Достигналите до наши дни произведения на Танхойзер обхващат шест танцови песни и 36 строфи. Те са запазени в Големия хайделбергски песенник, наречен „Манески кодекс”.
За живота на немския минезингер, странстващ поет и разказвач на поучителни истории Танхойзер се знае малко. Предполага се, че произлиза от знатен род, чието имение е било в село Танхаузен, Баден-Вюртемберг. Танхойзер няма постоянен дом, като странстващ поет пътува от място на място, пее и рецитира от замък на замък. За известно време намира подслон в двора на австрийския херцог Фридрих Свадливи. Смята се, че е участвал в Петия кръстоносен поход (1218-1221), чиято цел била възвръщането на Йерусалим и останалата част от Светите земи чрез завладяване на могъщата държава на Аюбидите в Египет.
ТВОРБИ
Танхойзер създава образци на така наречената танцувална поезия, която възпява любовта и игрите както на знатните, така и на простолюдието. Някои негови текстове пародират „високия” минезанг, проникнати са от себеирония и съдържат неприлични строфи, напомнящи студентските песни. В творбите му се говори за приключения, старинни легенди и герои, изпълнени са с учени безсмислици и смущаващи чуждици. Изключение прави неговата „Песен на покаянието” – мелодията е нотирана и заедно с текста е съхранена.
Достигналите до наши дни произведения на Танхойзер обхващат шест танцови песни и 36 строфи. Те са запазени в Големия хайделбергски песенник, наречен „Манески кодекс”.
ЛЕГЕНДАТА ЗА ТАНХОЙЗЕР
„Песента на покаянието”, която възпява духовните рвения и саможертвата в Кръстоносните походи, се смята за образец при създаването на „Легендата за Танхойзер”. В баладата за Танхойзер, възникнала след 1450 г., се разказва за рицаря-певец, който напуска планината на Венера и отива при папа Урбан IV в Рим, за да получи опрощение за греховната си любов с богинята. Но папата го отхвърля. И тъй като папският жезъл не разцъфтява – а това е знакът за опрощението – Танхойзер не може да се надява на Божията милост. Рицарят се завръща в планината при Венера, а пратениците на папата, чийто жезъл накрая се покрил с цвят, така и не го намират.
Баладата е отпечатана за първи път през 1515 г. в Нюрнберг и има голямо въздействие. След включването й в сборника със стари немски народни песни „Вълшебният рог на момчето” от Клеменс Брентано и Ахим фон Арним поетите романтици като Лудвиг Тик и Хайнрих Хайне преразказват легендата в свои версии. Митът за Танхойзер накрая стига до Рихард Вагнер и му предоставя основния мотив за неговата романтична опера „Танхойзер и състезанието на певците във Вартбург” (1845).
МУЗИКАЛНАТА ДРАМА НА РИХАРД ВАГНЕР
Вагнер замисля създаването на опера върху легендата за Танхойзер още през 1841 г. В основата на сюжета са няколко сказания, между които и преданието за Танхойзер и за действителното състезание на певците в замъка Вартбург край Айзенах. Освен това Вагнер използва и съвременни литературни източници: новелата на Е.Т.А. Хофман „Състезанието на минезингерите”, един разказ на същата тема от Лудвиг Тик, както и една народна балада от сборника на Арним и Брентано „Вълшебният рог на момчето”. В либретото са вмъкнати като персонажи минезингерите Волфрам фон Ешенбах и Валтер фон дер Фогелвайде.
Действието на операта се развива в началото на XIII век. Танхойзер се пробужда след дълъг сън в обятията на Венера в нейната пещера край Айзенах. Той е дочул в съня си камбаните на родното си място и моли да си тръгне. Богинята на любовта му разкрива красотите на своето царство, след което заплашва рицаря с нещастия. Танхойзер изрича името на Дева Мария и магията се разваля. Долината край Вартбург е огласяна от песен на овчарче. Надалеч звучи песнопението на поклонниците, поели към Рим. Танхойзер решава да тръгне с богомолците и да измоли прошка за греховете си.
