Излиза първото самостоятелно издание у нас с творби от руския поет авангардист Велимир Хлебников (1885–1922). Публикуваме послеслова на Георги Борисов

Книгата е дело на издателство „Факел експрес“. Съставител, редактор и автор на послеслова е Георги Борисов. Преводачи са Бойко Ламбовски, Георги Борисов, Иван Тотоманов, Кирил Кадийски, Надя Попова. Художник – Кирил Златков.
Публикуваме послеслова на Георги Борисов.

Часовникарят на човечеството

Георги Борисов

1.

Настоящият том е първото самостоятелно издание с творби от Велимир Хлебников в България.
99 години, кажи-речи, след смъртта му. Защо чак сега?
Тук-там преводи на негови текстове – предимно в свободен стих и в проза – читателят днес ще мерне из безвъздушното пространство на интернета, чиято поява Хлебников прозира още в началото на миналия век. Или ако се поразрови – в овехте­лите антологии и юбилейни братски могили със стихове на съ­ветски поети.

С отделно свое сборниче обаче или с по-внушителен том този изумителен творец не намира място нито в импозантна­та библиотечна поредица на някогашното най-голямо издател­ство за преводна литература „Народна култура“ – „Върхове на съветската поезия“, нито дори сред издадените повече от сто книжки на по-непретенциозната „Съветски поети“, излизала в продължение на 30 години у нас. Да не говорим за такива пореди­ци като „Световни поети“ и „Поетичен глобус“…

Единственото му по-цялостно и разнообразно жанрово пред­ставяне е в сп. „Факел“ през 1986-а – сто години след рождението му, когато книгите му бяха още рядкост и в бившия СССР. До­колкото си спомням, няколко негови цикъла със стихове по онова време у нас публикуваха още две списания: едното беше бълга­ро-съветската „Дружба“, другото – „Орфей“. В „Орфей“ излязоха за първи път – в оригинал и в превод на български – неизвестни и за руския читател стихотворения, които издателят на новото списание Любомир Левчев беше получил за първия му брой от Ру­долф Дуганов. Дуганов беше сред най-всеотдайните и проникно­вени изследователи на Велимир Хлебников и му посвети живота си, подготвяйки академичното събрание в шест тома на съчи­ненията му, което започна да излиза след неговата смърт през 1998-а и продължи шест години – от 2000-та до 2006-а.Велимир Хлебников. И толкова.

Като изключим премиерата на спектакъла „Малки тра­гедии“ на 29 декември 1989 г. в сливенския драматичен театър „Стефан Киров“ по пет от драматургичните произведения на поета: „Госпожа Льо Нин“, „Светообрат“, „Аспарух“, „Божест­ва“ и „Грешката на Смъртта“ – за първи път в света на профе­сионална сцена, както гласи програмата. Идеята, заглавието и постановката са на руския гост-режисьор Борис Пономарьов. Преводите – дело на Светлана Казакова – са публикувани през 1990 г. в книжка 9 – 10 на списание „Гестус“. Често Хлебников е невъзможен не само за превод, а и за разчитане. Светлана Каза­кова е сред редките му тълкуватели у нас, тя е и автор на сту­диите „Природа на словесния знак в поетическото изкуство на Велимир Хлебников“ и „Литературната митология на Велимир Хлебников“[1].
Така че статията „Хлебников и България“ трудно ще бъде написана.
Защото, ако в съветска или днешна Русия влиянието му вър­ху поколения поети – от Манделщам и Заболоцки до Бродски и растящите главоломно любители на свободния стих – е очевид­но или закодирано, то в съзнанието на нито един по-известен български поет или просветèн читател творчеството му не оставя следи. Единствената ни утеха е, че премиерата на „Мал­ки трагедии“ е световна, и то благодарение на един сънародник на Хлебников от неговия край – Астраханския. Нямаме сведения дали някъде другаде по света това заглавие изобщо е поставяно и колко представления са изиграни на българска сцена.

В продължение на цял век, половината от който минава из­ключително под знака на съветската идеология и тоталното ѝ господство във всички области на духа у нас, най-превежданата литература беше рускоезичната. Излизаха десетки, а в опреде­лени години и стотици автори, сред които можем да срещнем и достойни имена, но в повечето случаи – най-долнопробни тръ­бачи на казармения режим и социалистическия реализъм, забра­вени вече и от родния им език. Затова е още по-необяснимо как ренесансов титан като Хлебников, чието име някои още при­живе, а други все по-често напоследък се осмеляват да окачат до иконата Пушкин, е останал извън полезрението на българските поети, преводачи и издатели толкова десетилетия. Разбирам да е бил враждебно настроен към революцията и нейните „иде­али“ – не. Хлебников я приема миролюбиво, макар и хладнокръв­но, както подобава на истински Председател на Земното Кълбо, погълнат от космическите проблеми на неговото звездно бъдеще. Ето какво пише в един свой спомен Ал. Лейтес, секретар на харковския клуб „Комунист“[2].

„Хлебников, за съжаление, не беше чел „Анти Дюринг“ на Фридрих Енгелс (през 1920 г. той сам ми го каза)… Неговата ерудиция ми се струваше голяма, но едностран­на. Цитираше ми наизуст отделни места от книгите на Кро­поткин „Речи на бунтаря“, „Хляб и воля“, от трактата на Па­вел Флоренски „Стълб и крепило на истината“, но за мое голямо учудване не беше запознат с основните произведения на Маркс, Енгелс и Ленин“[3].
А Алексей Кручоних в автобиографичната си книга „Нашата поява“ си спомня, че от цензурни съображения Хлебников е бил принуден да преименува поемата си „Революцията“ и по настояване на Давид Бурлюк тя да излезе в сборника „Младежки съюз“ под заглавието „Войната-смърт“. Сборникът е издание на обеди­нението на художниците авангардисти от Петербург, а година­та – 1913-а. Днес поемата е известна като „Немотичей и неми­чей“.
Тъй че отношението му към революцията, без да го разтръ­бява наляво-надясно, съвсем не е било еднозначно. Какво точно е било, можем да съдим по събраните му едва в наши дни съчинения и стотиците в тях редове срещу нейните опустошителни последствия – гражданската война, нечовешкия глад, зверства­та на червения терор…
Но между двете световни войни на миналия век това едва ли би могла да е причината той да не бъде публикуван у нас… Нито пък изобщо през целия век.
Тогава?
Да заявим просто, че даден поет е непреводим, каквато ман­тра за преводите в класически стих слушаме повече от век от­към Запад и все по-често и на изток от призрака на Берлинската стена, ще е най-лесният начин да оправдаем творческия си егоизъм, леност и безсилие. Няма поет, който владее езика на ори­гинала и най-вече своя собствен, тънкостите на литературния занаят и тайните на прозодията, поет с ухо и око за сърдечния ритъм и пърхащото крило на Светия дух под фонтанелата на новороденото стихотворение, няма такъв поет, който да не е в състояние да улови този дух и да го облече в собствената си плът. За тази цел обаче се иска и друга, чисто човешка дарба: да се откажеш поне за миг от себе си и своето лично творчество, да споделиш час по-скоро възторга от откритието си със света около теб.

