0
6047

Творчество, призвание, кауза и бездушие

Ако мислите, че образованието е скъпо, пробвайте с невежеството.
Дерек Бок

Откровено казано, не очаквах да се захвана с подобен текст. Не съм и никога не съм бил репортажен журналист и макар че целият ми професионален живот е протекъл в редакциите на западните българоезични радиостанции, не съм бил дори журналист в собствения смисъл, хрониките от мястото на събитието не са моя сила – който познава немалкото ми публикации и в този форум, знае, че за добро или зло винаги съм предпочитал абстрактното пред конкретното, тегли ме по-скоро литературното, есеистичното, моралистичното, философското. Така че това ми първо излизане от любимата тематика може да се окаже и последно – аз бих желал дори да е така.

Едни от най-хубавите страници на задочните си репортажи Георги Марков посвети на българския учител. И това едва ли е случайно. Респектът, с който Георги, който сам е преподавал, се отнася към преподавателското съсловие, е вкоренен дълбоко в народопсихологията ни – всичко благородно, всичко добро и красиво, оцеляло през исторически погроми, превратности и деспотизми и съхранено и до днес в националния ни манталитет, е до голяма степен дело на българския учител, плод на добродетелите, внушавани от него на цели поколения наши предци. Много, за да не кажа почти всички от най-великите ни литературни творци са учителствали, учителствали са и много от възрожденците ни. Да тръгна да изброявам техните доблестни имена, би значело да подценя читателя.

Един специализиран учител и герой на „Задочни репортажи за задочна България” от старата, необременена с догмите, с клишетата и труизмите на партийната грижа за човека генерация споделя: „За някои от вас това тук е училище. За други от вас – преживелище! Хората умират от разни болести. Специалистите умират от една-единствена болест – посредствеността”. Тези мъдри приказки са произнесени в най-злите и безпросветни времена от националната ни история – дебрите на комунизма, когато целият учебен процес във всичките му етапи и аспекти бе обезобразен от всестранното политизиране и идеологизиране на общественото съзнание. Като всяко идеологизиране и родното ставаше за сметка на научността, за сметка на морала, за сметка на най-светлите ни национални традиции. Които надвиха и робства и метежи, но бяха надвити от ненаситните пропаганди интереси на една самозвана тоталитарна партия. Станал и като ученик, и като студент жертва на този упадъчен процес, разказах в едно есе как, въпреки полаганите дългогодишни усилия, училището не успя да убие в мен вродената ми любов към литературата. В много мои съученици обаче успя да стори това духовно убийство и те потърсиха убежище в лоното на частните науки, които по своята природа са по-неуязвими за доктринерския бяс, пришпорил цялото ни национално битие – и особено образователната ни система. Тъкмо този бяс превърна учителската професия от еталон за престиж и основание за общонародна почит в занятие без особена стойност – в годините на развития (и какъв ли още не!) социализъм на учителите се гледаше едва ли не като на втора ръка хора, тяхното съсловно самочувствие бе непрекъснато мачкано, професията им бе сведена до жалката роля на обслужващ имиджа на партийната номенклатура антураж.

Днес, разбира се, не е така, но следите на това високомерно отношение към бранша като че ли са останали в общественото съзнание. Колко дълбоки са тези следи пролича и от неотдавнашното обаждане на една моя съгражданка – талантливата поетесата и потомствена учителка Кина Маринова. Обади ми се от Силистра, където преподава от дълги години, уплашена и огорчена. Уплашена от настъплението на коронавируса и огорчена от бездушното чиновническо отношение на общинската и на държавната администрации към тази заплаха. „Е, какво пък толкова! – ще рече свикналият с ведомственото бездушие читател. – Такива са времената – нездравословни, болестотворни и вирусни, всички сме уплашени!” Не всички обаче сме изложени еднакво на опасността – учителите са може би най-беззащитни от агресията на този така вирулентен вирус. Чието необикновено коварство идва и от обстоятелството, че децата често са безсимптомни заразоносители.

Сега ще цитирам почти изцяло откритото писмо, което учителката Кина Маринова е изпратила неотдавна на МОН, и отговора, който е получила от министерството: „Процентът на смъртност при учителите вече надмина този при лекарите, но министър-председателят и двамата отговорни министри нехаят за това – според тях две-три седмици дистанционно обучение ще опропасти образованието.

Г-н Вълчев, нали Вие многократно подчертавахте колко добре ние, българските учители, сме се справили с това през пролетта? Нищо че в повече от половината училища останаха неразплатени плащания към нас, чиито сметки за отопление бяха двойни… И нищо че училищата спестиха толкова разходи… От 22-ри септември чакам отговора Ви за тези плащания. Вероятно целта Ви е да печелите време, в което да изтече финансовата година… Както и да е.

