Преди седмица на телефона ми звънна непознат номер с чужд код. Гласът издаваше човек на възраст. Първо ми заговори на вие, после на ти. И продължи така – ту на вие, ту на ти. Беше изяденият от годините като брус глас на човек, позабравил донейде българския. И поради това, докато търсеше думите, започваше да звучи прекалено свойски, сякаш ми се обажда, да речем, чичо Симо, мъжът на леля Пенка, нашите съседи, с които живяхме врата до врата 20 години. Представи ми се:
– Иван Димитров се казвам, Иван Димитров-Берлински. Така ми викаха, разбираш ли. В затвора. Напуснах България преди трийсет и пет години. Окончателно.
Говореше му се. И аз не го прекъсвах, слушах.
Обясни, че се обажда от Германия. Обясни откъде ми е намерил номера. И после продължи – видял някакъв български вестник, който донесли българските тираджии, които пътуват за там; във вестника прочел за някаква книга. Името на автора му било познато. С една дума – помоли да му изпратя тази книга. В момента на разговора дори се затрудни да назове името на книгата, но аз веднага разбрах за коя книга говори. И му казах да ми изпрати на есемес адреса си, за да му изпратя книгата.
След няколко дни пак звънна. Каза, че е получил книгата. Помолих го да разкаже повече за себе си.
– Роден съм на 25 март 1938 г. Избягах от България през 70-та година. Бях малко в Мюнхен и сетне в Западен Берлин. Влизах в Източен Берлин да им нося вестници, че да им отварям очите против червения звяр. През 1974 г. , на 23 януари, пак внесох вестници от Западен Берлин в Източен Берлин. Заловиха ме, държаха ме седем дена в затвора и ме екстрадираха в България. Три месеца в Държавна сигурност. Осъдиха ме – на 10 години, 2 по 5, едната за бягството и другата за противодържавна агитация и пропаганда, такива глупости. Акумулираха двете присъди в една петгодишна и ме пратиха в Старозагорския затвор. Първи отряд, на политическите. Имаше един опандизен дипломат, от тези, дето, като са им дали хляба, те рязали, колкото си искат. С него си говорехме на немски, макар че ни бяха забранили. Той ме кръсти така – Берлински. Бяха го шибнали в единочка за месец. Аз се подпирах с гръб на вратата му и му пеех песента от филма „Доктор Живаго”. Там се бях абонирал за две списания, „Паралели” и „Септември”. Някъде през март 1975, около Освобождението на България, пристигна книжката на списание „Септември”, 3 книжка. И там прочетох „Гора зелена, вода студена” на Божинов. На другия ден отиваме на работа, разбираш ли, работех в мебелния цех, правехме детски креватчета. Като се връщаме вечерта, всичко по килиите разбишкано. Тюфлеците от наровете обърнати и захлупени на пода. Правили тараш. Намерили списанието и го взели. Тарашът бил заради списанието. Видели, че има един абониран в затвора за него. Та запомних името на този човек, на Божинов. И сега, като прочетох за него в оня вестник, дето ми го дадоха тираджиите, поисках да прочета тази негова книга.
– Колко време бяхте в Старозагорския затвор?
– От 1974 до 1977 г. После пак опитах да бягам, но ме хванаха. И изкарах три години в Белене. То не е за разправяне. Теглила и мъки човешки. Благодаря ви за книгата.
– Мога ли да го напиша това – разговора с вас, и това за списанието, за тараша?
– Можеш.
Гласът му беше на възрастен човек, който е позабравил вече българския. Изяден като брус от годините глас на човек, който е изкарал кажи-речи две трети от живота си по затворите и в чужбина. Трудно се сещаше за думите.
Но онази гора зелена, вода студена не беше забравил. И тя не го беше забравила. И виж как го беше повикала – с името на Божинов в българския вестник, стигнал до Германия с нашите тираджии.