От лов се завръща ландграфът на Тюрингия Херман. С него са най-прочутите минезингери. Един от тях – Волфрам, разпознава Танхойзер и радостен го приветства. Рицарите канят Танхойзер да участва в състезанието на рицарите-певци. Волфрам му напомня, че Елизабет все още го обича и го очаква. Танхойзер не е и мечтал за такова щастие – той също е обзет от любов към Елизабет. Рицарят се отказва от пътуването до Рим и поема със старите си приятели към Вартбург.
Елизабет за първи път ще присъства на състезанията на певците, откакто Танхойзер е заминал. Волфрам, който е влюбен в нея, наблюдава съкрушен щастливата среща между двамата. Тържествени фанфари известяват откриването на състезанието. Ландграфът обявява темата: „Какво е любов”. Волфрам пее пръв, след него е рицарят Валтер фон дер Фогелвайде. Той възхвалява любовта като най-възвишеното чувство:
Ах, кой ще ми каже какво е любов?
Май нещичко зная, но още да чуя желая.
За отговор има ли някой готов:
защо причинява тя толкова мъка накрая?
Любов ли е, трябва добро да създава;
изпълва ли с болка душата, не е любовта достоверна.
Дори няма име за нея, та всеки да я назовава.
Сега ако вярно ми смисля умът
какво е любов, отвърнете ми с „да” за отплата:
Любов значи двойка сърца да пламтят,
поравно делят ли я, има любов на земята.
Разцъфне ли някъде несподелена,
за клетото, слабо, самотно сърце става тя прекомерна.
Горко ми, прекрасна, дали ще ме срещнеш с любов озарена!
Развълнуван Танхойзер запява:
Любовта не е лъжливо себеотрицание,
тя е радост и наслада!
И въодушевен подема химна на Венера – нека всички научат от нея какво е любов.
КАКВО Е ЛЮБОВ?
Рицарите са потресени. Това е нечувана наглост! Елизабет, макар и наскърбена от думите на Танхойзер, застава пред него, за да го защити от мечовете на разгневените мъже. Сега тя показва какво всъщност е любов. Саможертвата за любимия – ето истинското й значение и величие. Ландграфът е трогнат от силната обич на Елизабет и пощадява живота на Танхойзер, но той трябва да изкупи своя грях. Едва сега Танхойзер разбира истинската същност на любовта и отново решава да отиде на поклонение в Рим – за да бъде достоен за любовта на Елизабет.
ИЗКУПЛЕНИЕТО
Поклонниците се завръщат от Рим, но Танхойзер го няма. Волфрам се опитва да утеши девойката, но напразно. Елизабет усеща близката си смърт. Когато тя умира, Волфрам запява тъжната песен за звездата-вечерница. Появява се богомолец в дрипи, съсипан от умора. Това е Танхойзер. „Когато този сух жезъл разцъфти, тогава ще бъде опростен твоят грях.” – това му е казал гневно папата в Рим. Разкъсван от душевни терзания, Танхойзер вижда в мислите си Венера, заобиколена от красиви нимфи, която го кани при себе си. Волфрам му разказва за страданията на Елизабет, която угасва от скръб. Дочува се камбанен звън, виденията на Танхойзер изчезват и поклонници носят безжизненото тяло на Елизабет. Рицарят обезумял се втурва след погребалното шествие. С горчиви думи на разкаяние Танхойзер издъхва до Елизабет. Идват други поклонници, които с вълнение разказват как жезълът на папата в Рим внезапно разцъфтял…
Не църквата, а душевната чистота на влюбената девойка изкупва греховете на рицаря певец.
Есето е първо от книгата с условното заглавие „От Танхойзер до Шумахер”, върху която авторът работи.
Венцеслав Константинов е автор на книги с есета и афоризми, на студии, статии и радиопредавания върху немската, австрийската, швейцарската и българската литература. Чрез преводите му до българския читател стигат творби на Макс Фриш, Бертолт Брехт, Хайнрих и Томас Ман, Ерих Мария Ремарк, Стефан Цвайг, Фридрих Дюренмат, Валтер Бенямин, Ханс Магнус Енценсбергер, Фридрих Кристиан Делиус и много други.