Ако пък приемем широко разпространеното твърдение, че Хлебников е „поет за поетите“, както с подозрително единоду­шие се опитват да ни втълпят още от времето, когато той е жив, следва да се запитаме: толкова ли не е имало тогава поети у нас – образовани и отворени за света, с кръгозор, достатъчно широк и висок, че да прехвърли хребета на Балкана, та от цяло­то тяхно съзвездие с пламенния Гео на върха само един Христо Радевски да посегне към този най-голям лироепически поет на руския ХХ век и през 1938 г. да включи четири негови стихотворения в своята „Антология на съвременната руска поезия“.
(Какво невинно заглавие – година след Големия терор в стра­ната на Съветите и още година преди Втората световна вой­на!…)
И отново – тишина. За всяко включено в антологията на Ра­девски стихотворение – по десетилетие.Сред океана на съветската поезия, който след войната ни поглъща и откъсва от света, името на Хлебников изплува едва 40 години по-късно. Но не защото му е дошло най-сетне време­то и у нас, или от жал към оглупелите от кресливи проповеди в износени рими читатели, а по случай 60-ия юбилей от избухва­нето на Великата октомврийска социалистическа революция. Тогава според днешния електронен каталог на Народната биб­лиотека в кн. 4 за 1977 г. на сп. „Съвременник“ излиза откъс от поемата „Брегът на робите“ в превод на поета Михаил Бербе­ров. „Съвременник“ беше най-солидното списание за българска и чуждестранна литература у нас, а неговият главен редактор Павел Вежинов – писател с въображение и глава на раменете си, който при това стоеше по-настрани от властта и нейния обслужващ персонал. Редакторите на списанието нямаха поме­щение и се събираха да заседават веднъж седмично на чаши водка в Тихия кът на кафенето на Съюза на писателите. Естест­вено, че на такива сбирки често са се вземали и по-своенравни решения и едно от тях явно е било представянето на Хлебни­ков. Истината е, че и читатели, и редактори бяха уморени до смърт от братски годишнини и за да ги отбележат, търсеха с четири очи нещо по-свежо сред разрешените от цензурата имена. Такова е било името на Хлебников, а революционната му поема – спасително за авторитета на списанието откритие. Дали обаче откъсът, който то е публикувало, е бил откритие и за неподготвения читател, дълбоко се съмнявам. Както се съм­нявам дали изобщо някой си е дал сметка, че ако има нещо рево­люционно в тази толкова близка по своя заряд и експресия до „Септември“ на Гео Милев поема, това съвсем не е халосният „изстрел на Аврора“ в нейния край, а новият поетичен език, който създава и може да говори само Хлебников.

Този език далеч не се изчерпва с гениалното му словотвор­чество, определяно от някои като бебешко бръщолевене, а от други – като титаничен богоподобен акт. Нито с обстоятел­ството, че като руши логическите връзки между думите или безразсъдно сближава непримирими по своята природа знаци и значения, Хлебников предизвиква онзи взрив, от който се дат ослепителни образи и с който в астрономията учените обясняват появата на свръхнови звезди. Не безподобният начин на изказ или синтаксис определя новата му художествена систе­ма, или по-общо и точно казано – вселена, а самият творец в не­говата цялост и развитие, новото виждане и мислене на гения, което преработва миналото в бъдеще, а времето – в невидима форма на пространството. Ето това парченце земя, това късче гореща вулканична пръст, което утрешният Председател на Земното Кълбо отвоюва стъпка по стъпка за себе си още от дет­ските си години и превръща в приказен остров, е новият му пое­тичен език, страната Лебедия, където с отчаяната предопреде­леност на пророк той твори своята революция.

2.
Когато виждах как старите редове извед­нъж потъмняваха, когато скритото в тях съдържание ставаше днешен ден, аз разбирах, че родината на творчеството е бъдещето. Оттам духа вятърът на богоете на словото.
Този човек, казвах си, е луд – или още не му е дошло времето. И тайно се опивах от лудостта му, сякаш се бях родил с нея.
Не го четях, а разчитах. Докато не се превърнах в неговото продължение.
Той се прераждаше пред очите ми и беше пак същият. Преобразяваше се непрекъснато, за да остане мощен и единен като творец. Подобно постоянство ме объркваше – при ця­лата хаотичност и безпомощност на поета в света на прос­транството, обема на работата и главоломните скокове на мисълта му във времето, звездния дух на идеите, които са го обладавали.
Този човек, казвах си, се е родил с идеите, както ние с думите.
Защото самата Дума за него е извор на идея, през която ти бъдещето. Праобраз на живота, който той бърза да насели с живот. И му остава верен до смъртта си.
Нека днес не осъждаме словотворчеството му – то е като вятъра за птицата, като играта, без която детето няма да е дете.
Всичко, до което дъхът му се докосва, оживява. Той твори, както се диша, или диша, за да твори. Пръска гениалните си хрумвания и образи, както си губи по пътя ръкописите – по-важното е да стигне до хората, да ги слее с мига на откритието. Не признава глаголните времена, защото служи на други. Езикът му гълта излишните описания и светове, прескача изрази и епохи, за да вкуси първозданния смисъл.
Той във всичко чува пророчества, вижда пророци. Сърцето на поезията движи цялото му същество. Възпламенява въобра­жението, изпълва с налудничава вяра човека – така както вярва поетът в победата над смъртта и в човечеството-лъч…

***
Ако изкуството обобщава, а науката изследва, Хлебников идва, за да ги въплъти и помири, като им придаде небивала сила и остро­та. Неговата памет е поразителна, а знанията му за историята, природата и изкуството, Изтока и Запада, за историята на Русия и руската литература – невероятни. Невероятни са също така духът и погледът, с който той още тогава тълкува руската пое­зия. Може би защото изцяло ѝ противостои. И поема изцяло.

