В сърцето на лятото, в пространството между живописна извивка на Янтра и реален пейзаж на града, който спори с маслените изображения на Борис Денев на несъществуващо вече Търново, между галерията с името на художника, където те са изложени, и монумента на устремени към небето коне – поезията имаше дом в стария град. Във визионерската концепция на д-р Ал. Христов фестивалът за съвременна поезия „Отблизо“ събра поети отвсякъде за двубои, медиирани през разменени прочити. Другият – този теоретичен конструкт – звучеше в огледалото за близко слушане на различния поетически език. С въпроса „Накъде върви българската поезия през 21 век?“ проф. М. Кирова се зае със задачата да обозре необозримото, да изведе насоки в движеща се среда, да попита отново за същото – писането и AI. Лекцията, не – по-скоро поетическата акция, на проф. Пл. Дойнов за новата политическа поезия – провокативна и осигуряваща на слушателите непрестанно напрежение, получи отзвук на следващия ден в жестове на самопозициониране при представяне на стихосбирките на Белослава Димитрова и Ст. Радев.
Четенето беше голямата метафора на събитието. Студенти от университетския литературен клуб „Емилиян Станев“ четоха любими поети, раздаваха като поетически позиви напечатани на листчета стихове. Наивност и дързост едновременно. Книги с тънки страници и строфи очакваха да бъдат купени. Всъщност – кой купува поезия? От сцената с гласове на поети звучаха живи думи – крехки посланици – извън междуличностните изолатори на технологии и социални мрежи. С много имена, поезията имаше своите лица – въодушевени, предизвикателни, съмняващи се, деликатни. Видени отблизо. Получих стих върху бял лист от тетрадка: „НЕ мога да те отърва / от всичкия ти мрак, / нито от половината. / Не мога да те отърва от мрака никак…“ – разчетох „почерк“ и подпис: Елиз Юсеин. Пишещите поезия не сме неудържимо нарастващо множество, ми каза момчето, чиято китара от импровизираната сцена звучеше като акустика на пейзажа. Съгласихме се – писането на поезия е наличност на словото. Това прави изборът винаги възможен. Разбира се, издателите не са съвсем невинни. Издателство за поезия „Да“ с неуморимата Силвия Чолева – чийто практикум „Как се редактира стихотворение?“ каза всъщност най-важното на участниците във форума – писането е идентичност. Издателство „Жанет 45“ – с познатата вече политика на подкрепа на българската литература. И Scribens – с учудващо точен избор на талантлива поезия на неукрепнали имена.
С. Чолева представи Кристин Димитрова в поетически дует с Том Филипс, поет и преводач. „Квартална антропология“ ( ред. С. Чолева, К. Игнатовски, изд. за поезия Да, 2026) предполага различна стратегия на представяне на поет, който говори не за света, а със света. Но ще цитирам като парадоксален аргумент в защита на фестивала стихотворение от новата книга на К. Димитрова:
Ако утре стане голям катаклизъм,
ще се извиняваме на дърветата,
че вместо да им бъдем приятели,
писахме върху тях.
(„За вечността на словото“)
Писането е кора на дърво. Поезията е легитимно участие в отложен катаклизъм. Избрах някои от стихосбирките. Не знаех имената. Видях индивидуалности, поетически характери. Как може да знаем кой утре ще е Поетът? Незнанието в началото е очароващо.
Виолета Златарева, Регистър злополуки, ред. Ал. Иванов, издателство Арс, 2023
***
Твоят гняв не достига до мен.
Бях вече там, откъдето се връщаш.
И избрах да живея във ден,
без да знам, че денят не е къща.
И избрах – да страня от нощта,
във която зареждаш оръжие.
Не от страх, а защото така
ще разбереш, че цевта е обърната.
В. Златарева ни въвлича в безкрайното удоволствие на въобразеното. Оказали сме се в игра на разказване, извикваща детската радост да изплашим слушащия. Често цели стихотворения са поредица от езикови обрати, каламбури, битийни парадокси, препъват ни в смисъла и ни карат да се изправим възторжени. Всяка метафора е взрив в мисълта, разкол във възприятието. В тези стихове „смърт“ е най-неметафизичната дума, повтаряна до обезсилването Ѝ – загадка в неясни, възможни, въобразени сюжети от страшни приказки за пораснали деца. Заедно с изненадата от внезапния смисъл, Златарева връща в лириката визуалния детайл и нарацията на прозата. Поезията Ѝ омагьосва и разомагьосва преминаването през страната на детството до граничната зона на зрелостта. Иронията е мощен битиен модус, привидност на отговорността да живеем – в този прекрасен, прекрасен свят на регистрирани злополуки.
