Определението „живописен“ приляга на малко градове така, както на Тбилиси.
Стъпаловидният му стар град с накацали цветни сгради от различни епохи, влияния и архитектурни стилове, както и еклектичната градска среда са мечтани модели за пейзажиста; готови шедьоври за който съумее да ги претвори. А трима от най-емблематичните модерни грузински художници – Ладо Гудиашвили, Елене Аквледиани и, разбира се, Нико Пиросмани – са неделима част от аурата на града.
Тримата не само са рисували Тбилиси, но и са оставили собствени следи в характера му. Вълшебното вино, вкусната храна и невижданото грузинско гостоприемство, според което гостът е дар от Бога, са само преддверието към потайностите на този град, а Гудиашвили, Аквледиани и Пиросмани чертаят вълнуващи маршрути през миналото и настоящето, през публични и интимни пространства, през общото и частното живеене, изковавайки образи едновременно за външния облик и за съкровеното колективно несъзнавано на града, които го правят неповторим. През погледа им Тбилиси е повече от място, което може да бъде веднага идентифицирано по фасадите; озарен е от собствен своеобразен дух и настроение.
Ладо Гудиашвили, за когото Тбилиси е канава
Един от поколението, което превръща града в модернистична сцена, биографията му може да бъде разказана като история на самия Тбилиси, докато реалният и измисленият град непрекъснато се преплитат в изкуството му. Средновековни фрески, персийска декоративност, парижки модернизъм, грузински легенди, ангели, дяволи, музиканти и гуляйджии заживяват изпод четката му в една и съща художествена вселена.
Роден през 1896 г., той израства в града, в който Изтокът и Западът отдавна са се срещнали – в дървените балкони, криволичещите улици, дюкяните, дворовете, църквите – и още съвсем млад започва да превръща заобикалящия го свят в пъстър самобитен образ.
Преди да замине за Париж през 1920 г., за да продължи образованието си там с държавно финансиране, Гудиашвили участва в експедиции до средновековни църкви и манастири, където копира древни грузински стенописи. Така усвоява езика на местната средновековна живопис – декоративната линия, плоската композиция и издължените фигури, които по-късно ще се слеят в стила му с влиянията на европейския модернизъм.
В края на 1919 г. работи заедно с Давид Какабадзе и Сергей Судейкин върху стенописите на легендарното кафене-клуб „Кимериони“, средище на грузински писатели и художници, намирало се в днешното долно фоайе на театър „Шота Руставели“. Там стените са платно, кафенето – галерия, бохемата – публика, a популярният му стенопис „Механата на Степко“ вписва самата градска среда в художествения живот на Тбилиси.
Дори в Париж Гудиашвили продължава да носи града със себе си. През 1922 г. рисува стенописи с мотиви от Стария Тифлис в парижкия ресторант „Кавказки“, докато в Грузия през следващите години създава емблематичните „Кристине“, „Гости от Ортачала“, „Зло семейство“. При него градът не е просто фон, а жив организъм, обитаван от загадъчни жени и фантастични същества, легенди, музика, вино и празници. Поддържа връзки с Пикасо, Модиляни, Андре Бретон и други от артистичния авангард, но не губи грузинския си корен, а напротив – връща се в Тбилиси през 1926 г. с нов поглед към своя град, не просто за да го рисува, а и да го променя с изкуството си.
Най-смелата му намеса в градския пейзаж идва след Втората световна война. През 1946 г. по покана на католикос-патриарха Калистрате Цинцадзе, Гудиашвили изписва олтарната част на църквата „Кашвети“ а в купола извайва една пищна, почти сладострастна Мадона. Скоро след това е уволнен от Художествената академия и изключен от партията заради „неканоничния“ и светски стил на стенописите, изобразили светци с черти на земни хора. Но вече е оставил в самото сърце на съветския Тбилиси оригинални, наистина уникални по рода си фрески.
Следата му в градската среда е и съвсем буквална. Гудиашвили е живял със семейството си в стара тбилиска къща на днешната улица „Ладо Гудиашвили“, получила името си през 1992 г. На нея се намира Фондация Ладо Гудиашвили, малко по-нататък е Държавният музей за изкуства „Шалва Амиранашвили“, където са негови ключови ранни картини, а шест години по-късно на него кръщават и площад в близост до централния „Свобода“. Така можем да проследим Гудиашвили пеша из Тбилиси – от площада с неговото име към улицата, на която е живял, през театър „Руставели“ със спомена за „Кимериони“, църквата „Кашвети“, елегантната му бронзова статуя в градинката до нея. Като в музей на открито, където експонатите са улици, къщи, площади, храмове, паметници.