Хлебников идва във време на застой и поетическо еднообра­зие, когато десетки творци се задъхват от невъзможността да изразят по нов начин мъчителните предчувствия, които ги разпъват, и тъпчат пред иконите на руското слово. В молитве­ната тишина той нахълтва като варварин – за да създаде нови кумири. И като дете, което има един бог – бъдещето.

Нищо че това първо негово издание на български език ще се стори на мнозина пълно с пропуски и неточности, че тепърва ще предизвиква несъгласия с подбора и преводите, възражения и невъздържани критики на възмутени читатели или ти за участие бивши и бъдещи преводачи на Хлебников. Важното е, че то отваря вратата към тайнството Хлебников, към звездното небе на бъдещето, което той отдавна обитава.

Повече от век и свои, и чужди твърдяха, че е луд, недостъпен, непреводим. Но неусетно заживяваха с идеите и заклинанията му, с отделни негови редове, а херметичните му стихотворе­ния ставаха христоматийни и все по-често излизаха в книги.
Това, което не успя да свърши поетът, днес го започва живо­тът.
Защото поетите са децата на бъдещето.

***
Според самия него Виктор Владимирович Хлебников е роден на 28 октомври 1885 година в Калмицката степ, или по-точно в село Ханская ставка, Малодербетовски улус. В сведението за себе си той особено държи да спомене имената на Миклухо-Маклай – ве­ликия руски пътешественик, изследовател на Югоизточна Азия, Австралия и Океания, и на Николай Пржевалски – първия, който описва дивата камила, тибетската мечка и дивия кон в Цен­трална Азия. На друго пък място изтъква, че баща му е „поклон­ник на Дарвин и Толстой. Голям познавач на птичето царство, което изучава цял живот“.
Освен учен-орнитолог Владимир Алексеевич Хлебников е ос­новател на астраханския държавен резерват, автор на проект за спасяване на Горна Волга, който е и причината Ленин да издаде декрет за създаването на резервата. Покрай всичко друго баща­та постоянно е зает със залесяването на пясъците и дори успява да осее голата степ с градини.
Майката, Екатерина Николаевна, е историчка по образова­ние и благодарение на обширните си познания в областта на из­куството – особено на музиката – въвежда първа сина си в този свят. Тя е и първата му учителка по литература и история.
Виктор е третото дете в семейството. По-малкият му брат Александър, естествоизпитател по образование, изчезва безследно по време на Първата световна война. Вера е неговата любимка. Тя е най-малката. Учи живопис в Казан, Киев и Петербург, известно време взема уроци при Ван Донген в Париж, а през 1913 г. постъпва в Художествената ака­демия във Флоренция, която не завършва поради липса на сред­ства. Пише стихове, а след смъртта на брат си – книга със спомени за него. По-късно ще се омъжи за художника Пьотър Митурич, страстен поклонник на Хлебников. От брака на Митурич с Вера се ражда син – Май. Също художник. Майка му умира рано – през 1941 г., шест месеца преди Хитлер да напад­не Русия. Едно от последните желания на баща му е да издири запуснатия гроб на вуйчо си. През 1960 г. Май успява и пренася част от тленните му останки в Москва. Така Велимир Хлеб­ников се оказва с два гроба – единия в старото гробище на село Ручи, Новгородско, другия в Москва, край Новодевическия ма­настир.
Виктор има още една сестра – по-голяма. Кръстена е на май­ката – Екатерина. Тя е зъболекар и успява да превърне една от стаите на къщата им в Астрахан в свой кабинет. Благодарение на частната си практика в гладните години след революцията издържа семейството, но идва ден, когато новата власт „екс­проприира“ инструментите ѝ.
Петте деца учат заедно. Преподават им частни учители. Сред тях са художникът П. Венков, бъдещият народен комисар на финансите Н. Брюханов и бъдещият заместник-нарком на здравето З. Соловьов.
В такава среда е естествено Хлебников да започне да чете от четиригодишна възраст. Руски и френски книги. Непрекъсна­то.
На дванайсет години момчето заминава за Симбирск. Запис­ват го в тамошната гимназия. Живее за пръв път в град. Учи се отлично, но понася мъчително раздялата с близките си. След го­дина цялото му семейство се прехвърля в Казан.
В Казан Хлебников губи интерес към рисуването и праща едно от първите си произведения в проза на Максим Горки. Следи и изучава птичите прелети. Прави впечатление с необикновени­те си математически способности. Един ден изнася от стаята си всички мебели и оставя само кревата и масата. На прозорци­те окачва сламени рогозки.
От 1903 г. до 1908 г. учи в Казанския университет – отнача­ло в математическия, после във физико-математическия факул­тет. Жизнерадостен и изпълнителен като студент, Хлебников все по-често търси уединение и близост с природата. Публикува и първите си произведения – статиите „Опит за изграждане на едно естественонаучно понятие“ и „За кукувицата и местата, по които тя се среща в Казанска губ“.
Лятно време Хлебников или обикаля с баща си и си води ор­нитологични записки с разгърнати описания на природата и необикновено точни характеристики на птиците и техните гласове (т.нар. „птичи език“, който по-късно той използва в произведенията си), или живее сам на брега на Волга. Ето какво съобщава неговият съученик П. Деник, впоследствие историк по източно изкуство:
„Един път отидох при него и решихме да си изпържим яйца. Но нямаше масло.
Нищо – каза Хлебников. И като постла дъното на тигана с хартия, сръчно приготви яйцата. На мен те не ми бяха никак вкусни.
Често пъти го заварвах да учи японски език.
В него търся по-особени форми на изразителност – обясня­ваше Хлебников“.
И един преломен момент от следването му в Казан: на 8 ноември 1906 г. Хлебников е арестуван като участник в общос­тудентска демонстрация по повод смъртта на техен състу­дент, болен от туберкулоза. В затвора, където прекарва месец, младежът се променя така, че и майка му не може да го познае. Когато го запитва защо не е избягал, като е могъл, отвръща: „Нали все пак някой трябваше да отговаря“.
Това чувство за отговорност – пред себе си, пред човека и света – Хлебников носи цял живот.
От тук нататък той губи всякакъв интерес към следване­то. Само за да бъде по-близо до литературния живот, продължа­ва учението си в Петербургския университет. Там той се прехвърля в историко-филологическия факултет, подава заявление да го запишат в катедрата за източни езици – специалност сан­скритски – и след осемгодишно следване напуска за неплатени такси. Годината е 1911-а.

