, че излиза и ще донесе много пари. Завърза си обущата, изтупа си сакото. И излезе. Докога ще го чакам? Каза, че ще донесе много пари, но го няма. Стоя на прозореца, отвън плаче небето, отвътре плача аз. Ами ако донесат само сакото му, с червена роза на ревера, с червена роза на ревера, там, където е сърцето.

Спря да пее. Или по-скоро да мълви думите. Последен акорд на банджото, и песента изгасна. И тогава избухнаха френетични ръкопляскания. Тя стоеше права срещу тази буря от мъжки възторг със затворени очи.

В този момент на високия стол до мен седна някой. Беше импресариото.

– Какво ще пиеш? – попита.
– Уиски – отговорих.
– Успяхме. Тя най-сетне намери себе си. А, да! Подсети ме после да си прибера пистолета от охраната на изхода – каза импресариото. – Да не го забравя.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора