Австрийският режисьор оживява 13 от картините на Едуард Хопър в проект, кръстоска между изобразителното изкуство и киното. „Шърли: Представа за реалност” ще има специална премиера в рамкитe на 18-ия София Филм Фест.
„Шърли: Представа за реалност” бе един от върховете на Берлинале 2013 и ще има специална премиера в България в рамкитe на 18-ия София Филм Фест. Австрийският режисьор Густав Дойч оживява 13 от картините на Едуард Хопър в този впечатляващ проект, кръстоска между изобразителното изкуство и киното. Филмът разказва историята на актрисата Шърли, представена от картина в картина, в продължение на 34 години.
Каква беше изходната Ви точка при работата върху проекта „Шърли”: искахте да изследвате творчеството на Хопър или да използвате картините му като основа, за да разкажете собствената си история?
В работата ми като кинематографист се базирам предимно върху съществуващ материал. Изхождам от вече заснети кадри. Чрез монтажа, звука и музиката се опитвам да създам ново усещане, да открия нещо, което не е непременно част от първоначалния замисъл на режисьорите. Винаги съм искал да създам нови разкази, базирайки се на вече съществуващи киносцени, и направих същото с „Шърли”. Единствената разлика в случая бе, че изходният материал са картини. Намерих 13 картини – 13 моментни разказа, ако мога да се изразя така. Мисля, че те са съществували в съзнанието на Хопър, но е предпочел да ги направи достъпни за публиката само чрез фрагменти. Той никога не е прибавял нещо към тези разкази, но онова, което ни показва в картините, дава стимул за размаха на въображението. Именно това е най-впечатляващо в творчеството му: то вдъхновява и позволява интерпретации и многобройни идентификации. Но всъщност не неговите разкази ме интересуват, а моите, начинът, по който бих разказал историята на тази жена, присъстваща в по-голяма част от картините. Реших, че тя винаги ще е една и съща: Шърли, актриса.
Може ли да се каже, че „Шърли” е филм, който е наполовина в зоната на класическото игрално кино и наполовина в експерименталното пластично изкуство. Има ли смисъл подобно разделение според Вас?
Намирам за много обезпокоителен и непродуктивен начинът, по който се разделят различните форми на изкуство. Това винаги се случва в киното, но и в още по-голяма степен в архитектурата. Комерсиалното кино и пазарът на изкуства си имат своите цели и приоритети и трябва да се развиват в собствения си цикъл. Докато за творците е обратното. Ако не бях учил архитектура, нямаше да съм способен да предам картините на Хопър в триизмерен вариант. Всички декори, мебели и предмети бяха пресъздадени за случая като скулптури. Изпълнителката на главната роля Щефани Къминг е танцьорка. Заедно създадохме хореографията на нейните движения. Така че творческото сътрудничество побеждава границите, в услуга на една обща артформа.
Как подходихте при избора на картините: според начина, по който могат да се впишат в предварително изградената история ли ги избрахте, или се оставихте те да Ви вдъхновят?
Както вече казах, използвах картините като изходна точка за да създам една история. Историята на жена, която се появява във всички тях, с изключение на Слънце в празна стая, в която аз я оставих да „проникне”. Една жена, която живее в САЩ по времето, когато са нарисувани картините, и чиито мисли, емоции и наблюдения ни дават възможност да проследим този период от американската история. Всяка глава се развива точно в годината, когато е нарисувана картината, а отделните глави се преминават хронологично, илюстрирайки в 5 до 7 минути онова, което се е случило преди и след конкретния момент, показан в оригиналната творба.
Отдавате голямо значение на пространството извън кадъра и на това, което се случва зад кадър, главно благодарение на звука. Всекидневните шумове присъстват непрекъснато и подчертават самотата на персонажите. Отделяте много важно място на звука във филма…
Често в картините на Хопър протагонистите наблюдават или стават свидетели на нещо, което не споделят с нас. Нещо, което отсъства от картината. Повечето жени, които е рисувал, гледат през прозореца и реагират на някакъв непознат елемент. Аз измислих какво се случва в тези моменти и го предадох чрез различни звуци и вътрешния монолог на Шърли. Гласовете на преминаващите, шумът от колите, писъкът на чайките, куче, което лае, песен по радио, звукът от въздушното метро, което прекосява Манхатън, детски смях… звуците създават образи, които не можем да видим. Трябваше да ги потърсим и да ги запишем. Създадохме един акустичен свят едновременно вътре и извън картината, приближавайки се максимално към автентичното звучене от епохата. За мен звукът е важен колкото изображението, защото го оживява.
Някои сцени от филма навеждат на въпроса можем ли да кажем, че „Шърли” има и фантастично измерение?
Стана дума по-скоро за метафоричен, отколкото за фантастичен аспект. Една от картините е рисувана в годината след нападението над Пърл Харбър, когато САЩ влизат във войната. Нямам представа, както е мислел Хопър, когато е рисувал млада жена в синя лятна рокля с къси ръкави и сандали, придружена от възрастна госпожа, носеща кожа и шапка с перо, в зле осветеното фоайе на хотел с дървени имитации на римски колони. За сметка на това мога да се възползвам, за да пренеса там действието на сцена, вдъхновена от пиеса (На косъм на Торнтън Уайлдър), написана по време на война и разказваща за повтаряемостта в човешката история. Съсредоточих се върху способностите на една актриса да трансформира дадена представа в реалност, макар и това да се случва само в нейното въображение. Защото в крайна сметка „Шърли” е само една представа за реалността.
Превод със съкращения на Екатерина Лимончева от сайта filmdeculte.com