През цялото това време Хлебников пътува и скита наго­ре-надолу. Добира се до „Академията на стиха“ в прочутата „кула“ на Вячеслав Иванов – един от теоретиците на руския символизъм. Обявява поета, белетрист и композитор Михаил Кузмин – също член на „Академията“ – за свой учител. Особено цени отзивите за ранните си произведения на Алексей Ремизов, който в ония години се прочува с опитите си да възкреси допет­ровския език. Не случайно след обвиненията в плагиатство сре­щу Ремизов Хлебников е готов да отстои честта му с цената на живота си. Уви, поетите символисти нямат същите предста­ви за честта и благородството на руския писател. Никой не си прави труда да опровергае клеветите срещу техния събрат и не споделя възмущението на младия поет. Нито пък бунта му срещу господстващия поетичен канон и омагьосаните кръгове на безнадеждно остарялата му образност и език, из които се въртят неговите законодатели. Въпреки обещанията, въпреки подмятанията, че „има гениални редове“ и „лъвско сърце“ – за­ради безстрашието да твори не само нови думи, но и нов път (В. Иванов), – те така и не публикуват ред от него в тяхното литературно-художествено списание „Аполон“. Хлебников не им остава длъжен. И с неподозирана зад външната му кротост жлъч пародира непристъпното списание и сътрудниците му в пиеса­та си „Маркиза Дезес“, където отрежда на главния му редактор Маковски ролята на разпоредител…

Междувременно Виктор решава да стане Велимир – „повели­тел на света“. Или „който повелява в мир“?… Не знаем кое точ­но значение на новото си име е имал предвид младият „повели­тел“. Какви драми обаче са се разигравали в душата му, може да се види в кратката трагедия „Аспарух“, която за съжаление (или за радост) няма нищо общо с основателя на нашата държава. Прос­то Хлебников е привлечен от името. На персийски то се състои от две думи и означава: „аспа“ – кон, „рух“ – душа, лъч. Сюжета почерпва от разказа на Херодот за скитския цар Скил, обезглавен от съотечествениците си дванайсет века преди Аспарух да дой­де по нашите земи (тук отново срещаме любимото на поета анахронично сближаване на различни епохи в потвърждение на разбирането му, че когато в резултат на математическите из­числения бъдещето стане прозрачно, чувството за време изчез­ва и то „заприличва на поле отпред и поле отзад, превръщайки се в своего рода пространство“). Поклонник на елините, често пъти преди да влезе с войските си в обсадения град, Скил ги ос­тавял пред крепостните стени, а самият той се преобличал в елински дрехи и като нареждал на свитата си да охранява град­ските врати, заживявал в града; особено обичал да се разхожда из пазарния площад и да взема участие в жертвоприношенията. Скил се гнусял от собствения си народ. В трагедията Аспарух мрази войниците си. Убива коня си, т.е. посяга на името си и се опълчва срещу собствената си участ, за да докаже личната си воля и да я противопостави на световната… Но вместо да се отрече от народа си, се връща при него – и мъртъв се слива от­ново с безкрайната воля.

Така че решението да смени името си е не просто юношески порив в търсене на самоличност, а дълбоко осъзнат сакрален акт на посвещение – и жертвоприношение. Хлебников често говори за човека-съдба, в който божествените черти се преплитат с човешките, за съюза между човека и съдбата и поражението на обикновения човек.

Отричайки се от собственото име, Велимир подготвя духа си за борбата със съдбата и житейските несгоди и разочарова­ния. Творчеството му расте с дни и се налива с думи. Сякаш на шега написва твърде своеобразната за времето монодрама „Гос­пожа Ленѝн“. В нея той поставя главната си героиня (тя е и мяс­то на действието) в тежка, гранична ситуация и изследва чо­вешкото съзнание (а не характери) в неговото развитие, като ни прави едновременно участници и във външното действие, и във вътрешните преживявания. Този подход, характерен преди всичко за лириката, е толкова изненадващ, че критиците виж­дат в драмата подражание на Метерлинк. Шершеневич дори подхвърля мимоходом: „Госпожа Ленѝн“, както ни се струва, ще да е превод, макар да не е обозначено“. Хлебников обаче спори с Ме­терлинк, а не му подражава (не случайно използва подобни на не­говите имена): личната смърт е изход, сливане със световната душа. По-късно ще напише: „В „Госпожа Ленѝн“ исках да намеря „безкрайно-малките“ [величини – б. а.] на художественото сло­во“.

Но най-голямото завоевание на Хлебников през този първи период на неговия творчески път е безутешната „Зверилница“, „където в животните загиват такива прекрасни възможности като вписаното в часослова Слово за похода на Игор по време на пожара в Москва“ (преписът на този безценен литературен паметник е унищожен в пламъците на войната с Наполеон през 1812 г., но остава още един, за който Хлебников не е знаел). След нея поетът решава да създаде теория за произхода на видовете. По-късно Корней Чуковски ще спомене, че „Хлебников открове­но пародира Уитман“, докато младият поет открито му под­ражава, но с пълното съзнание за силата си. Съвременници сви­детелстват, че „макар и да не разбираше английски, Хлебников обичаше да слуша Уитман в оригинал“ и че го е наричал „косми­чески психоприемник“. А с томчето негови стихове в превод на Чуковски, където и да се намира, не се разделя до последния си час. Макар да владее в съвършенство класическото стихосложение, а в използването на пълни и в изобретяването на съставни рими да няма равен в руската поезия, към края на живота си Хлебников все по-често се обръща към свободния стих. И това във време, когато за ценителите на изящната реч „варварските верлибри“ са звучали кощунствено, а „Стръкчета трева“ са били наричани „роман“.

