0
4521

„Тая нощ сънувах…“ (II)

Историко-фантастично съновидение (донякъде по Ботев)

Присъни ми се тая нощ толкоз необичаен сън, какъвто не съм убеден, че е спохождал ни Фараон, ни Навухохоносор, ни Настрадин ходжа, нито дори Румен Радев или Бойко Борисов, каквито и фантазии да им се вясват насън и наяве. Не знам има ли нейде съногадател, оттук, та до Цариград, способен да изтълкува що ще рече туй, що видях. И ще се намери ли духовна или научна йерархия, дето би се наела с туй начинание. „Нали от Бога е тълкуването?“, рекъл Йосиф на фараоновите царедворци (Бит. 40:8). Тъй де, ами ние що да правим?

Сънувах, че се понасям из Софийското поле, за да се куртулисам от боязънта на болестното уединение и самотата. Мерна ми се то в съня уж познато, а някак друго, позапустяла межда, през която съзрях някакви ограждения. „Странна работа, а де са ни пътищата и магистралите?“, щях да възкликна аз, ама време нямах. Към Ихтиман сякаш всичко свърши – бариери, караулки, гранична полиция… „Гледай ти, да не се задържиш по-задълго в София и как всичко се е сменило!“… Ала най ме изненада необичаен герб в далечината, паралелен на българския. Какъв бе той, простете, не мога да ви кажа, нали недовиждам. И още по-голям смут внесе в душата ми пътна табела, на която пишеше „Плъвдiв“ с уточнение за отстоянието в километри.

По километрите спор няма, ама се зачудих в съня си, що ли ще рече това „Плъвдiв“, откога се изписва така и да не би туй да е някаква нова мода в туристическата атракция. И докато се дивях, чудех и маех, съзрях човек на височинката, старомодно, но стилно облечен, разгърнал дебела книга, която държеше благоговейно, сякаш това е псалтирът.

Позачудих се кой ли е той, ама реших, с оглед на неяснотите в момента, че ще е най-добре сам да ида при него и да го разговоря.

„Кой сте вие, Ваша милост?“ – попитах го аз чинно, по старовремски.

„Историографът на едно разделение“, рече ми той. „Сегиз-тогиз се завръщам духом тук, на това място, което съм прекосявал многократно в пътуванията си по България и в Княжеството“.

Удивлението ми нарастваше с всеки миг. Княжеството, пътуванията, разделението… Това открито чело, този мек славянски изговор и бухналата брада, завита леко по виенска мода. Не, не е възможно! Пропъдих хипотезата, що се мержелееше в главата ми, после пак се вгледах в него и накрая попитах, признавам, почти с думите на нашия национален герой:

„Ама вий да не сте Иречек?! Прочутият ни първи историк? Нима е възможно! И ако е тъй, обяснете ми, моля ви се, що виждат очите ми и що чини тук тази граница? В коя година сме понастоящем?

Виенският професор от чешки произход благо ме погледна, леко се позасмя и ми отговори:

„7 януари 2021 г. след Христа, но в паралелна история!“

„Простете, нещо не разбрах?!“

„Как да ви го обясня по-просто? Знаете, че времето се датира по различен начин, понякога с незначителни отклонения – както е при Юлианския и Грегорианския календар например. Там разликата е минимална – 13 дни. В глобалната история обаче, където събитията се интерпретират, както Йосиф е тълкувал сънищата, има хиатус, който би могъл изцяло да преобърне нещата. Днешните ми колеги го наричат „мултиперспективност“, но за ваше улеснение ползвам термина „паралелна история“, който бях въвел за кратко в лекциите си във Виенския университет, но болестта през 1918 г., която ме отнесе в гроба, попречи да доразгърна своята методология. Жалко! Може би с това си съчинение щях да се прочуя дори повече, отколкото с моята „История на българите“.

„Простете отново, професор Иречек, но искате да кажете, че това, което виждаме пред нас, всъщност не е България, а… Източна Румелия!“

„Нали това ви обяснявам! На мен поне трябва да вярвате… Българското общество добре знае цената на изследванията ми. Статиите ми за известни покрайнини, които написах на български, намериха у домашната читателска публика най-горещ прием. Интелигенцията на малките градове, търговци, учители, лекари, чиновници, офицери и от двете страни на Балкана ме приеха радушно. От сношенията си с местните жители от различни народности не съм имал през тези си пътувания никакви неприятни спомени“.

„Чел съм вашите статии, те са известни, винаги ви споменаваме с добро. Но обяснете ми, за Бога, как Източна Румелия попада в „паралелната“ или „мултиперспективна история“? Нали на 6 септември 1885 г. стана Съединението…“

Професор Иречек ме изгледа като човек, пробуждащ се от вековен, по-точно сто и петдесет годишен сън, и търпеливо продължи лекцията си:

„Първо, запомнете, че никакво Съединение в този хиатус не е имало! „Пронунциаментото“ бе предотвратено, а Русия подтикна Турция бързо да въведе ред! Другите Велики сили не реагираха“.