Елене Ахвледиани, за която Тбилиси е памет
Живописта на Ахвледиани е тиха, нежна, цветна и малко меланхолична. Но не е достатъчно просто да потърсим картините ѝ – трябва да влезем в дома ѝ, да видим града през прозорците ѝ и после да излезем обратно на улицата, за да се уверим, че интериорът му е закътано късче автентичен Тбилиси; неделима част от културната му памет.
Родена в Телави през 1901 г., тя се премества със семейството си в Тбилиси още като дете и постепенно изгражда тук свой истински артистичен дом. Първите ѝ впечатления са от квартал Чугурети с тесните улици, дървените балкони и старите къщи, който по-късно ще се превърне в главен герой в творчеството ѝ.
През 1919 г. Ахвледиани дебютира в изложба на грузински художници в днешната Грузинска национална галерия, а през 1922, вече студентка в новооснованата Тбилиска художествена академия, започва да рисува градски пейзажи под ръководството на руския художник Борис Фогел. Някъде тогава Старият Тбилиси се появява като самостоятелна тема в изкуството ѝ, а по-късно, дори в Париж, където подобно на Гудиашвили тя прекарва няколко години и попада в самия център на европейския художествен живот, продължава да рисува Грузия. След завръщането ѝ през 1927 г. Тбилиси вече е интегрална част от художествения ѝ език – старите квартали, заснежените покриви, стъпаловидните улици, дантелените балкони и вариращата между ярки и приглушени цветове гама се превръщат в овладян неин почерк. Ахвледиани не търси парадния образ на столицата, а интимното ѝ лице; градът, който сякаш се отстранява от времето и остава жив именно защото се променя.
Междувременно работи и като сценограф в театъра, което ѝ помага да получи от държавата свое ателие-апартамент на ул. „Лео Киачели“ №12 в квартал Вера – там днес се намира нейната къща музей. В желанието си да има „свой собствен Тбилиси“, тя превръща дома и ателието си в продължение на градските си пейзажи: характерните балкони намират нов живот вътре, а в центъра на дневната поставя дедабодзи – традиционен грузински дървен стълб, изработен по неин проект. Събира керамика, текстил и предмети от различни краища на Грузия, изграждайки своеобразна етнографска миниатюра на страната и на Тбилиси. Ателието ѝ постепенно се превръща в градски салон – място за срещи на художници, писатели, музиканти и интелектуалци, сред които Давид Какабадзе, Серго Кобуладзе, Святослав Рихтер и Сергей Параджанов. Атмосферата е запечатана в „Покаяние“ на Тенгиз Абуладзе – един от най-значимите грузински филми от съветския период – където автентичният декор и предмети носят усещането за култура и памет, застрашени от унищожение. Така Ахвледиани не само изобразява културния живот на Тбилиси, но и създава едно от неговите ключови пространства; къщата ѝ става продължение на онзи артистичен град, който тя рисува.
Днес Къщата музей „Елене Ахвледиани“, открита след смъртта ѝ през 1975 г. и мащабно реставрирана през 2024 г., продължава да пази връзката между изкуството и градската памет. Тук картините не са отделени от живота на художничката, както в Държавния музей за изкуства, където тя също има свой кът, а са сред мебелите, предметите, подаръците от приятели и стените на самото ателие. А гледките от прозорците също са пейзажи в рамка и зърнем ли дървен балкон, наклонен покрив или калдаръмена улица, лесно си представяме Елене Ахвледиани със статива наблизо.
Нико Пиросмани, за когото Тбилиси са хората
Неговият Тбилиси е с човешки облик. Рядко го рисува като архитектурна панорама или като красив декор – вместо това се вглежда в живота, който тече в него. Моделите му са карачохели[1], съдържатели на дюкяни, търговци, работници, дами от централния квартал Ортачали, музиканти, деца. Рисува ги фронтално, почти тържествено, често на неутрален фон, сякаш всеки човек е едновременно портрет и икона на своя град.