„Зверилницата“ Хлебников напечатва през 1909 г. в първия литературен сборник на футуристите („бъдеяните“) „Живар­ник за Съдници“. Заглавието на сборника, който става идеен и творчески център на малобройната група, предлага Хлебников. Тук са художниците новатори: братята Бурлюк, Елена Гуро, Ми­хаил Матюшин. Хлебников вече се е сближил с Василий Каменски – един от първите руски „авиатори“, неудържим в словесните си лупинги (негово изобретение е думата „самолет“; Хлебников пък мигновено му отвръща с „летец“ („лётчик“), за която днес мал­цина знаят, че ѝ е автор). Пак през 1909 г. със стихотворенията си „Заклинание със смях“ и „Гъсталак“ поетът взема участие и в друг знаков за футуризма сборник – „Студия на импресионис­тите“, излязъл под редакцията на художника изкуствовед Нико­лай Кулбин, по професия военен лекар, психиатър, на когото след време мобилизираният в 93-ти пехотен полк Хлебников ще пише отчаяни писма да го освободи от военна служба.
Към поетите символисти бъдеянинът окончателно е из­стинал.
Следват пет години (1910 – 1915), през които дирите на поета непрекъснато се губят и объркват изследователите му. Пъту­ванията му заприличват на бягства: от Петербург в Москва, от Москва – в Харков, от Харков – в Астрахан. По-продължително се заседява само в „любимата Красная поляна“ при харковските музи на футуризма – петте сестри Синякови, в които последователно се влюбва, гостува в имението на Бурлюците Маячки. В Алфьорово местните хлапетии му задигат чувала с ръкописи, за да си свиват цигари. Хлебников все повече потъва в света на чис­лата. Работи по цели дни в библиотеката, забравя изобщо да яде и пие, а вечер се прибира посивял от умора, но е толкова вдаден в сметките, че не могат да го накарат да седне на маса. А ако сед­не, вместо филията хляб поднася към устата си кибритената кутия.

През 1912 г. излиза в брошура статията му „Учител и уче­ник“, в която предсказва годината на революцията – 1917. На­писва и по-голяма част от утопиите си, обединявайки ги под общото заглавие „Лебедия на бъдещето“ – така в древността са се наричали степите между Волга и Дон. Интересно е, че в свои­те „Предложения“, писани горе-долу по това време, Хлебников включва имената на Давид Бурлюк – организатора и издателя на кубофутуристите, и на Алексей Кручоних – техния теоре­тик, най-„свирепия“ и отявлен изобретател на новата поети­ка и заумния език (негово е скандалното „дир бул шчир“). Тук отново срещаме образа на персийската поетеса Горрат ол-Айн (Хуриет ел-Айн), последователка на проповядващия братство и равенство пророк Баб, удушена по заповед на шаха през 1852 г., чиято сянка следва натрапчиво Хлебников и той многократно се връща към нея в творчеството си. Идеята за необходимост­та от издигането на паметници на най-великите поетът разви­ва по-пълно в статията „За паметниците“, където обяснява и защо те трябва да бъдат разполагани на противоположния край на земната ос спрямо родното място на съответната личност.

А ето и един знаменателен завой в пътя на поета.
През 1914 г., месеци преди да започне Първата световна вой­на, в Русия пристига основателят на италианския футуризъм – бъдещият певец на милитаризма и фашистката агресия Мари­нети. Той трябва да установи връзки с руските футуристи. На 1 февруари в салона на Калашниковската борса в Петербург чете лекция. Организатор е Николай Кулбин. Присъстват още Алексей Кручоних и поетът футурист Николай Бурлюк, брат на худож­ника Давид. Маяковски, Каменски и Давид Бурлюк са на литера­турни четения из страната. Вечерта преди лекцията Хлебни­ков раздава на публиката отпечатан през деня текст, в който рязко се разграничава от италианския футуризъм и защитава самостоятелността и своеобразието на руската поезия:
„Чуждоземецо, помни страната, в която си дошъл.
Дантели на лакейството върху овните на гостоприемство­то“.
Лекцията е пред своя провал. Кулбин не издържа и между него и Хлебников избухва скандал. Матюшин отбелязва в спомените си: „По време на докладите Хлебников обикновено не вземаше ду­мата и мълчаливо седеше на сцената, но на вечерта на Маринети така се разгорещи, че едва не удари Кулбин, и веднага си отиде“.
Днес всеки изследовател на Хлебников отбелязва писмото му до Николай Бурлюк, в което поетът заявява: „Нямаше какво толкова да ни се присажда отвън, тъй като ние сме се втурнали към бъдещето още от 1905 г.“.

Бъдещето не предвещава нищо добро. На 19 юли 1914 г. за­почва Първата световна война, а през април 1916-а бъдеянинът е призован за военна служба в Царицин. Започва строевият ад и той е принуден да се обърне към същия Кулбин, когото навреме­то „едва не удря“, с молба да съдейства за освобождаването му. Доста трудна за осъществяване задача в момент, когато Русия изпитва крайна нужда от офицери, още повече че Хлебников е фи­зически напълно здрав, а на всичко отгоре е и „отличен пешехо­дец и плувец“.

Спасява го Февруарската революция: началниците го пускат в отпуск, а отпускът за него значи едно – уволнение! И през ап­рил 1917 г., след едногодишен казармен затвор от Харков се раз­нася изпълненото с омраза към войната „Възвание на Председа­телите на Земното Кълбо“ – последен стихотворен вариант на няколкото дотогавашни „Възвания“.

