1
5147

Танц на жестокостта и изкуплението

„Госпожица Юлия”

Лив Улман дава своя принос към кинематографичността на „Госпожица Юлия” с блестящ прочит на оригинала, едновременно верен на пиесата и изключително визуален.

Ако един филм бъде определен като „театрален”, това в 90 % от случаите е недостатък. Ако един спектакъл бъде описан като „кинематографичен”, това в 90 % от случаите е иновативно и оригинално. Малко несправедливо, нали?! Е, при първия вариант смекчаващо вината обстоятелство е, когато става дума за екранизация или филмова адаптация на (класическа) пиеса, но дори и тогава можете да чуете възражение защо е било необходимо да се монтира „спрялото време” сред „динамиката на киноекрана”. Сега си представете един театрален текст като „Госпожица Юлия” с неговото класическо триединство време-място-действие и неизбежно ще се пренесете в прословутата кухня, за да прекарате близо два часа пред екрана на една борба за психологическо/културно/социално надмощие около голямата дървена маса… Всъщност новата екранизация на Лив Улман често напуска кухнята, без да „разсейва” въздействието на Стриндберговата драма.

ju1
„Госпожица Юлия”

След 16 екранизации (от които едва 4 за кино и само една от тях на английски), норвежката актриса Лив Улман дава своя принос към кинематографичността на „Госпожица Юлия” с блестящ прочит на оригинала, едновременно верен на пиесата и изключително визуален, възползващ се на 100 % от възможностите, които предоставят гледната точка на камерата и свободата на филмовото пространство. Това, разбира се, съвсем не оставя на заден план актьорската игра, защото текстът на Стриндберг би могъл да „удави” всяка неподготвена кинозвезда. За късмет на публиката Джесика Частейн и Колин Фарел дават най-доброто от себе си.

История за прелъстяване, за морално или класово надмощие, пиесата „Госпожица Юлия” съдържа невероятен потенциал за прочит „между редовете”, който Лив Улман не подминава. Действието принципно се развива в нощта на Еньовден, в кухнята на аристократичен дом, където дръзката (а може би отегчена или просто самотна) господарска дъщеря флиртува с лакея. Част от неизбежната играчка-плачка е и готвачката Катлийн (Саманта Мортън във вихъра на изразителните погледи, подправени с многозначително мълчание), влюбена в Джон (или Жан). Събитията са пренесени в Ирландия от края на XIX век и това, че бащата на Юлия (или мис Джули) е английски граф, никак не подобрява потенциала на социокултурните взаимоотношения слуга-господарка. Фабулата позволява вариации само в детайлите и поведенческите реакции, краят е предизвестен, но това с нищо не променя общото усещане, че се е получил незабравим филм.

Петнайсет години след киноекранизацията на британеца Майк Фигис, коментирана като не особено успешна, госпожица Юлия се заселва в британско-ирландския контекст, който вероятно обогатява сюжета отвъд капацитета за разпознаване на чуждестранните зрители. Особеността на тази пиеса на Стриндберг е в десетките нюанси на думите и жестовете, които предоставят на зрителя възможността всеки път да възприема (и интерпретира) част от диалозите и постъпките в различна светлина, като елемент от режисьорското решение. В началото се питате „дали това го има в пиесата”, след това просто се потапяте в историята. Силна ли е Джули или безкрайно уязвима – може би отговорът е в самотата на детството в градината… Наранен ли е Джон или безскрупулен манипулатор, а може би бунтовник, решен да отмъсти на господарите за всички унижения… Сюжетът претърпява толкова обрати, че всяко обяснение се превръща в достоверно. Ретроспекциите преплитат миналото с настоящето и разтеглят усещането за време в една безкрайна нощ, окъпана в светлината на деня.

Около двайсет години след „Кристин, дъщерята на Лавранс” Лив Улман отново се концентрира около изграждането на противоречив женски образ, изтъкан от сила и мъка по неосъществимостта на желанията. За разлика от Кристин обаче, Джули не успява да надскочи средата, възпитанието и страховете си. Може би защото „Госпожица Юлия” не е пиеса за любовта, а за непостижимостта, която я трансформира в разрушение. В играта на светлосенки, промяната на настроенията на Джули напомня за нещо различно от обичайната противоречивост на характера. Така от време на време боязливо надникваме в мрачните кътчета на неудовлетворението, неприспособимостта, разрива с реалността, които отвеждат и Офелия на брега на реката… И ако в този миг се върнете назад, ще откриете, че всичко води натам – от ярките летни цветове до тревожните звуци на празника.

„Госпожица Юлия”

Действието, изведено от кухнята, спира за миг в стаята на Джон, после в стаята на Катлийн, улавя мириса на страх по коридорите и после обречено се пренася през двора. Лив Улман целенасочено използва всяка възможност за безмълвно подсилване на емоциите, за задушаването и отприщването им – от плаха надежда до трагично безсилие. Но напускането на „полесражението” от пиесата е само допълнителен „аксесоар” на внушението, изнесено на плещите на перфектно избраните актьори. Джесика Частейн е похотливо обезпокоителна, малко разсеяна, изпълнена с дързост и неувереност Юлия. Колин Фарел е идеалният Джон, смутен и сервилен, арогантен и прагматичен едновременно, с неизменното излъчване на ту наивен, ту заплашителен сексапил. Двамата подхващат играта на прелъстяване и я превръщат в танц на жестокостта и изкуплението. Неустоимо!