„Ама как е възможно… Нали…“

„Възможно е и още как! Руският консул е действал немедленно, румелийската милиция е изпълнила заповедите на Гаврил паша Кръстевич, арестували са майор Данаил Николаев, турските гарнизони пак са заели ключови места по Балкана и всичко е свършило в три дни…“

„А Петко Славейков, Захарий Стоянов, капитан Райчо Николов и Чардафон Велики, какво е станало със съединистите?“

„Избягаха в Княжеството, а „директорите“ – лоялните министри на Източна Румелия (Данаил Юруков, С. С. Бобчев, Михаил Маджаров) набързо въведоха ред. Не друг, а вашият класик Иван Вазов писа, че провалът на тази авантюра е показателен за хората, нагърбили се с нея: „героите на кръчмите и затворите“, „пропъдени гимназисти“, „нравствена паплач“.

„Туй е писано от Вазов, чел съм го някъде, но по-късно, в друг контекст…“

„Нищо подобно. Тогава е. И трябваше да мине време преди българските политици и българските историци да проумеят колко „пагубна за България можеше да бъде тази авантюра“. Оценката впрочем е на Михаил Маджаров.“

„Моят прачичо…“

„И е бил прав – категорично отсече Константин Иречек, хлопвайки за по-голяма убедителност кориците на прословутото си съчинение „Пътувания из България“. Представяте ли си днешна България без Македония? А пък Източна Румелия е извън Европейския съюз!“

„Простете, че ви прекъсвам пак, г-н професоре, но тази „мултиперспективност“ е тъй неочаквана за мен! Бихте ли ми разяснили казаното отново?“

„Нямам време да ви преподавам цялата „паралелна история“ на днешна България“, леко троснато ми отвърна професор Иречек. „Съобразете сам: далновидността на Стамболов и неговата политика към българската Екзархия, довела до успехите на българските владици в Македония; дейността на прокудения от Чирпан Яворов, който не ще да е само „румелийски поет“; мащабната мрежа от революционни комитети с Гоце Делчев и Даме Груев; славният обрат след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание…

„Чакайте, чакайте, стъписано го прекъснах аз. Искате да кажете…“

„Че кървавите жертви, многократно надхвърлили тези в Априлското въстание, докараха до шок световната преса и доведоха до логичен обрат. И на нарочна конференция на Великите сили през 1908 г. част от Македония (без егейската част, но до Струга) бе обособена в „автономна“ или „Северна Македония“, наименование, за което особено настояваха гърците. Именно тя след балканските войни се сля с България“.

„Драги г-н професоре, всичко това е тъй ново за мен и просто не зная как да го осмисля… А какво стана с Източна Румелия? Не беше ли най-логично и тя да се присъедини към България?“

Тук Иречек погледна и рече с известна горест:

„Краят на 1913 г. бе тежък и за самия мен. Но историята е такава каквато е, дори в паралелната си версия. Ако питате мен, всичко опира до липсата на политически опит у българите, откъдето и тази високомерна неопитност и незрялост, стълкновението на личната надменност и жалката изкуфялост с неумолимата сериозност на нещата…“

„А по-конкретно?“

„Още в края на XIX в. се заговори за обособяване на „тракийска народност“, опити, които отначало се посрещаха с огромна почуда в Княжеството. При наследника на Гаврил паша Кръстевич, завършил историческите си науки с отличие в Петербургския университет, в Пловдив се появиха руски езиковеди, които се заеха да издирват „тракийски думи“ и „тракийски корени“ в старобългарския език. Първата „тракийска граматика“, ако не ме лъже паметта, бе готова още през 1899 г., а първите „тракийски учебници“ влязоха в сила от 1901 г. в областта под попечителството на Великите сили. Така историята на „българи“ и „тракийци“ бе „споделена“ на две – от Античността до Възраждането. Писа се и се говори много, че българите били „монголи“ и „татаре“, които нямали нищо общо с „истинските траки“, населявали от древността тези земи.

Някои тракийски учени ме подканиха да пренапиша в „по-обективен“ и „по-научен дух“ и моята „История на българите“, в която също съзираха податки в подкрепа на своите становища. Аз отказах. Независимо от туй ми връчиха златния медал на Плъвдiвския университет. Източна Румелия успя дори да откупи архива ми. И след като си отидох от този свят, през 1930 г. в Плъвдiв бе издаден моя „Български дневник“ – унищожителна сатира на вашите политически нрави, която предизвика огромен скандал навремето“.

„Добре, а какво стана с класиците ни, родом оттам – с Вазов, с Константин Величков…?“

„Преселиха се в Княжеството, където заеха политически постове и продължиха творческите си начинания. Ала това не отмени спора за „тракийската принадлежност“ на „Под игото“, който се води и до ден днешен, с оглед на небългарския характер на Априлското въстание“.