Опиянението нараства застрашително. Хлебников лови жадно всяко полюшване на въздуха. Пише, но това не го успокоява: именно сега, когато се надига Тя – предречената от него революция, той трябва да действа, да осъществи част от най-съкровените си замисли. До него е Григорий Петников – поетът и приятелят, човекът, който оглавява харковското издател­ство „Лирен“ и печата Хлебников. Двамата пристигат в Петер­бург и тръгват да набират членове за Дружеството на 317-те. То ще представлява Правителството на Земното Кълбо, на идеал­ната Държава на времето, която той, първият Председател на Земното Кълбо Велимир Хлебников, ще основе. Вторият предсе­дател е Вячеслав Иванов. Участват поети, учени, философи, революционери от различни страни, раси и култури. Тук са и Мак­сим Горки, и Ганди, и поетите Михаил Кузмин, Борис Пастернак и много други. Част от останалите са изредени в очерка „Октом­ври на Нева“.
Плановете на Хлебников обаче не свършват тук. Той вече си е набелязал малък пясъчен остров в Каспийско море, където ще се състоят срещите между председателите и членовете. Попита­ли го: как ще се прехранват? Той отвърнал: с продукти.
Какво ще ядат, на какъв език ще говорят, как ще разпростра­няват декретите – това са само досадни подробности от вели­ката игра на живот. Ами как! – ще говорят на „звезден език“, а решенията си ще излъчват по радиото, направо от острова. За тази цел Велимир е решил да организира и „Съюз на изобретате­лите“…
Но няма време – избухва Октомврийската революция. Хлеб­ников я изследва с невъзмутимо любопитство. Появява се на най-опасните места. Разхожда се из Петербург и Москва да изу­чава уличните боеве. Остават му броени години.
В Харков той прекарва три от тях.
Разбира се, като извършва няколко стремителни набега – единия до Астрахан през Нижни Новгород, Казан и цялото Повол­жие, и втория до Москва, където с помощта на Маяковски през 1919 г. се подготвя издание на съчиненията му под редакцията на младия лингвист Роман Якобсон. Без резултат. Съчиненията не виждат бял свят. Остава само обширният предговор към тях, който бъдещият „баща на семиотиката“ е озаглавил предпаз­ливо „Подстъпи към Хлебников“. Но в един прекрасен ден му се налага да замине за Прага и да остане там, а папката с ръкопи­сите изчезва. Хлебников също. Обвиняват в нехайство Маяков­ски, търсят я под дърво и камък – няма и няма. Оказва се, че била заключена в един огнеупорен шкаф на Московския лингвистичен кръжок. Открили я след смъртта на автора им, когато Якобсон си спомнил къде е и дори изпратил пари на колегите си от Мос­ковския лингвистичен кръжок да разбият шкафа. Било почти не­възможно. Но успели. Всичко било вътре.
Наистина ли всичко?

Творческото наследство на Хлебников е необозримо – и като обем, изумителен за такъв кратък живот, но най-вече като дъл­бочина на идеи и поетическо съвършенство, познания за приро­дата и историята, научни предсказания, изпреварили по фантас­тичен начин времето. И в жанрово отношение – художествена и философска проза, драми и свръхповести, математически из­числения и „учени трудове“, литературни статии, утопии, ма­нифести, възвания, дневникови записи, писма и рисунки. Само за превода на поемите му (повече от 40!) ще е нужен вероятно живот, два пъти по-дълъг от този на автора; за римното богат­ство и виртуозна техника да не говорим, нито за десетките па­линдроми, игрословици, неологизми… А колко още е изгубено и унищожено!… Веднъж Хлебников замръкнал насред голата степ и като нямало с какво да запали огън, започнал да гори ръкописите си.

Трудно можем да кажем днес със сигурност на какво повече е бил отдаден – на словото или числата, на звездния език или за­коните на времето. Истината е, че не спира и за миг да твори, изчислява и крои безумни проекти. Съвършената формално пое­ма „Поет“ от 457 стиха написва в лудницата за три дни – от 16 до 19 октомври 1919 г. „Ладомир“ – в една ледена стаичка без вся­какво осветление. На два пъти боледува от тиф и лежи в затво­ра – както се движи брадясал и окъсан, без документи, и белите, и червените го вземат за шпионин. Но нито те, нито басмачите от Средна Азия смеят да му посегнат – за тях той е свят човек, дервиш. Пише от всяко положение – седнал по турски, легнал, прав, стига само да има молив и хартия подръка.
А през октомври 1920 г. цъфва в Баку – с памуклийка, която не се закопчава, но има с какво да се върже, и с една торбичка, парче хляб в нея и голяма счетоводна тетрадка („гросбух“).
Тук, в града на „опитомения огън“ са Алексей Кручоних, Вячеслав Иванов – вече ректор на Бакинския университет – и Сергей Городецки. Тук са и новите му познайници – водачът на въста­нието на Волжко-Каспийския флот Б. Самородов, работникът от политпросветата Лоскутов и „др. Солнишкин“ – моряк-чер­венофлотец. За него ходатайства поетът в неизпратените си писма до Маяковски и Мейерхолд.
Хлебников се преселва в морското общежитие и започва да съчинява агитационни стихове за местната РОСТА. Рисунките прави художникът М. Доброковски. „Понятието сутрин-вечер за нас не съществуваше – спомня си художникът, – имаше ли рабо­та – работехме.“
„Думата РОСТА – пише в един по-стар вариант на „Радиото на бъдещето“ Хлебников – се е образувала от сливането на на­чалните звуци на следните три думи: „Российское Телеграфное агентство“. Човечеството и днес разполага със същите 365 дни, които е имал на разположение пещерният човек. Затова му е тясно в тия 365 дни; като не е в състояние да разшири годината, то се отказва от дълго звучащите думи. В това отношение руският език направи смел скок, като премина към късите изкуст­вени думи, например РОСТА.
Занапред РОСТА ще се сравнява със съзнанието на човека, с мозъка му. Това е единната волева точка на народа, която му препраща по безброй пътища и течения своята воля, тласъци и удари. Сега е време на сурова борба и РОСТА е призвана да вземе участие в нея.“
Но РОСТА е само параванът, зад който Хлебников трескаво търси ключа към „часовника на човечеството“ – „чистите за­кони на времето“, както той ги нарича, оправданието и възмездието за всяка смърт и историческа несправедливост. Давност няма, времето връща всичко. Формулата е проста, но за нея англичаните ще платят луди пари, казва един ден на Кручоних Хлебников. Всяко събитие, продължава той, след определен брой години си има своето противосъбитие. Т.е. след 3n дни събитие­то се превръща в своята противоположност, победата се сменя от поражение, а след 2n дни „усилва своите числа и отбелязва по­ложителен напредък“.
(Спомнете си „Две – движи, три – трие“ от напълно абсурд­ното му на пръв поглед стихотворение „Триене, труд и търпе­ние“!)
„Така – пише поетът – се променя и отношението ни към смъртта: ние сме на прага на света, в който ще знаем деня и часа на нашето повторно раждане, когато ще гледаме на смъртта като на временно окъпване във вълните на небитието.“
В кратките си автобиографични бележки, които Хлебников, верен на заканата си да не използва чуждици с латински корени, нарича „Менеси“, той признава: „Законите на времето, които обещах да открия и записах обещанието си на една бреза (село Бурмакино, Ярославска губер­ния), когато пристигна съобщението за Цусима, събирах 10 години“.