Доротея Василева, Небесни тела, ред. Н. Радулова, изд. Scribens, 2022
Същата съм между
двете страни на раната си. От двата ми края:
кървавите окончания на мъчителна амбивалентност.
Едната страна не отрича другата и двете са споени
с пурпурна нишка. Тъканта отгоре зараства.
Погледът е цял и кръгъл.
(„L՚origine du monde“)
В друга реалност, училата магистратура във Великобритания, Доротея Василева би била Вирджиния Улф от Добрич. Изключителен душевен финес, атомизиране на психологическото, свръхинтензивност на съзнанието. Цветовете витаят отвъд формите, Формите – отвъд предметите. Изтънчена безграничност между душевно и видимо. Лирическа анатомия на живеенето: разпръснати в малки частици поетичност, обикновените сюжети на живота стават необичайни, тяхната повторимост – неразпознаваема. Визуалната култура на погледа е достатъчно крехка, за да не се превърне в илюстрация. Културните цитати са деликатно укрити.
Стефан Радев, Аз бях и сянка, и гора, ред. ВБВ, издателство Жанет 45, 2026
Навярно в крайна сметка всичко пропилях и станах себе си.
И седнах в ресторант – покривки нямаше.
Като кого си седнал – се зачудих.
Като един обикновен баща.
И като всеки, който може тази вечер сметката да си плати.
Но чий живот ли имитирах?
Като кого живях?
Като кого живея днес?
(„Наследих безкрайно благия характер на баща ми, ала го стопанисвах лошо и сега съм тъжен“)
Поезия на светлините, шума, ритъма на града. Урбанистична естетика по мярката на обитаващите го. Стихове – кратки вдъхновени поеми за мъжете, които „стават в пет“, за хлебаря, който „трябва да омеси хляба“, за уличния музикант „с ръце, които днес са спомен за оркестър“. Обикновената красота на града. Поглед към живота „отдолу“. Съзнание, пробягващо между достойнството на „неотложния живот“, клопката на унифицирането, поривите на свободата. Неистов въпрос – това ли е животът, живот ли е това: „Да можеше животът сам да се живее – / да можеше да го живее някой друг…“. Екзистенциалните разриви на тази поезия са със силен социален заряд. С ритъм на тъга. Преводачът на Уитман поверява изтичащия миг на битието, концентрата от минало и настояще, на човека – „стрък в полето“. Човекът – вечна ситуация на избор.
Анна Лазарова, Детска стая под наем, ред. Й. Белева, издателство Scribens, 2023.
речта
е най-важното нещо
у човека
той без нея
е животно
и заради нея
не е Бог
(„В средата бе словото“)
Анна Лазарова е работила толкова много със словото, че при нея то вече е опитомено. Лишено е от опорите на граматически разделители, без да е аграматично; движи се в собствени пулсации, без да е произволно. Смисълът е артикулиран с удивителна прецизност в извивките на стиха, в думите, в невидимите паузи между тях, в които си почиват една от друга или се свързват. Стиховете са висша школа по поетическо майсторство. Езикът е инструмент на неразделимата съставност на живеенето, на неизразимата сложност на смисъла – превърнати с лекота на изричането в почти небрежна, леко задъхана песен. При Анна Лазарова събитието живот е вече поезия, защото „няма кой да бъде на света / докато мен ме няма“. Поетът е дете, което пише бележки до небето, носи на гръб детската си стая като неприключило любопитство към света, като окончателност на съвестта. Всички знаем – няма нови думи за същото. Но стиховете на Анна Лазарова намират абсолютно нови съседства за старите – свобода и любов, позволявайки ни да ги открием отново в нейния поглед.
Фестивалът за съвременна поезия „Отблизо“ се проведе на 5, 6, 7 юни във Велико Търново с подкрепата на Община Велико Търново.
Виолета Русева е завършила българска филология, от 1985 г. е преподавател в катедра „Българска литература“ на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Научните ѝ интереси са в полето на българския модернизъм: символизъм и авангардизъм, съвременна българска проза, историческа поетика. През 2015 г. защитава научна степен „доктор на науките по филология“ с дисертация на тема „Български символизъм: модуси на различимост“. От май 2018 г. e професор по българска литература – историческа поетика на новата българска литература. Автор на монографиите „Аспекти на модерността в българската литература през 20-те години“ (1993), „Мистичният Йовков“ (1998), „Генеалогия на българската модерност. Яворов“ (2001), „Литературноисторически етюди“ (2009), „Елегии на безутешни дни. Книга за Дебелянов“ (2010), „Български символизъм: модуси на различимост“ (2014), „6 студии по историческа поетика“ (2017). Съставител на антологии на българския модернизъм: „Манифести на българския авангардизъм“ (1995), „Български символизъм“ (2000).