Роден в селцето Мирзани в Кахетия през 1862 г., Нико Пиросманишвили идва в Тбилиси още като дете и открива шарения, оживен и многолик Стар Тифлис на кръчмите, занаятчиите, търговците, артистите и случайните минувачи. Самоук и полуграмотен, Пиросмани започва да рисува табели и да декорира механите, превръщайки се постепенно в една от най-разпознаваемите фигури на градската бохема. Днес от него не е останал нито един оригинален кръчмарски стенопис, но ресторантьорите продължават да кичат заведенията си с реплики на известните му картини, а сувенирната индустрия експлоатира живите образи на изкуството му в магнити, шалове, бижута и всевъзможни аксесоари.
И макар хора и животни да са на преден план в картините на Пиросмани, Тбилиси често присъства зад тези фигури. В „Оръжейният хълм през нощта“ градът се появява като тъмна маса от къщи, изкачващи се по склона, обозначени почти единствено от мъждукащата светлина на прозорците. Над тях стои дълбоко синьо небе с бяла луна – един от повтарящите се мотиви на Пиросмани. Архитектурата не е подробно описана, а е оставена да възникне от светлината, силуета и тишината.
В „Магарешкият мост“ Тбилиси е изобразен покрай река Мтквари и днешния Сух мост, където сега е най-известният градски битак – на една плоскост са разположени лодки, трапези, животни, зеленина и хора; дребни, но разпознаваеми фигури на карачохели в черно. Дори когато рисува пейзаж, Пиросмани всъщност рисува градското общество – свят, който по-късно ще изчезне или ще се промени, но остава запечатан в картините му.
Прочутата му картина „Актрисата Маргарита“ също е тясно свързана с Тбилиси. Френска кабаретна актриса пристига в града през 1905 г., а Пиросмани вероятно е присъствал на представлението ѝ. Легендата разказва, че бедният художник ѝ подарява всички цветя, които е успял да намери в града – жест, увековечен в хита на Алла Пугачова „Милион червени рози“. Не просто история за любов от пръв поглед, а фантастичен разказ за театрална в своята отчаяна романтичност постъпка, на която градът служи като сцена.
Пиросмани рисува и пиршествата – ритуалната гощавка супра, тази най-свещена форма на грузинското общуване. На масата се събират хора от различни социални среди, но в картините му всички са равнопоставени, а изобразените сцени са едновременно портрети на празника и на обществото. Дори надписите на някои платна са част от тази градска култура – рекламен възглас или благословия като подвикване или шепот, дошли направо от улицата.
Без да се опитва да направи Тбилиси по-красив, отколкото е, Пиросмани остава докрай минималист. С няколко линии и малко цветове на черен фон превръща обикновените хора, животни, хълмове и нощни улици в образи с почти монументална сила. В тях се усеща наследството на грузинската средновековна фреска, но и нещо безспорно модерно – талантът за пестелив изказ и способността да се каже много с малко.
Затова, когато младите художници откриват Пиросмани през 1912 г., те не виждат просто гениалния самоук особняк от кръчмите на Стария Тифлис, а свой предшественик. Година по-късно негови картини вече са показани в Москва редом с авангардисти като Марк Шагал, Казимир Малевич и Наталия Гончарова. А след смъртта му през 1918 г. именно новото поколение грузински художници, сред които Гудиашвили и Какабадзе, помага творчеството му да бъде съхранено и признато.
Три са основните съкровищници на наследството на Пиросмани из Тбилиси – споменатите по-горе Национална галерия и Държавен музей за изкуства, заедно с малкия Държавен мемориален музей в последното му жилище на ул. „Нико Пиросмани“ №29 – галерия предимно с портрети и една скромна стаичка под стълбата в малка стара кооперация до централната гара, където Пиросмани умира в пълна бедност от тежко недохранване и изтощение на 9 април 1918 г. След като се е превърнал в емблема на Тбилиси, прекарал в него целия си живот и променил лицето града така, че да няма нужда от назоваване, за да бъде разпознат.
[1] Градска субкултура от Стария Тифлис, представлявана от занаятчии и дребни търговци, известни с великодушие и щедрост, и едновременно с това като храбри защитници на града, гуляйджии и герои на драматични любовни истории. Както пише литературният историк Йосиф Гришашвили, карачохели работи усърдно шест дни, за да пропилее спечеленото на седмия, защото парите и богатството не струват колкото живота и красотата. Карачохелите изчезнали от града в началото на ХХ век, но образът им остава символ на традиционната грузинска мъжественост.