Хлебников е потресен от разгрома на руския флот край остров Цусима и невижданото поражение на руските сухопът­ни войски в боевете им с японските в Манджурия. Години наред търси числовата закономерност на това поражение, за да от­крие основите, върху които може да стъпи и предвиди бъдещо­то възмездие. Открива ги, както сам пише в предговора към своя „учен труд“ „Дъските на Съдбата“ на 17 декември 1920 година – деня, в който у нас излиза от печат настоящият том.
Отново сто години по-късно.
В Баку Хлебников успява да се прехвърли в политотдела на революционната армия, действаща в провинцията на Иран – Ги­лан. На 14 април 1921 г., като Колумбов моряк, който първи съзира земя, той скача с дрехите си във водата и стъпва на иранския бряг. Въодушевлението му няма граници. Вече е открил закона за времето, под който се подписва „с цялото си минало и бъдеще“. Нарича иранците персийци, а те него – пророк и дервиш. Сътрудничи на вестник „Червен Иран“. И чак в края на юли 1921 г. с отстъпващия червен отряд напуска Гилан на парахода „Опит“ и се завръща в Баку.

От този миг нататък, придвижвайки се към Москва, къде­то иска да отнесе колкото може повече готови за печат ръко­писи, Хлебников не престава да пише. Той е в подем. Вдъхновението го следва навсякъде. В информационния отдел на РОСТА в Пятигорск пристига по долно бельо – с парцалив войнишки шинел и износени обувки на бос крак, – във влака са го обрали и изхвърлили от вагона. Без никакви документи за самоличност, но с вързоп ръкописи. Предлагат му работа като нощен пазач към Дома на печата – давали хляб и обуща. Хлебников веднага приема. След незапомнена суша и тук, в този благословен за Русия южен край по поречието на Терек, настъпва глад, вилне­ят разбойнически банди. По улиците скитат безпризорни и на нощния пазач често му се налага да ги води до хранителните пунктове. Известно време прави опити да се лекува – от рев­матизма краката му са отекли, а и персийската малария започ­ва да се обажда.

Щом позакрепва и стъпва на крака, прекъсва лечението си и заминава за Москва, където трябва час по-скоро да издаде свои­те закони на времето – „Дъските на Съдбата“. Пътува месец в санитарен влак. На гарата го посреща Маяковски. („Със себе си не носеше нито ред.“) Декември е, Хлебников е отново без палто, по една само войнишка памуклийка. Настаняват го в об­щежитието на студентите по живопис и художествени зана­яти ВХУТЕМАС, където трескаво довършва поемата „Тръбата на Гюл-молла“, или „Тиран без Т“, а по-късно отново се преселва при Маяковски, докато Осип Брик и Лиля са в чужбина. („Не мога да го приютя – оплаква се Лиля, – той е по-лош от малко дете.“) Там съдбата го среща с художника Пьотър Митурич, верен до смърт (!) негов почитател, който заедно с художника Сергей Исаков през февруари и март 1922 г. оформя и отпечатва два броя от месечника „Вестник на Велимир Хлебников“. Първия ек­земпляр Председателят на Земното Кълбо изпраща на сестра си Вера в Астрахан, втория – на Фритьоф Нансен, дарил зна­чителна част от Нобеловата си награда за гладуващите в По­волжието и Украйна. Останалите броеве – на известни лично­сти от всички краища на възглавяваното от него Земно Кълбо. Митурич е удивен от количеството адреси, с които поетът разполага. Отговор обаче или какъв да е отзив с думи на благо­дарност не идва от никого. Хлебников се сближава все повече със своя по-млад събрат – като да е предчувствал, че две годи­ни след неговата смърт той ще се ожени за сестра му Вера – и постепенно му поверява други свои ръкописи. Окуражен от не­очакваната близост, художникът го запознава с моделите си за „летателно тяло“ и „самоходна лодка“ с „вълнообразно движе­ние“. „Този храм не е моят“ – охлажда внимателно многослови­ето му поетът, погълнат изцяло от предстоящите издания. Двамата подготвят за печат последната му книга – свръхпо­вестта „Зангези“, състояща се от двайсет „плоскости“.

Бял свят обаче виждат само двайсетте реда от стихотво­рението му „Без шега“ („Ей, пройдохи търговчета“), излезли на 5 март 1922 г. във в. „Известия“. И то благодарение пак на Маяков­ски, който в същия брой публикува „Вечно заседаващите“, високо оценени от вожда на революцията Ленин.

***
В „Записки и дневници“ (всъщност цялото творчество на Хлеб­ников е един дневник) има следните няколко реда:
„Вие, издатели, които се преструвате на братя и идвате при мене в болницата, за да опустошите и задигнете ръкописи­те; които чакате смъртта ми, за да нададете вой над гроба на поета, които години наред карахте стиховете ми да се търка­лят в краката ви, проклети да сте!“.
Страшен е този вик, защото и човекът на бъдещето има нужда от настояще.

