Корабчето беше дълго една педя. Беше направено от дебела борова кора. Беше издялано майсторски. Имаше две палуби, три мачти, въжета и платна. Беше съвсем като истинско. Красива работа.
Понякога спомените изникват на части. Вечер сядаше на терасата и си наливаше една чаша. Така първо си спомни, че той беше имал такова корабче и колко му се радваше. Години наред то стоеше отгоре на ученическото му бюро. Но нищо повече. Как се беше сдобил с него, това не помнеше.
А после, след седмица-две, пак на терасата, се сети. Беше на пионерски лагер, лятото на четвърти за пети клас. Лагерът беше високо в планината, сред стара борова гора. Децата спяха в дълга каменна сграда с тесни прозорци. Имаше сутрешни и вечерни проверки, рапорт на командирите, походи, състезания, огньове. Командирите ходеха с червени ленти на ръкавите.
Дългата каменна сграда, където спяха, завършваше с нещо като кула. Входът към кулата беше заключен с голям страшен катинар с две халки. Но един ден при него дотича приятелят му Пешо. Оказа се, че халките лесно се вадят от дървото и вратата може да се отвори. Качиха се нагоре по каменните стъпала и стигнаха до открита площадка с покрив, заградена с посивял дървен парапет. На площадката бяха изхвърлени книги с дебели корици и с някакви стари букви, които те двамата с Пешо не можеха да прочетат. Книгите се бяха изкривили и надули.
От два до четири децата трябваше да почиват, но те с Пешо се измъкваха и скитаха наоколо. Излизаха през една дупка в оградата на лагера и тръгваха из зеления мрак между дърветата. Носеха си от къщи джобни ножчета, които криеха, за да не им ги вземат учителите, и с тези ножчета сваляха от боровете парчета кора и се опитваха да си дялкат лодчици. Един ден се натъкнаха на малка каменна сграда с кръгъл покрив, скрита в гората. Докато се мъчеха да отворят вратата, някой до тях се покашля и те видяха старец с дълги разбъркани бели коси и с дълга бяла брада, мека като памук. Беше облечен със сини дочени дрехи, с каквито ходеха работниците.
– Взеха ключа. Не може да се влезе – каза старецът и тежко се отпусна на пейчицата до стената. – Вие от лагера ли сте?
Двете момчета кимнаха с глави – от лагера сме. Старецът видя парчетата кора в ръцете им. Усмивката се усети по очите му, иначе в бялата брада тя се изгуби.
– Всички момчета си дялкат лодчици. Ама знаете ли как? Трябва да се дялка по жилките на дървото, не напряко. Елате утре.
Те отидоха на другия ден и старецът им подари две истински корабчета, които изобщо не приличаха на техните жалки лодчици. Бяха дълги една педя, направени майсторски от дебела борова кора, с две палуби, с три мачти, с въжета и платна. Красива работа.
Един ден ги събраха в столовата. Командирът на лагера, облечен в найлонова риза с къси ръкави с жълти кръгове под мишниците, излезе отпред и им каза да не напускат по никакъв повод територията на лагера. Наоколо се върти един лош човек, който може да им направи нещо, каза командирът. Ако го видят, веднага да докладват. Двамата с Пешо се спогледаха.
Смяната свърши. Дойде денят, когато децата щяха да си тръгват. Всички вече бяха излезли на отъпкания плац пред дългата каменна сграда с чантите и раниците и чакаха рейсовете. В тоя момент пристигна една милиционерска камионетка. От нея слязоха двама униформени милиционери с куче. Кучето беше голямо, черно, вълча порода. Казаха си нещо с учителите и се запътиха по тясното пътче към онази малка каменна къщичка с кръглия покрив. След малко се върнаха със стареца. Качиха го в камионетката отзад, кучето се метна до него и бързо хлопнаха вратата. Но старецът още не се беше наместил добре, главата му беше близо до вратата и тя защипа дългата му бяла брада. И половината дълга, мека като памук брада остана да се вее отвън.
Имаше телефона на Пешо, но не му се беше обаждал от сто години. Звънна му.
– Пазиш ли още корабчето? – попита го без предисловие, когато Пешо вдигна.
– Какво корабче? Ей, ти ли си бе, човек? Къде се изгуби?
– Там, където потъват корабите – отвърна. И затвори. После изпи чашата наведнъж и добави наум: „Онези, дълги една педя. С двете палуби, с трите мачти. Дето са съвсем като истински”.