На въпроса за смъртността – за всички, които не се замислят и за които учителите са врагове… САМО в училищата при вас могат да влязат и дори да влетят 25 ЧОВЕКА БЕЗ МАСКИ ИЛИ ШЛЕМОВЕ и да останат с вас 45 минути. Дори и да пеят. И така – шест пъти на ден. При което дори не се проветрява, защото в немалко български училища в момента е и студено и децата с право не искат да се отварят прозорците. Къде го има това? Голяма част от тези дечица са безсимптомни преносители на вируса, а огромен процент учители са в предпенсионна възраст и с множество хронични заболявания, както и с хипертония и диабет. Те и без да измират масово, след няколко години ще напуснат системата и липсата на квалифицирани кадри ще бъде дори по-голяма от тази на медиците в момента. А с хроничните заболявания са се сдобили след десетки години кучешки студ и ходене на работа с недолекувани пневмонии, защото кой ще работи, нали? Замислете се, господа, защото ако трябва вие и колегите ви от инспекторатите да ни замествате един ден, просто не ви виждам… Тогава ще разберете кои точно родители са против дистанционното обучение. Не онези, които са си възпитали добре децата и са ги мотивирали да учат, като са им чели приказки и редовно им отделят време и внимание – не, те нямат проблеми с дистанционното обучение, техните деца учат еднакво добре и при присъствено, и при дистанционно обучение. Дистанционното обучение пречи на другите родители – на онези, които втора година не са направили необходимото, за да имат достъп до резултатите и проблемите на децата си, отразени в електронните дневници, онези, които дори в края на учебната година не са ги попитали за ученическата им книжка, а когато имаха хартиен бележник, не го подписваха. Онези, които не са стъпвали на нито една родителска среща. Онези, които не осигуряват на децата си дори копирани учебници и т.н. Именно те, г-н министър, сега станаха радетели на присъственото обучение, макар че децата им редовно отсъстват от часовете в училище. Някои от тях още в 8-и клас имат срещи с полицията, а в 10-и са вече ответници по наказателни дела в съдилищата. На тях не им трябва качествено образование. Което не е по-различно и онлайн, особено за кратък период от време. Десетилетия преди да го имаме, в Австралия хиляди ученици се обучаваха чрез радиовръзка, а не виждам те да са изостанали. Какъв е смисълът от тези постижения на човечеството, ако не ги използваме? Та нали дистанционното обучение е създадено точно за кризисни ситуации! Истината, г-да министри, е, че на някои безотговорни и неангажирани родители им трябват… бавачки. С цената на живота на последните. Както и с опасност от пренасяне на заразата в домовете на самите родители. Много от тях са вече заразени, но останалите предпочитат да забравят. Заради заплатите. Заплатите на едната везна, а на другата – животът… Помогнете им финансово да си останат вкъщи, ако им се налага – по-евтино ще е. И по-хубаво.

От стари хора знам, че когато идва силна буря, трябва да се снишим, докато отмине. За да няма повалени. Пари… Пари се намират. Държави са се сривали до основи през войните и хората пак са се изправяли на крака. Но само ОЦЕЛЕЛИТЕ.

Кина Маринова, потомствен учител”

Това колкото горчиво, толкова и вълнуващо писмо тежи от загриженост и за болни, и за здрави; и за деца, и за родители, и за учители, и за обществото, и за съдбата на нацията. След него няма как да ви спестя отговора, който г-жа Маринова получава от МОН на 29 октомври т.г.:

„В момента обстановката е изключително динамична, поради което решението за преминаване на всички ученици на ОРЕС следва да бъде взето от компетентните държавни органи при отчитане на много фактори, свързани с качественото образование на децата, здравето на българските граждани, икономиката на страната.”

Това е всичко, абсолютно всичко. И да иска, по-бездушен и празен отговор човек не би могъл да изфабрикува. На фона на искрената загриженост на обезпокоената учителка формализмът и безучастието на МОН стават още по-видими – арогантни стават. Толкова арогантни, че с чиста съвест бих озаглавил този коментар „Държавата срещу нацията”. След равнодушността и отчуждеността на този вял и кух отговор финалното уверение на подписалия го министерски чиновник: „С уважение: …”, звучи като фарс. Ако МОН не беше реагирало по този неподобаващ начин, нямаше да се налага и аз да дописвам случая. Един случай за здраве и болест, за живот и смърт. И не само. Защото става дума и за смисъл, и за морал, и за национално бъдеще. Докато ангажираността е животворна, апатията е убийствена, а обучението и особено възпитанието на подрастващите е не занаят и поминък, а творчество, призвание и кауза. Защото каквито деца създадем днес, такъв живот ще живеем утре. При това не само ние, а и цели бъдещи поколения…

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияЕкзорцизмът срещу Тръмп
Следваща статияШахматни етюди (IX)