***
Но пак е пролет – хладна, мокра и мрачна… И Хлебников пак се стяга за път – към родния край, към Астрахан. На 37 години той е само с няколко предни зъба в устата. Маларичните припадъци стават все по-неудържими. Гладът и безпаричието – също. Дели стая с младия художник футурист Спаски в мазето на общежи­тието. Спи с кожух на един железен креват без дюшек. На него пише, чете и се храни, ако Митурич му донесе от нечий дом пар­че баница или канче супа. Докато топи залъците в изстиналата супа, дава на Митурич да прочете току-що написаното.
Веднъж двамата отиват на вечеря у Брик и Маяковски от­белязва, че Хлебников е напълнял. „Не – възпротивява се Миту­рич, – болен е и лицето му е подпухнало.“
Неочаквано жената на Спаски пристига и Хлебников трябва да се изнесе от стаята му, а Митурич – да замине за село Санта­лово, Новгородска губерния, където е първата му съпруга. Там тя е учителка и живее в къща с двор и крава. За да не остави болния сам, Митурич го увещава да се отбие на път за Астрахан у тях. За две седмици. Ще си отдъхне на слънце и въздух, ще си възвърне силите с проста и здрава селска храна. „Хората с моята задача често умират на 37 години – горчиво забелязва поетът. – А аз съм на 37.“ Но – вече е изчел коректурите на „Зангези“, отстра­нил е двусмислените печатни грешки – които словослагателите са правили, за да се забавляват, – и се съгласява. Пътуват кажи-речи цяло денонощие с товарен влак, Хлебников трепери в кожуха, унася се, но няма как да поспи, пътници се качват и слизат на всяка спирка. Тяхната е Боровьонка. От нея до Санталово са над петдесет километра. Наемат каруца. Вали, колелата въртят на място и затъват до осите в клисава­та глина. Имуществото на „краля на времето“ се състои от два чувала – единия с дрехи и бельо, другия – с ръкописи. Мъкне ги от Иран през Кавказ до Москва. Настаняват го в каруцата. Утрото е мразовито и той предлага кожуха си на Митурич, който също зъзне. След градчето Крестци, където е болницата, от която два месеца по-късно ще го изпишат с неспасяема гангрена, продължа­ват с двуколка. Пак кал до колене, ями по целия път. Качват болния на колата, тя се криви и друса, той пада. Едва се добират до Санталово.

Там и умира на 28 юни 1922 г. От болницата в Крестци, къ­дето го приели единствено благодарение на пламенните молби на Митурич и обещанията му, че всеки момент приятели ще го приберат в Москва, го върнали обратно в Санталово. Болките били непоносими и за да не пречи на никого вкъщи със стоновете си, Хлебников помолил да го настанят в дървената баня на дво­ра. Преоблекли го, постлали му чисти чаршафи, на прозорчето в буркан боднали букетче синчец… Той му се радва, вижда в цвет­четата познати лица… Оставали му броени часове. Когато го попитали трудно ли му е да умира, отвърнал: „Да“.
Издъхнал в ръцете на Пьотър Митурич. Художникът го окъпал, над леглото изсякъл с брадва: „Тук живя и умря първият Председател на Земното Кълбо“.
Пьотър Митурич е баща на художника Май Митурич. Май Митурич е племенник на Велимир Хлебников.
Или както самият Хлебников беше казал:
– Смъртта е временно окъпване във вълните на небитието.

3.
И ето че век по-късно, точно сто години след като открива „чис­тите закони на времето“ – „около числото 17 на месец декем­ври“, както самият Хлебников пише в предговора си към своето недовършено и все още неизлязло в пълния му обем научно-фило­софско съчинение „Дъските на Съдбата“, – той ни се явява пак, само че този път във вид на настоящия том на български език.
Има, наистина, мистика в числата и човекът на бъдещето не случайно ги е следвал като невменяем.
Ако приемем твърдението му, изведено от него в закон, че след n брой дни на степен n всяко събитие поражда своето противосъбитие – със знак плюс или минус, тогава и без да изчисляваме, можем да му се доверим и заявим, че историческата справедливост е възстановена. Защото беше абсолютно неспра­ведливо – и за такъв мъченик на словото, и за родната ни словес­ност – творец от неговата величина да отстои на светлинни години от нас.
Но да се върнем към въпроса в началото: защо чак сега? Или по-скоро: защо точно сега? Защото най-сетне сме дорасли да раз­берем езика му и да проумеем какво ни казва, или просто удря не­говият час – на часовникаря на човечеството? Днес точно – кога­то часовниците нямат стрелки и за едни времето върви назад, за други – напред? Когато то губи своята непрекъсната цялост и миналото ни отдалечава все повече от бъдещето? Когато меж­ду невежеството и лудостта избираме властта на изкуствения разум и на път към безсмъртието вървим към собственото си унищожение? Когато в името на Числото и звездния език забра­вяме майчиния? Когато в животните „загиват не просто прекрасни възможности“ – загиват прекрасни животни, стотици неповторими видове? Когато се видоизменяме и губим не само човешки облик – губим Ка, „сянката на душата“, която „мина­ва от сънища в сънища, прекосява времето и стига до бронза“, а огледалната машина на времето пълним с восъчни двойници? Когато отвикваме да четем и вместо ръкописи складираме хаос от знаци в окото на Облака, надвиснал над нас? Когато духът се разпада като вавилонска кула и се объркват не само езиците – объркват се цели народи? Когато „умът не види / добро ли, зло ли насреща иде“ – както мрачно е изрекла преди още Хлебников една друга луда глава, нашенска? И след лудешкото въртене наля­во-надясно стрелките на нашия български часовник най-сетне си идват на мястото?
Времето ще покаже. „Времето – пише Хлебников – е велик източник на равенство.“
Стига вече да е дошло.

[1] Казакова, Св. Руски модернизъм: авангард. Шумен, Глаукс, 1993. Ние в нашия том оставяме две от споменатите заглавия („Госпожа Ленѝн“ и „Святнаопаки“) така, както сме ги превели, преди още да научим за публикацията в „Гестус“.
[2] В този клуб през май 1920 г. Хлебников запознава народния комисар на просветата А. Луначарски с поемата си „Ладомир“ и му предлага да подбе­ре няколко строфи от нея за бъдещ пролетарски химн, алтернативен на „Интернационала“. Луначарски е във възторг от поемата, а Хлебников – от възможността тя да бъде публикувана и с куплетите от бъдещия химн да стигне най-сетне по-близо до широкия читател.
[3] Новый мир, 1973, № 1, с. 224–237.