„Водят се и такива спорове?“

„И още как, та до ден днешен! „Тракийците“ или „източно-румелийците“, чиято „татковина“ близо век е директория под попечителството на „Великите сили“, получи независимост след 1989 г., едновременно с разпада на Югославия! Оттогава там все се оплакват, че българите им крадат и присвояват „историята“.

„Ама чакайте, това много напомня на случая със Северна Македония!“

„В „паралелната“ или „алтернативна“ история, чиито принципи ви изложих, е тъкмо обратното: учени от Скопския и Благоевградския университет са най-ревностни и неотстъпчиви срещу „посегателствата“ на „тракийците“, продукт на руско-имперски и коминтерновски тези.

Като „скопяните“ са специализирани по Античността – кои са били „траките“, къде е живял цар Резос от „Илиадата“, чийто огромен паметник може да видите в „паралелния Плъвдiв“. Впрочем градът е видоизменен до неузнаваемост от новопостроените „антични паметници“…“

„Не може да бъде… Да посегнат на невероятния Пловдив…“

„Откриването на Казанлъшката гробница през Втората световна война и на Долината на тракийските царе в края на 90-те години на ХХ в. допълнително влоши нещата. В XXI в. наченаха едни грамадни строежи с „итонг“. В основата на всичко е концепцията за „тракийското“ на знаменития плъвдiвски историк проф. Димитър Божидаров.“

„А аз си мислех, че това е възможно само в Плиска или в Преслав…“

„Отидете да видите. Ако не ви пуснат на границата през Ихтиман, минете през Пирдоп или Карлово, там също има пропускателни пунктове. Но сега Източна Румелия е хлопнала врати заради новия щам на вируса, докато в България е по-либерално. У вас предстоят избори и политиците ви се чудят как да се харесат на повече хора. Затова и наложихте вето на членството на Източна Румелия в ЕС“.

„И това ли се е случило „паралелно“?

„В началото на месец декември. Учените от Скопския университет, където е центърът на ВМРО-обединена, излязоха с огромен разяснителен меморандум за фалшификациите на античната и най-нова история от страна на самозваните „траки“, който доста зачуди Европа. Дори във Виена никой не разбра как точно „преговаряте“ по тази история. В момента се води спор сред научната общност по цял свят, та опряха и до моите трудове“.

„Спори се все пак по какво?“

„За „общите корени“ на „тракийската“ и на „българската“ история. За това чий цар е Резос или Севт, за Севтополис и Панагюрското златно съкровище, което се намира в София. Дори за „тракийската роза“ или за „тракийското голо хоро“ от Калофер, обявено за световно културно наследство. Дори езотеричното е поделено между ареалите на баба Ванга и дядо Влайчо.

„Плъвдiвски учени“ призовават българите от Шоплука, Мизия и Македония да си честват техните празници и Илинденско-Преображенското въстание, като оставят Априлското въстание на мира! Да не пипат Ботев и Левски, които са „траки“! А също и Яворов, румелийски поет и революционер, живял за кратко като емигрант в София. Нали той всъщност е милеел за автономията на „Източна Румелия“ и на родния си град Чирпан, но е започнал борбата от Македония“.

„Така ли!?“

„Да. Но неговите стихове, както и тези на Иван Вазов и Константин Величков отдавна са преведени на „тракийски“. Както и Ботев! Дебелянов също. Без да забравяме класическите „тракийски поети“ от Стара Загора – Кирил Христов, Гео Милев, Николай Лилиев…“.

„Че какво тогава остава от българската литература?

„Имате Елин Пелин, Йордан Йовков, Теодор Траянов, Никола Вапцаров, Атанас Далчев, Константин Павлов и Борис Христов. Нима това не ви стига? Всичките македонски възрожденци – братя Миладинови, Григор Пърличев, Райко Жинзифов, ами отец Паисий… И после Славейкови – баща и син, Димитър Талев, Димитър Димов…“

„А как се развива новата „тракийска словесност?“

„Има богата книжнина, вече сто и двайсет години. Да не говорим за „емигрантската ѝ версия“ в България – сатирата на румелиеца Радой Ралин или философските есета на Исак Паси, в които най-ясно прозира „плъвдiвското“. Да не говорим за прочутите „плъвдiвски художници“ като Слона или Йоан Левиев, или за традицията на „румелийския джаз“, пренесена с огромен успех в САЩ от незабравимия Милчо Левиев…“

Всичко това ми дойде малко в повече, подскочих и се пробудих от сън.

„Господи, рекох си, не знам кога ще отида отново до Пловдив, ама поне насън прозрях що е „паралелност в историята“.

Още по темата:
Тони Николов, „Тая нощ сънувах…”
Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияНе имитирайте Хичкок!
Следваща статияЕстетическото